Саймън поклати глава и в погледа му се забеляза весело пламъче.

— И ти се страхуваш, че графът ще успее да проникне под маската на благоприличието на лейди Станфорд.

— Адски си прав. — Сабрина въздъхна и се отпусна в един стол. — Той не е глупав. Стига само да разбере, че сама съм управлявала финансовите си дела — нещо, което никоя почтена жена не би направила, — и че съм пенсионирана контрабандистка, и всичко ще свърши. — Тя вдигна чашата си и отпи голяма глътка. — Той няма да даде разрешение на сина си да се ожени за Белинда. Цялата история ще се разчуе. Дъщеря ми ще бъде опропастена. Не мога да позволя това.

— Мисля, че ти може би не си преценила добре този човек.

Едно изразяващо недоверие изсумтяване — нетипично за една дама — беше единственият й отговор на тази забележка.

— Докато ти се криеше тук през последните няколко седмици — каза той, без да обръща внимание на хладния й поглед, — аз го поопознах малко. Не е чак толкова лош, като се има предвид, че е високомерен английски лорд.

— Ти мразиш англичаните — каза тихо тя, докато отпиваше от чашата си. Саймън се ухили.

— Ти си англичанка.

— Това е различно — каза самодоволно тя.

— Знам само, че този човек се отказа от красивите си дрехи и сега се облича като един от нас. И когато има нужда, сам предлага помощта си. — Саймън сви рамене. — Според мен, ако му дадеш възможност, може би ще успеете да преодолеете различията си. По дяволите, може дори да го харесаш.

— Кого, него ли? Ха! По-скоро бих го хвърлила на акулите.

Саймън повдигна вежди.

— Мисля, че когато между един мъж и една жена има толкова искри, колкото има между него и теб, да нахраниш рибите би било последното нещо, което би пожелала да направиш с него.

Сабрина се втренчи в чашата си, защото не искаше да погледне моряка в очите. Той се усмихна. Въпреки думите й, тя не се беше променила. Дори след всичките тези години той все още успяваше лесно да прочете мислите й. Саймън бе подозирал, че в отказа й да се намира в близост до графа има нещо повече, отколкото тя му казваше. Беше заподозрял това още от първия миг, в който ги беше видял заедно. Подозрението му се беше превърнало в увереност, когато тя бе започнала да избягва Уайлдууд сякаш беше чумав и да се държи гневно с всеки, който споменеше името му пред нея. Бяха необходими няколко седмици на самота и голямата доза бренди, която тя бе изпила тази вечер, за да се реши Сабрина да признае, дори само пред себе си, че единственият проблем, за който не бе споменавала, можеше да се окаже и най-големият.

— Още дълго време ще бъдеш с него на този кораб, момиче — каза нежно той. — Трябва да решиш какво наистина искаш. — Саймън се изправи и тръгна към вратата. — И как смяташ да го постигнеш.

Морякът затвори тихо вратата след себе си. Той се усмихна и се зачуди какво ли щеше да каже капитанът му за всичко това. Изгаряше от нетърпение да го качи на борда. Тогава щяха да хвърчат искри и животът на кораба щеше да бъде всякакъв, но не и скучен. Саймън се ухили при мисълта за това.

Сабрина едва забеляза, че той си беше тръгнал. Тя дори не свали погледа си от чашата. Какво искаше наистина?

Искаше златото. Искаше да осигури бъдещето на дъщеря си. Искаше да излезе от тази проклета каюта.

И някъде дълбоко в себе си искаше… Уайлдууд.

Не! Тя смаза безмилостно издайническата мисъл. Проклетото привличане, което изпитваше към графа, не беше нищо повече от временно неудобство, малък проблем.

Сабрина стана с чашата си в ръка и започна да обикаля каютата. Не беше излизала навън — откога? Седмици? Месеци? Цяла вечност? Времето беше загубило значението си. Тя бе имала предостатъчно време да разучи и запамети писмото и картите, които Уилс предвидливо беше сложил в багажа й. Повече от достатъчно време да прочете всички книги в капитанската каюта. И повече от достатъчно време да остави мислите си да се отклоняват все повече и повече към Уайлдууд.

Споменът за танца им се появяваше в най-неудобните моменти. Точно когато монотонността на ежедневието й заплашваше да превърне презрението й в нещо като чиста омраза, тя си спомняше силата на тялото му срещу своето, изгарящата топлина на ръката му и бездънните му черни очи, които съдържаха неизречени обещания и неразкрита страст.

Сабрина се замисли над силата на привличането си към графа. Тя се чувстваше, сякаш двамата с него се познаваха отдавна, сякаш се бяха срещали на някакво друго място, по някое друго време. Сякаш съдбата се беше намесила в живота й. Тя никога досега не беше изпитвала толкова силно привличане към някой мъж. Дори и с Джак бе било толкова различно. Той я беше завладял със силна вълна от забавления и веселие; опитният Джак беше способен да накара всяко току-що завършило училище момиче да се влюби сляпо в него. Но колкото и силни да бяха някога чувствата й към него, те не можеха да се сравняват с незабавното желание, което я беше изпълнило още когато за пръв път беше погледнала графа в очите.

