Демет Алтънйелеклиоглу - Ибрахим и Хатидже

…За да попречи на врага да предприеме масирано нападение срещу нас, каза, че ще имаме полза, ако в околностите се направи точкова атака. Пашите и везирите утвърдиха идеята на личния ми секретар като уместна. Не сме го оценявали докрай този човек, валиде… По-умен от пашите ми воин, по-голям от везирите ми учен…

Хатидже се помъчи да не сменя цветовете по лицето си, но отвътре цялата затрептя. Изгаряше от желание да грабне писмото на батко си от ръцете на валиде и сама да го прочете. Колко бавно го четеше майка ѝ. В очите на Хатидже Паргалъ се издигна още повече. И само в нейните ли? Сигурно и в очите на брат ѝ! Я виж, повелителят го ценеше повече от агите, пашите и везирите!

Хатидже не видя, но Хафза султан усети вълнението на дъщеря си. Погледна я с крайчеца на окото, вътрешно се разсмя.

…И ние взехме решение съобразно съвета на Ибрахим. Великият везир тръгна напред. Една част превзе крепостта в Землин. Ние завоювахме Бьоюрделен[37]. Влязохме заедно с Паргалъ. Добре че предварително бяхме помислили за мостовете, валиде. На двадесет и шести юли Пророкът даде да си възседнем конете и да преминем Сава. Водихме тежка битка. Сега четем молитви за геройски падналите мои слуги — юнаците победители, на осми август влязохме в града Белград. Обаче крепостта, която не даде път на трима падишаси, се опъна и на нас. Двадесет и един дни и двадесет и една нощи не престанахме да бомбардираме туловището на крепостта. Слава на Всевишния, валиде! Белградската крепост, която не успя да превземе покойният ни дядо Мехмед хан Завоевателя, на двадесет и девети август, шестдесет и пет години след него, се предаде на султан Сюлейман, сина на покойния Селим хан…

Хафза султан поспря, за да отдаде благодарствени възхвали на Аллах. Въпреки че умът ѝ беше на друго място, Хатидже също благодари.

— Вземи го! — ненадейно каза Хафза султан. — Ти го чети нататък. Доста сме поостарели. Очите ни се измориха.

Разтреперана грабна писмото.

…Сестра ни Хатидже султан се тревожи. Нека кажа на нея, валиде, че батко ѝ, победителят, скоро ще се завърне…

Хатидже не успя да овладее изведнъж разтреперания си глас. Душата ѝ нададе ликуващ вик: „Връща се!“ Хафза султан не пропусна да забележи, че дъщеря ѝ се задави от вълнение.

— Еее? — нетърпеливо подхвърли тя. — Чети, Хатидже!

Тя и без това щеше да го прочете на един дъх:

…Не знам защо, майко султанке! Паргалъ Ибрахим настоява, че и сега е нормално да се върнем час по-скоро в столицата. По мои предвиждания ще стане в средата на септември. Ако остане на Паргалъ, още утре ще се метне на коня. Странен човек!

Хатидже прочете и останалото, но не запомни нито дума. Непрекъснато си повтаряше: „Връща се! Султанът на султаните, моят батко победител се завръща!“.

Ненадейно се засрами да си признае, дори пред себе си: „Ибрахим се завръща!“.

Средата на септември, а?

Изведнъж я обзе ужасна тревога. Щяха да се завърнат. А тя имаше толкова неща да свърши. Оставаше ѝ малко време. Не трябваше да отлага повече представянето на Александра пред валиде. Какво ще прави, ще струва, но червенокосата трябваше да е спечелила вече майка ѝ, преди Сюлейман да се е върнал. После щеше да дойде ред и на другите ѝ завоевания.

Хатидже се върна в стаята си засмяна до уши.

Белградската крепост падна. Сега чакат своя ред други крепости. Най-напред трябва да се превземе султанката майка. Сетне победителят — батко Сюлейман. След него идва ред на крепостта Паргалъ. Гюлбахар също се има за много нещо. „Или сама ще вдигне бялото знаме, или ние ще я нападнем и превземем.“

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ЛОДЖИЯТА НА ПОВЕЛИТЕЛЯ

Откакто се завърнаха в столицата, взеха да се случват разни странни неща. Ибрахим настръхна. Ето, пак се започна, си помисли.

Някаква жена пееше песен отдалече. И то — на руски!

Чу я вечерта, когато се завърнаха от Белград в двореца, и изтръпна. Отначало си помисли, че сънува. Само че беше буден. Скочи веднага и отвори прозореца. Беше съкровен, сърцераздирателен, нежен, но грабващ човека женски глас. Пееше някаква жена. На руски!

Можеше ли да повярва човек!? В Османския дворец — жена, която пее на руски!

Но ето че тя си пееше:

Ха теглете, ха теглете, ха теглете…

Песента имаше игрив, призивен ритъм. И сред него — звънтеше като ромон от извор женският глас.

Дайте си ръцете, раменете и теглете,

Волга покорихме, още малко вий теглете…

Волга ще ни заведе в дома, теглете!

