Оправда се — с разума, с душата, с греховете си. И Пойният славей щеше да поиска това да се случи. Всъщност, да бъде щастлива.

„Прости ми!“ — промълви тя към нощта. Знаеше, че Фехим Челеби я съзерцава някъде от звездите. „Аз съм толкова отчаяна. Толкова самотна. Много. Много. Ти го знаеш. Държах се. Но… в мен, изглежда, пламва любов, мой Славею. За пръв път след толкова години, Фехим, в мен покълва надежда.“

После потърси звездата на баща си. Ето, там беше. На другата до нея измисли име: „Крадецът на сърца“. От тази нощ нататък това щеше да бъде вече звездата на Ибрахим. Всяка нощ тя щеше да си говори с нея, да споделя, щеше да си спомня мелодиите на цигулката. Щеше да зове: „Ела! Ела!“

Изслуша последните звуци, които ѝ грабнаха душата и отлетяха нанякъде. Не помръдна, докато безмълвието не погълна нощта. Отдалече, много отдалече, се чу гугукането на нощна птица. Това сигурно беше знак. Сигурно Пойният славей ѝ се обаждаше: „Върви към твоето щастие, моя Хатидже!“ Както казваше той: „От една смърт да се роди един живот!“

Бавно се надигна от дивана, на който беше приседнала. „Ще те чакам, Паргалъ! — промълви. — Има вече за какво да се върнеш. Върни се при мен!“


LI


СТАРИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ МАЙ 1521 Г.

Хатидже беше объркана. Нещастна? Не можеше да си отговори с „да“. Дори от време на време си мислеше, че е щастлива. Непълно, особено щастие, но ето на, щастлива беше. И през ум не ѝ беше минавало, че е възможно да чака някой мъж. За нея това беше съвсем непознато чувство и когато си даде сметка, че я завладява, по цялото ѝ тяло сякаш се разля огън.

Броеше дните. Армията тръгна на осемнадесети май, оттогава бяха минали петнадесет дни. Само петнадесет дни. Петнадесет дни, които на нея ѝ се струваха хиляди години. Къде ли бяха сега? Войската сигурно беше оставила Одрин зад гърба си.

За да си ангажира мислите с нещо, тя се пренесе в Стария дворец. Следеше за реда и порядките в харема, всеки ден изслушваше купищата оплаквания на главния евнух Чухадар Сюмбюл ага от момичетата, а в същото време пускаше по някоя и друга муха в главата му.

— Като се върне господарят, искаме тук, в харема, да се отърси от умората в похода. Трябва да сме подготвени.

Отначало човекът не я разбра.

„Ами нали Гюлбахар хасеки е тук!“ — си помисли. Но когато видя блясъка в очите на Хатидже, моментално схвана завоалираните ѝ приказки.

— Мога да уредя една вечеря на господаря с момичетата в харема, султанке.

— Подходящо е, напълно! Как иначе се лекува напрежение от война, не е ли така?

Разбраха се.

И това тяхно споразумение стана повод Хатидже почти всеки ден да се появява в салона на наложниците. Сновеше в него от край до край, оглеждаше новите момичета.

Този ден още от вратата на харема разбра, че там е настъпило Второто пришествие.

В ташлъка на харема някакво момиче крещеше нещо на непознат език, гласът ѝ трещеше от земята до небето. Подали глави над парапета от горния салон, наложниците подхвърляха закачки към врявата долу, смееха се, подвикваха.

— Коя е тази бе?

— Какво сте се развикали?

— Накарай я да млъкне бе, Сюмбюл ага!

После гласът на момичето се извисяваше пак на непознатия език, след него кипваше Сюмбюл ага.

— Александра ли? Тебе трябва да те нарекат „Стоножка“. „Червената стоножка“!

После иззад вратата долиташе някакъв свистящ звук и писък.

— Ха така! — викаше отгоре една от наложниците. — Удряй я с тоягата по гърба, та да научи на бърза ръка какво значи дворцов харем!

Боже господи! Бие момичето! Хатидже беше чула за подобни неща, но не можеше да повярва. Веднъж главният евнух ѝ беше казал: „Вие, султанке, не знаете, но няма друг начин да се приучат тези момичета на ред и порядък!“

Хатидже рязко отвори вратата към ташлъка.

— Сюмбюл ага!

Запъхтеният евнух замръзна с вдигнатата дълга тояга в ръце.

Първото нещо, което ѝ привлече вниманието, беше талазът от разпръснатата в краката на Сюмбюл ага коса. За пръв път виждаше такова нещо. Приличаше на залял девойката чак до талията червен водопад.

Криеше лицето си с ръце. Стоеше в явно очакване тоягата да се стовари за пореден път върху гърба ѝ. Клекнала до нея върху каменните плочи, плачеше още една девойка. Още една девойка! С черни коси и дръпнати очи. Точно когато Хатидже се втурна в ташлъка, я завари вкопчена в краката на Сюмбюл ага да го моли да не бие червенокосата. Той спря, тя го пусна, веднага се обърна към девойката на земята, започна да я гали по косата, да я успокоява.

— Какво става тук?

Главният евнух се опита да каже нещо, но Хатидже не му даде тази възможност. Посочи с пръст проснатата на земята девойка:

— Биеше ли я?