Сабрина се питаше какъв ли щеше да бъде животът й, ако се беше омъжила за някой като Уайлдууд. Ако го беше срещнала, преди да срещне Джак. Никога нямаше да й се налага да се тревожи за пари, за разобличаване или за създаване на нова репутация. Мисълта за това беше твърде интересна. Колко различно щеше да бъде всичко, ако се беше омъжила за някой като Уайлдууд.

Сабрина разклати брендито в чашата си и остана да гледа как кехлибарената течност блести на светлината на фенера. Тя въздъхна дълбоко и прие истината — влюбването на едно момиче нямаше нищо общо с желанията на една жена. Все по-трудно щеше да й бъде да стои близо до Уайлдууд, без да разкрие много повече от себе си, отколкото й се искаше.

И това беше най-странното от всичко. Откакто беше открила писмото, спокойната, резервирана личност, под чиято маска тя се беше крила цяло десетилетие, беше започнала да изчезва. Бавно… неизбежно. Тази роля някак си вече не й се струваше подходяща. Сякаш времето се беше върнало назад. Онази смела жена от миналото й все повече и повече навлизаше в сънищата, мислите, душата й. Тя копнееше да може да казва какво точно иска, без да обръща внимание на последствията. Сабрина се възмущаваше от себе си, че не можеше да допусне това. Възмущаваше се от Уайлдууд. Само неговото присъствие й пречеше да се държи нормално.

Е, не повече. Придобила решителност от алкохола и раздразнението си, тя се обърна и тръшна чашата си на масата. Стига толкова. Не той, а тя си беше у дома на този кораб. И щеше да бъде проклета, ако се остави той да я държи неволна затворничка дори още една минута повече. Сабрина си пое дълбоко дъх, решена да задържи самообладанието си независимо какво щеше да се случи, след което тръгна към палубата.

Тя почти се разочарова, когато не видя графа. Постепенно мускулите й, които се бяха напрегнали в очакване на сблъсъка с него, се отпуснаха и тя се облегна на перилата на борда. Нощем морето беше особено загадъчно. Лунната светлина хвърляше отблясъци върху вълните, а небето беше осеяно с безброй ярки звезди. Лекият ветрец развяваше косата й и около лицето й танцуваха къдрици. Раздразнението й се изпари. Толкова отдавна не бе стояла на палубата на кораб. Толкова отдавна не беше вдишвала морския въздух. Не обичаше нищо друго повече от морето.

Като дете Сабрина бе прекарвала всяко лято в едно тихо крайбрежно село, където пралеля й се оттегляше през тези месеци. Беше израснала, играейки си с децата на рибари и собственици на магазини, встрани от ограниченията, които биваха налагани на децата на повечето благороднически семейства. Понякога се чудеше дали пралеля й не й беше позволявала нарочно да се среща с децата на хората, които стояха извън нейния свят на привилегировани личности, или старата дама просто не се беше интересувала какво правеше Сабрина през свободното си време. Независимо от причината, тя беше благодарна за тези безгрижни, независими години, защото я бяха научили на уроци, които в крайна сметка се бяха оказали изключително полезни.

Корабът се поклащаше леко под краката й и Сабрина отметна глава назад и едва не се разсмя на радостта от чувството за свобода, което винаги й бе давало морето. Тук беше нейното място. Тя не се чувстваше жива, когато не се намираше близо до морето.

— Виждам, че сте преодолели неудобството от пътуването с кораб — чу тя зад гърба си весел и много познат глас.

— Беше само за малко, милорд. — Тя сви безгрижно рамене. Сабрина беше изтърсила тази глупост за проблемите си при пътуването с кораб само за да има извинение да не бъде близо до него. Но в мига, когато бе изрекла думите, бе осъзнала, че той разбрал, че това е една лъжа. Невероятна, огромна лъжа.

Сега, когато най-сетне се намираше в негово присъствие, тя беше донякъде изненадана, че остатъците от самообладанието й не я бяха напуснали. Дали това се дължеше на натрупания през годините опит, или на брендито? Сабрина остана загледана в точката, в която небето и морето се сливаха в безкрайна тъмнина, изпълнена от задоволство, че все още беше идеалната лейди Станфорд.

— Никълъс — измърмори той.

— За мен би било нахално да се обръщам към вас на малко име.

— Нали ще бъдем едно семейство. — Тя долови намек за веселост в думите му. Сабрина усети присъствието му някъде зад себе си, толкова близо, че можеше да го докосне. Усети силата му. Въпреки това не се обърна. Много по-лесно й беше да играе тази игра, без да го гледа в очите, които бяха тъмни като нощта и много по-опасни. Тази игра на котка и мишка с думи. Тя я беше играла и друг път с други мъже и беше доста добра. Той не беше по-различен от останалите мъже. Увереността й нарастваше с всяка изречена дума.

— Много добре. — Тя въздъхна, сякаш се съгласяваше с неохота. — Въпреки че това едва ли е прилично.

— Прилично? — Смехът му отекна в ушите й и тя потръпна. — Смея да твърдя, че сега е твърде късно да се тревожим за това. Та нали ние напуснахме Лондон, за да се отправим бог знае накъде. Без придружители, дори без слуги. Страхувам се, че отдавна мина времето, когато трябваше да мислим за приличието, особено що се отнася до нещо толкова незначително като това как да се обръщаме един към друг.