— Искаш да кажеш да се намесим — поправи я той.

— Може би. — Белинда сви рамене. — Знам само, че майка ми обикновено е резервирана, разумна жена, която никога не върши нищо, което може да се нарече импулсивно или неразумно.

Ерик сви замислено вежди.

— Чудех се за всичко това. Спомняш ли си тя някога да се е държала така?

— Никога. — Белинда поклати глава. — Въпреки че…

— Да?

Тя се поколеба, опитвайки се да събере отдавна забравени спомени.

— Бях на пет години, когато почина баща ми, и ние отидохме да живеем при една пралеля на мама. Някъде на север, ако не се лъжа, близо до морето. Останахме там три години. Майка ми изчезваше и не се връщаше в продължение на дни. Като си мисля за това, предполагам, че тя просто се е опитвала да се справи с положението след смъртта на баща ми по свой начин. — Тя присви замислено очи. — Бях твърде малка, за да обърна някакво внимание тогава, и не съм мислила за това досега. А и тя не се е държала необичайно, откакто се върнахме в Лондон.

— Е, в такъв случай вероятно няма за какво да се притесняваш.

— Вероятно — повтори тя. — Е…

— Е? — Той повдигна вежди.

— Е, ти ще убедиш леля си и ще отидеш да ни намериш кораб. — Тя го хвана за ръката и го повлече към вратата. — Аз започвам да си събирам багажа.

Той изпъшка.

— Белинда…

Очите й заблестяха от вълнение и тя се разсмя.

— Нямаме много време, така че побързай. — Тя се надигна на пръсти и докосна устните му със своите.

Белинда буквално го изблъска през вратата и той спря да си поеме дъх на стълбите. Ерик не харесваше идеята да предприемат пътуване с кораб, което вероятно щеше да продължи месеци. Той тръгна към каретата си, като се питаше как бе успял да се забърка в това и — което беше по-важно — как щеше да се измъкне. Той предпочиташе да си остане в Лондон, особено след като майката на Белинда отсъстваше. Въпреки че… Внезапно той се сети за нещо и застина на мястото си.

Това пътуване щеше да му позволи да прекара значително време с Белинда. С лелята или без нея, те вероятно щяха да остават насаме. Насаме, на леко поклащащия се кораб, под топлия морски вятър и великолепната луна на Средиземно море. Когато си представяше Белинда на този фон, картината беше доста обещаваща. И дори ако се проваляха, дори ако не успееха да настигнат родителите си, колко ужасно щеше да бъде това? Ерик се ухили и тръгна към каретата си изпълнен с желание да задейства плана на годеницата си.

Абсурдно или не, предложението й съдържаше доста интересни възможности.



Уинфрид Харингтън се спря пред голямото огледало във фоайето и нетърпеливо върна една заблудена къдрица кестенява коса на мястото й. Косата й постоянно се мъчеше да се измъкне от плена на прическата й. От огледалото я погледнаха две големи, черни очи, които я огледаха критично иззад очилата с позлатени рамки. Лицето й беше доста привлекателно, дори красиво. Тя си помисли, че от това нямаше голяма полза. Уин сви рамене и се отдръпна от огледалото. Днес имаше да върши твърде много неща, за да си губи времето, като се чуди какво би могло да бъде.

Въпреки това — тя се облегна на сандъка под огледалото — тази мисъл се въртеше в главата й все по-често напоследък. На тридесет и две години, тя вече не можеше да се надява да си намери съпруг. Не че никога не бе имала възможност да се омъжи; напротив, бе получила повече от достатъчно предложения през годините. През първите й няколко сезона в обществото множество младежи се бяха опитвали да спечелят благоразположението й, а по-късно мнозина бяха проявявали по-голям интерес към богатството й отколкото към самата нея. Но нито един от тях не бе отговарял на изискванията на баща й, нито пък на нейните.

Тя никога не бе срещала мъж, който да се доближава до митическите герои, легендарни водачи и рицари в блестяща броня, за които четеше в книгите, които държеше постоянно близо до себе си. Уин беше истинска интелектуалка и дори намираше известна доза удовлетворение в този унизителен епитет. Ти живееше пълноценен и щастлив живот в разказите и приказките, които запълваха свободното й време, опознаваше света с приключения, пътешествия и последните чудеса на науката.

Дори без собствен дом и семейство животът й беше достатъчно пълноценен. Освен че четете много книги, тя придружаваше баща си, управляваше с твърда ръка домакинството, играеше ролята на домакиня и освен това помагаше за отглеждането на племенника си. И ако междувременно годините бяха отлетели неусетно, то тя нямаше нищо против.

Сега обаче Уин си мислеше за онова, което смяташе, че беше историята на нейния живот. История, която все още й предстоеше да напише. История, която все още й предстоеше да изживее. Ваша й беше починал преди две години, на Ерик му предстоеше да се ожени и Уин не виждаше защо вече да не може да прави каквото си иска със своя живот. Ако Никълъс имаше нужда от жена, която да управлява домакинството му, можеше да се ожени повторно. Уин никога не се бе оплаквала от това, че винаги се беше налагало да поставя на първо място нуждите на баща си и племенника си, но сега беше неин ред. Веднага щом Ерик се оженеше, тя щеше да си събере багажа и да тръгне да обикаля света. Щеше сама да види всички онези места, за които бе чела. Може би щеше да отиде в Италия и Гърция първата година, а в Китай — втората. Може би дори щеше да посети Америка. На устните й се разля замечтана усмивка и съзнанието й беше изпълнено с картини на екзотични места и непознати страни.

