Хатидже не забеляза, че като спомена Сюлейман и Ибрахим, майка ѝ се усмихна и я погледна. Само една дума ѝ се загнезди в мозъка: „Скоро предстои поход!“.

Дали падишахът щеше да отведе и него в похода?

Сърцето ѝ се сви.


* * *

Не се наложи да чака дълго за отговор. Придворните и слугините се развикаха, разтичаха, по това разбраха, че Сюлейман идва в покоите на майка си.

Сюмбюл ага се втурна в стаята на Хафза султан и извика, едва поемайки си дъх:

— Повелителят! Господарят ни пристига, султанке!

Главният евнух се просна на земята не толкова да покаже почит, колкото да даде почивка на изтощените си от тичането дебели телеса.

— Султан Сюлейман пристига!

Хатидже се притесни. Захвърли ръкоделието. Дали и той идваше?

Нали не се отделяше от брат ѝ дори за секунда, би трябвало и той да е с него. Надяваше се.

Двете с майка си се стегнаха и станаха на крака да посрещнат падишаха. Но първо се отвори страничната врата. На прага ѝ застана Гюлбахар.

— Идва ли? Сюлейман пристига, нали? Попита ли за мен? Сигурно е чул, че съм дошла в Новия дворец.

Хатидже се ядоса. Проклета да е! Откъде се взе сега пък тази?

Хафза беше положила неимоверни усилия да я изпрати в Стария дворец. А сега, без дори да предупреди, тя беше дотичала тук, че на това отгоре се и похвали:

— Явно, като е чул, че съм тук, не се е стърпял. Абе защо му трябваше веднага да тича? Нали и без това довечера щяхме да си имаме халвет!

Майка и дъщеря се спогледаха. В очите и на двете се четеше: „Безсрамница!“

Гюлбахар вдигна рамене и мина отдясно на Хафза султан. Сигурно си мислеше, че така Сюлейман първо ще прегърне нея.

Вратата точно отсреща се открехна. Отвън се разнесе гръмотевичен глас:

— Дестуууур!

Последваха една след друга възхвалите за падишаха:

— Султанът на Анадола и още на Румелия, на седем земи, на три морета, надареният с щастие, слава и могъщество повелител на Османската империя! Наместникът на Мохамед и халифът на ислямските земи, господарят Сюлейман хаааан, син на покойния Явуз султан Селим хан, син на султан Баязид хан, син на султан Мехмед хан Завоевателя!

Падишахът подбра полите на кафтана си и прескочи прага.

Хатидже се срина.

Нямаше го.

И бездруго беше грешка да очаква, че ще дойде и той. Какво щеше да търси в харема друг мъж, освен падишахът? Но се беше надявала. Беше го пожелала. Беше го поискала. Когато пристигнаха в двореца и дойде първата вечер да целуне ръка на майка си, Ибрахим не беше ли до него? Защо сега да не е? Дали пък Паргалъ сам не е пожелал да дойде? Защото ѝ се е разсърдил?

С грейнало лице султан Сюлейман погледна към трите жени, навели глави за поклон пред него.

— Валиде!

Тръгна направо към застаналата между сестра му и любимката му Хафза султан. Когато целуна майчината ръка и вдигна глава, Гюлбахар се размърда да покаже, че е тук. След валиде обаче падишахът се обърна към сестра си:

— Хатидже султан!

С наведена пред него глава, тя видя как Сюлейман също се наведе леко и ѝ пошушна:

— От ден на ден ставаш все по-хубава, сестричке!

Хатидже зачерви бузи. Усмихна се и измънка:

— Така му се струва на господаря.

Гюлбахар остана последна и макар да усещаше как кръвта ѝ се смразява, не издаде разочарованието си и излезе напред:

— Повелителю! Какво щастие!

— И ти ли си тук, Махидевран?

Всичките нерви по лицето на Гюлбахар заиграха.

— Е, какво? — произнесе тя. — Само като проговорих, ли забеляза, че съм тук?

— Как е нашият син, принц Мустафа?

— Чака с нетърпение да целуне ръка на баща си.

