Виктория Александър - Идеалната съпруга

Мелвил огледа внимателно приятелите си и се запита — за кой ли път — как така хора с толкова различни характери можеха да се разбират толкова добре. И тримата бяха на една и съща възраст и имаха еднакъв произход и образование. Според Мелвил те бяха блестящ пример за най-доброто в английската младеж. Чатсуърт беше словоохотлив, приятен мъж, докато Норкрос имаше неприятната склонност да изпада в мрачни настроения и често се отдаваше на меланхолия. Себе си Мелвил смяташе за най-добрия от тримата — привлекателен, остроумен и като цяло човек, който не се поддаваше на прекомерни вълнения. Освен когато случаят го налагаше, както беше в този момент.

Тримата споделяха още нещо, което ги свързваше и което през годините беше предизвиквало съперничество, възмущение, а най-накрая и съчувствие помежду им. Това нещо често ставаше предмет на разговорите им и ги изпълваше със спекулации, надежда и дълги дискусии. Всички те бяха обичали и загубили очарователната лейди Сабрина Уинфийлд.

— Знаете ли, нея я няма — изтърси Мелвил и тайната му излезе на свобода като притиснат в ъгъла заек, който отчаяно се опитва да се скрие в жив плет.

Норкрос и Чатсуърт се обърнаха към него и той изпита задоволство, че беше успял да привлече ако не вниманието им, то поне слабия им интерес.

Норкрос повдигна тъмните си вежди по начин, който Мелвил смяташе за дразнещ израз на превъзходство.

— Коя тя? — попита спокойно той, сякаш изобщо не се интересуваше от отговора и единствената цел на въпроса му беше да задоволи очевидното вълнение на Мелвил.

— Лейди Станфорд. Сабрина. — Мелвил се облегна назад в стола си и се усмихна самодоволно, когато видя любопитството, което се бе изписало на лицата на двамата му приятели. — Тя е напуснала Лондон и… — той млъкна и отпи от отлежалото ирландско уиски, като се наслади на вкуса на алкохола и на израженията на приятелите си — не е сама.

— Мелвил, какви ги дрънкаш, за бога? — тросна се Чатсуърт. — Какво искаш да кажеш? — Той изимитира думите на приятеля си. — «Тя е напуснала Лондон и не е сама.» Обясни.

Дори язвителните думи на Чатсуърт не можеха да намалят удоволствието, което Мелвил щеше да изпита, докато разказваше историята си. Той обмисли колко дълго щеше да може да се бави, преди ла ядоса истински другарите си.

— Хайде, човече, започвай — подкани го нетърпеливо Норкрос.

— Добре. — Мелвил огледа първо единия, а след това и другия. — Сабрина е напуснала Лондон и е тръгнала за Египет. Изглежда, че никой не знае каква е причината за това внезапно пътуване. Очевидно в последната минута към нея се е присъединил… — той се поколеба, за да даде възможност следващите му думи да имат желания ефект — лорд Уайлдууд.

— Уайлдууд! — възкликна удивено Норкрос.

— Господи! — изстена Чатсуърт. — Не и Уайлдууд. Защо трябваше да е точно той? Не мога да повярвам, че е предпочела него пред някой от нас.

— Той е привлекателен мъж — измърмори Норкрос, — а е и богат като Крез.

— И ние сме богати! — възрази Чатсуърт.

— Изглежда, че тя най-накрая е направила своя избор — заяви мрачно Мелвил. Във вълнението си да сподели новината с приятелите си той беше забравил, че това само щеше да разбие мечтата му някой ден тя да бъде негова.

Тримата млъкнаха, като всеки от тях мислеше върху онова, което беше загубил, проклинаше съдбата и поставяше под въпрос — за кой ли път — непредсказуемия и нерационален начин на мислене на жените.

Норкрос разклати кехлибарената течност в чашата си и се загледа замислено в нея.

— Защо каза, че Уайлдууд се е присъединил към нея в последния момент?

Мелвил сви рамене.