Трясъкът от затварянето на входната врата и гласът на племенника й я извадиха от размисъла й.

— Лельо Уин… — Ерик дотича до нея, хвана ръката й и я повдигна към устните си. Уин въздъхна на себе си. Като дете той й беше предлагал да й даде част от тайния си запас от сладкиши, за да я накара да направи каквото искаше от нея. С възрастта той беше усъвършенствал техниките си, но Уин все още беше способна да разчита намеренията на племенника си също толкова добре, колкото четеше книгите си.

Тя издърпа ръката си и се вгледа внимателно в него.

— Не ме баламосвай, Ерик. Какво искаш?

— Какво? Ама, лельо Уин… — Ерик разтвори широко очи в престорено невинно изражение. — Ти ме нараняваш до дъното на душата ми.

— Глупости. Била съм до теб през целия ти живот и знам кога се опитваш да измъкнеш нещо от мен. Казвай какво искаш.

Ерик си пое дълбоко дъх.

— Става въпрос за сватбата. Страхувам се, че може да се наложи да я отложим за известно време. — Уин затаи дъх. Свободата, която желаеше толкова силно, започваше да й се изплъзва. — Майката на Белинда е тръгнала на някакво загадъчно и неразумно пътешествие до Египет, а татко я последвал. — Той млъкна, сякаш искаше да види как ще реагира тя.

Уин само повдигна вежди, но спокойното й изражение прикриваше многото въпроси, които й се искаше да зададе. Никълъс беше тръгнал след някаква жена? Беше се забъркал в неприятности заради жена? От опит Уин знаеше, че брат й смяташе, че жените стават само да управляват домакинствата или да служат за играчки, след което да бъдат захвърляни. Нарушаването на толкова подредения му живот беше нещо нечувано.

По време на дългите години, които брат й бе прекарал в служба на короната, за Никълъс бе било нещо съвсем обичайно да отпътува внезапно за някъде. Тогава той бе участвал в дипломатически мисии, бе гонил контрабандисти и — както Уин подозираше отдавна — се бе занимавал дори с шпионаж. Но това, което беше направил сега, беше съвсем различно. Този път не ставаше дума за служба на краля и родината му. Този път ставаше дума за някаква жена.

— Продължавай. — Тя кимна на Ерик.

— Ами… — Той се поколеба и на лицето му се появи онова неуверено изражение, което придобиваше, когато се опитваше да събере кураж. След това той заговори бързо. — Белинда иска да тръгне след тях. Но не можем да тръгнем без придружителка за нея. Затова ще ни помогнеш много, ако се съгласиш да дойдеш с нас. — Той се загледа в нея с надежда.

Египет? Загадъчната, древна страна на фараоните? По тялото й премина тръпка на вълнение. Това беше нейната възможност! Първата й стъпка към нов начин на живот. И кой знае? Може би никога нямаше да се върне отново в Англия. В ролята си на придружителка можеше да се увери, че Ерик ще се ожени за Белинда, след което нямаше да има никакви задължения към семейството си.

Гласът не издаде вълнението й.

— Казваш, че това е идея на Белинда, така ли?

Ерик направи гримаса.

— Тя, изглежда, не вярва, че майка й е в безопасност в близост до баща ми.

— Умно момиче — каза тихо Уин. — Е, ако ще предприемаме такова пътешествие, нямаме време за губене. Има няколко дузини неща, които трябва да бъдат направени, преди да тръгнем.

— Ще дойдеш ли? — Изненадата му беше очевидна.

— Разбира се. — Уин кимна. Удивеното му изражение я накара да се усмихне вътрешно. Без съмнение момчето беше шокирано, че неговата всезнаеща, надеждна леля Уин се бе съгласила да направи нещо, което не беше в неин стил, и да тръгне към другия край на света. Горкото дете си нямаше никаква представа за копнежите и желанията на Уинфрид Харингтън — копнежи и желания, които започваха да се осъществяват.



Лорд Бенджамин Мелвил хвърли нетърпеливо палтото си на слугата и огледа клуба за приятелите си. Той ги забеляза на обичайната им маса до камината и тръгна към тях, като се спря само колкото да поръча на келнера едно питие. Гореше от нетърпение да сподели с тях последната новина, която беше научил, но сега, когато вече беше при тях, все пак успя да се въздържи. Мелвил седна в един стол и се отдаде на насладата от очакването, преди да сподели информацията, за която знаеше само той.

Сър Реджиналд Чатсуърт и лорд Патрик Норкрос едва показаха, че са забелязали пристигането му, след което подновиха безинтересния се дебат за относителните качества на конете, които в момента се намираха в Татерсъл, и дали липсата на качества беше обратно пропорционална на невероятно високите цени, които бяха обявени за тях.