Той погледна увисналата си във въздуха ръка така, сякаш я виждаше за пръв път да стиска тояга. Пръстите му омекнаха и той я изпусна на пода.

— Много е опърничава! Само Аллах и аз си знаем какво тегля от седмици…

— Какво е направила?

— Откакто е дошла, в харема няма мир и покой. Непрекъснато крещи. На всички момичета вече им писна!

В това време девойката на пода се опитваше да се изправи на колене. Рязко завъртя глава и отметна падналата върху лицето ѝ червена коса. Промълви нещо неразбрано и прегърна момичето, което седеше до нея.

Господи!...

Хатидже не помнеше досега да е виждала толкова красиво лице. Невероятно красиво! „Какво ли не може да сътворява Аллах!“ — удиви се тя. Тази девойка беше по-красива и от Небиле, за която беше решила, че няма друга като нея на света, а Сюмбюл я биеше така безмилостно! Възмути се от дън душа. Обградено от талазите на червената коса лице беше бяло и розово. Не можеше да се каже, че има високо чело, може би заради няколкото огнени букли, паднали върху него. Веждите — извити като лък. А очите… Хатидже не успя отведнъж да им определи цвета. Зелени като морето в облачен ден? Не, не точно такива. Сини като хоризонта, където небето и морето се сливат? Или теменуженосини като притъмняващото море, когато златистожълтият ден започва да се оттегля и запламтяват червените отблясъци на последните слънчеви лъчи? Нещо такова. Кой знае колко тояги се бяха стоварили върху гърба ѝ, а в тези очи нямаше и капка сълза. Само един ред бели като бисери стиснати зъби издаваха непоносимата болка.

— Откъде е дошла?

— По-добре да не беше идвала! От Крим. От двореца. Изскочи от кораба, който докара подаръците на хан Мехмед Гирай за нашия господар по случай коронясването му. Истинско бедствие!

Сюмбюл ага съвсем забрави, че се намира пред султанката, говореше без задръжки и тъкмо с това се издаде, че девойката направо го е подлудила. Той изобщо не погледна към Хатидже.

— И момичето до нея е от Крим, но тази никак не прилича на тамошна. Виж, косата ѝ е червена, очите — сини! Тази е московчанка! — процеди през зъби главният евнух. — Някъде оттам била.

За да не му подрони авторитета, Хатидже не му се скара пред момичетата. А това, че разбра как зверски налагаше жените по гърба, и то с дрянова тояга, направо я вбеси. В този момент се сети, че и Гюлбахар прави същото с дряновата тояга. Колко пъти беше видяла момичетата да викат от болка в нейните покои и да излизат оттам обляни в сълзи. Беше чувала и нейния квакащ глас: „На ти, на ти… Или ще ставаш човек, или ще ти насиня гърба с тоягата, като на Фитнат!“

А сега Сюмбюл караше неземната червенокоса красавица човек да става.

— Можеш да се оттеглиш, Сюмбюл ага! — каза му Хатидже.

— Султанке…

Явно човекът не искаше да я остави сама с някаква си дивачка.

— Сюмбюл! — скастри го тя. — Изпрати ми Шетарет калфа!

Хатидже изчака главния евнух да излезе, мърморейки нещо под нос.

Сетне се усмихна и пристъпи към двете девойки. Усмивката ѝ обаче не свърши никаква работа. Красивото лице на червенокосата с нищо не се промени.

— Коя сте, момичето ми?

Позна, че девойката разбра въпроса ѝ. Но беше стиснала зъби и огънят в очите ѝ не беше стихнал.

— Аллах да ви благослови! — намеси се другата с дръпнатите очи. — Спасихте ни от звяра.

— Не ни знае езика ли? Защо не говори?

— Знае го. Но сега е много ядосана.

Без да иска, Хатидже се разсмя:

— Ядосана, значи?

Стана нещо съвсем неочаквано. Червенокосата красавица, за която предполагаше, че не познава езика им, промълви:

— Да! Ядосана! И то много ядосана! Аз него мога убие. Да имала нож… гърлото… ето така щях режех! — показа с ръка къде и как е щяла да реже.

— Защо те биеше?

— Аз настъпила негов крак, затова.

Хатидже не можа да реши веднага как да постъпи — да се смее ли, да се ядосва ли… Значи затова Сюмбюл на излизане куцаше?

— Ти защо го направи? Не те ли е жал?

— Не. Аз много молила, много оплаквала, ама той не чува мен. Не води мен при Височество… нейно…

— При Височество ли, момичето ми? При кого?

— Майка ми Хафза!

Какво? Хатидже така се изуми, че ако държеше нещо в ръцете си, щеше да го изпусне.

— Майка ти Хафза ли? Добре, теб кой те изпрати?

— Майка ми султанката. Гюлдане султан.

Хатидже се размисли. Гюлдане султан? Съпругата на Кримския хан Менгли Гирай ли? Беше се разчуло, че горкичката е починала.

— Майка султанката като умирала, мене поверила… на майка Хафза. Така каза мене майка султанка!

— И ти дойде да видиш Хафза султан?

Момичето прикова в нея очите си — нещо между зеления, синия и теменуженолилавия цвят. Сега и двете ѝ ръце бяха на кръста. В тази си поза имаше вид на котка, готова всеки миг да скочи върху нея и да я одере — така поне изглеждаше на Хатидже. Известно време нищо не продума. Явно я преценяваше.