Ха теглете, ха теглете, ха теглете…

Коя ли беше? Гласът долиташе откъм харема. Навярно някоя руска наложница. Робиня. Слугиня на похотта. Наложница, която е била или ще бъде в обятията на Сюлейман!

Жената беше вложила в песента целия си копнеж. Като него. Не правеше ли и той същото със своята цигулка?

Но точно сега не му идваше отвътре да свири. В душата му кипеше истинска битка, все едно воюваше със собствените си желания. Който пее, да си пее както си ще, него какво го засяга? В неговата глава съществуваше единствено мисълта за сестрата на падишаха. Хатидже! Знаеше си го: това беше авантюра с непредизвестен край. Може би любов, която щеше да му коства главата. Наистина ли беше любов? Ето на този въпрос нямаше отговор. Или по-точно — сам дори се боеше от отговора.

Беше обсебен от нея. Не си го признаваше сам, но забелязваше, че е нещо по-различно от любовта. Това беше страст. Страст, която щеше да промени съдбините му. Страст, която щеше или да го предаде в ръцете на палача, или щеше да го направи новата звезда на Османската империя, зетят на великия султан Сюлейман.

Знаеше, че и Хатидже изпитва влечение към него, беше го разбрал по просветващите и угасващи пламъчета в дъното на предизвикателните ѝ очи още при първите им срещнати погледи.

Пред него обаче имаше преграда — цяла планина. Реалността!

Макар и освободен роб, той си оставаше просто един слуга. Един личен секретар. А Хатидже беше сестрата на султан Сюлейман.

По дяволите! Как щеше да даде сестра си на роба, когото освободи, та бил той и приятел!

Естествено, че нямаше да я даде!

Черни мисли тормозеха Ибрахим. Завърнаха се в столицата още преди десет дни, а още не я беше виждал. Не му беше ясно и кога щеше да я види. Трябваше да направи нещо. Но нищо не му идваше наум. Плюс това не можеше и да мисли. Защото още не се беше отърсил от умората на похода, а Сюлейман вече му заповяда:

— Стягай се, Паргалъ!

Падишахът бързаше.

— Искам всеки ден да имам информация за подготовката на флотилията. Викам си, да вземем двамата с теб да погълтаме малко морски въздух, а?

„Морски въздух.“

Това бе кодовото име на похода към Родос, за който имаха взето само от тях двамата решение. Сюлейман беше непреклонен, че след Белград трябваше час по-скоро да развее знамето и над втората заветна цел на баща му.

— Поне този път да не изненадваме великия ни везир, Ибрахим ага.

Миналата година Пири Мехмед паша смяташе, че всичките подготовки се правят за превземането на Родос. С усмивка си спомни как човечецът се беше слисал в деня, когато падишахът обяви: „Тръгваме на поход към Белград, паша!“

— Белград ли, повелителю?… Но…

— В петък имперската армия тръгва на поход, Садразам паша. Утре да се раздадат пари на войниците ми. Да се вземат необходимите мерки.

Сюлейман го каза в деня понеделник. В петък армията потегли за Одрин.

А сега очите му бяха насочени към Родос. Нямаше да се изненада, ако утре извикаше при себе си командващия флота Мустафа паша и му кажеше: „В петък да се вдигнат платната, паша! Тръгваме на поход срещу рицарите неверници в Родос!“ През ден слизаше до корабостроителницата, проверяваше галерите по докове и във вода, отбиваше се и в спалните на моряците пехотинци да си поприказва с тях.

През последните четири дни обаче с падишаха ставаше нещо необичайно.

— Ти си иди, Паргалъ. Аз имам някои други работи.

Други работи ли?

Това беше много смущаващо, но така и не попита падишаха за какво става дума.

Добре че същата сутрин Махидевран Гюлбахар хасеки го беше повикала в Стария дворец, та разбра какви са тези други работи на падишаха.

По стъпките зад паравана Ибрахим разбра, че жената от другата страна седна и нервно се обърна в профил.

— Бог да е с вас, Ибрахим ага!

Нямаше представа как трябва да се говори с една любимка и затова само измънка нещо неясно. Гюлбахар съвсем не я интересуваше какво ще ѝ каже, така че не го забеляза.

— Заслужили сте си благословията. Все още не сме имали възможността да кажем на господаря „Бог да е с вас!“ — оплака му се тъжно тя. — Веднъж само дойде, и то набързо. В градината прегърна за малко нашия принц и си тръгна. Искахме да ви попитаме да не се е случило нещо в Новия дворец?

„Нещото“ изскочи пред мен тъкмо тук!“ — помисли си Ибрахим.

— Мога ли да попитам какво например?

— Не се прави, че не знаеш, ага! Славиш се с името Любимеца Ибрахим! Довереник си на господаря. Ако ти не знаеш какво става, кой друг ще знае?

— Кълна се, не знам.

— От чухадаря Сюмбюл ага научавам, че господарят вече три дни посещавал отделението на наложниците, а в същото време не минава покрай нашата врата.