— Научих това от прислужника си, който го е чул от слугите на Уайлдууд или на Сабрина. Нали разбирате. — Останалите кимнаха, че го разбират, тъй като отлично познаваха голямата мрежа от слуги на членовете на висшето общество, които често разпространяваха новини — верни и неверни — със скорост, по-голяма от тази на най-добрия състезателен кон. — Сабрина е имала багаж за пътуването, а Уайлдууд е нямал. Чух, че прислужникът му едва успял да му нахвърли нещата в някакъв куфар и да му ги занесе, преди корабът да отплава. В последния момент адвокатът му е бил уведомен да му осигури акредитиви. Той очевидно не е планирал да пътува с нея. — Мелвил въздъхна драматично. — Изглежда, че двамата са били обладани от романтична страст и са отпътували заедно за екзотичните чужди страни.

Норкрос се беше втренчил в нищото с удивено изражение на лицето.

— Не мога да повярвам, че си способен да изречеш нещо толкова идиотско. — Той поклати укорително глава към Мелвил. — Не се опитвай да го отричаш. Откакто те познавам, ти винаги си вадил прибързани и съвсем неточни заключения. Аз изобщо не споделям мнението ти за тази ситуация. — Той се наведе към тях и те направиха същото. — Убеден съм, че Сабрина не е имала избор. Ако са планирали да отпътуват заедно, защо багажът му не е бил приготвен? Защо е било нужно да бързат толкова в последния момент? И защо е цялата тази тайнственост? И двамата са възрастни. Никой освен нас не би им обърнал внимание. Въпреки че… — добави той неохотно — мнозина биха поставили под въпрос вкуса й и решението й да се замеси с един толкова известен развратник.

— Искаш да кажеш, че според теб Сабрина не е искала Уайлдууд да пътува с нея? Че те са заедно не по нейно желание? — попита Чатсуърт. Норкрос кимна твърдо. Чатсуърт обмисли внимателно думите му. — Това поставя цялата случка в съвсем друга светлина.

— Смяташ ли, че тя има нужда от помощ? — В тона на Мелвил се долавяше надежда. — Може би има нужда да бъде спасена?

— Може би.

Странно беше да мислят, че Сабрина може да има нужда от помощ. И тримата, по едно или друго време, бяха получили възможност да хвърлят по един поглед на огъня, който се криеше под повърхността на почтеното изражение на тази жена. Но само един поглед, съвсем лек намек, и сега всеки от тях искаше да види повече. Те обичаха да обсъждат продължително тази тема и това беше причината всеки от тях да продължава да упорства въпреки любезния й, но твърд отказ.

— Ако тя не е с Уайлдууд по своя воля — каза бавно Чатсуърт, — тогава предлагам да я последваме. В крайна сметка, независимо че ме е отхвърлила — както и вас — в миналото, ние все още имаме високо мнение за нея. И затова би било непростимо да я оставим в ръцете на някой като Уайлдууд.

Норкрос зяпна от изненада.

— Да я последваме в Египет? Това е лудост!

— Защо? — попита Мелвил. — Според мен идеята е много добра. Може би точно това е необходимо, за да й бъдат отворени очите. Да бъде накарана да разбере, че аз… — той погледна извинително другарите си, — че един от нас е подходящият мъж за нея. Ние ще тръгнем след нея и ще я спасим!

— Като някакви проклети рицари в ръждясала броня — измърмори саркастично Норкрос.

— Не, като смели герои — възрази Чатсуърт и вдигна чашата си за наздравица.

Останалите се присъединиха към него.

— За героите.

Всеки от тях се отдаде на мислите си — за жената, за пътешествието, за победата. Всички, с изключение на един. Той се бе втренчил в приятелите си над ръба на чашата. Глупаци. Те очевидно виждаха това само като някакво романтично пътешествие в търсене на жената на своите сънища. Той лично предпочиташе да последва Сабрина сам, но всеки негов опит да се опита да ги откаже щеше да събуди съмнение. Тяхното присъствие щеше да затрудни плановете му, но нямаше да ги осуети.

Единствено той подозираше каква беше истинската причина за внезапното отпътуване на Сабрина за Египет. Единствено той знаеше за какъв висок залог ставаше дума. Усмихна се на себе си. Щеше да се върне в Лондон като победител в една игра, която нямаше нищо общо със сърдечните дела.

И щеше да се завърне… сам.