— Преди да тръгна, ще се отбия в Стария дворец. Толкова се затъжихме за сина си и ние!

— На тръгване ли?

По лицето на Хафза султан този път плъзна тревога.

— На тръгване ли казахте, сине мой, хане?

— Да, валиде. Дойдох да ме благословите. Походът е скоро.

Поход ли? Хатидже погледна внезапно побелялото лице на майка си.

— Накъде?

Султан Сюлейман се усмихна на сестра си. Но не ѝ отговори. Естествено, тя пак направи нещо недопустимо. Цял живот не откри докъде е позволеното и откъде започва непозволеното. Но тя попита. Трябваше да пита. Тя беше Хатидже — дъщерята на Селим. Тя беше първият човек, от когото баща ѝ поиска да види и да прочете неговия завет. Щом е така, тогава тя трябваше да има правото да попита батко си къде ще тръгва на поход.

Посещението на падишаха беше за кратко. Отново целуна ръка на майка си. Получи благословията ѝ. Погали го по гърба. Обърна се към Гюлбахар:

— Утре ще се отбия в Стария дворец да прегърна нашия принц.

С това той красноречиво даде да се разбере, че Гюлбахар трябва да се върне у дома.

После падишахът се обърна към сестра си:

— Оттук ще отидем до гроба на баща ни, да прочетем една молитва. А и да погледнем как работят архитектите и изпълнителите по изграждането на тюрбето. Ако искаш, ела и ти, Хатидже.

Излязоха заедно и по коридора Хатидже вече не изтрая:

— Накъде? — прошепна на султан Сюлейман. — Накъде ще е походът?

Въпреки сериозния си вид, падишахът погледна сестра си с усмивка:

— Ти знаеш накъде, сестро султанке! Натам, накъдето каза баща ни! Белград!

Белград, който Мурад Втори, Мехмед хан Завоевателя и дядо ѝ султан Баязид обсаждаха, но не можаха да го поставят на колене! Белград, за който баща ѝ умря, докато се подготвяше да го завоюва.

Белград, стражът на Дунава, Сава и Унгарската пуста.

— Изпратихме послание до краля: „Вместо да се лее кръв, поставяме ти следните условия. Ела и се предай. Ти ще си останеш на мястото“. Така нареченият неверник Лайош уби пратеника Бехрам чауш — това беше неговият отговор. Щом е така, ние пък ще сринем крепостта и така ще изпълним завета на баща ни.

Хатидже едва удържа сълзите си.

— Да бъде благословена твоята храброст, падишах!


* * *

Още докато изчакваше Небиле да се качи в колата, Хатидже усети нещо непривично. Момичето за миг застина от изумление при вратата. Когато Хатидже се качи на стъпалото след нея, сърцето ѝ подскочи до гърлото. Вътре седеше някой. Той!

Боже господи!

Веднага влезе, затвори вратата.

— Вие?

— Простете ми дързостта!

Колата се люшна. Тръгнаха.

Ибрахим седеше откъм кочияша, с гръб към него. А Хатидже и притиснатата от любопитство и страх към господарката си Небиле бяха точно срещу него.

— При всяка наша среща искате извинение!

— Не искам да е така, но не ми остава нищо друго. Знаете, че не е възможно да се приближа до вас незабелязано.

— Е, значи сега никой не ви видя, като се качвахте в колата?

— Никой! Накарахме ги да вземат мерки!

Този му отговор я обърка. Личният секретар на падишаха ще се качи в колата на сестрата на великия падишах и никой няма да го види!? Невъзможно! Внезапно в главата ѝ изплуваха последните думи на Ибрахим: „Накарахме ги да вземат мерки!“. И той ли беше започнал да говори изискано по царедворски? Или имаше предвид повече от един човек?

— „Накарахме ги да вземат“!?

По лицето на мъжа, който долови подозрението в гласа ѝ, плъзна смутено, но лъчезарно изражение.

— Да, султанке! Накарахме ги! Вашият слуга и Негово Величество падишахът!

Какво! Падишахът ли? Значи и батко ѝ участваше в тази подмолно скрита работа?

— Не разбирам защо сте решили, че трябва да се прави такова нещо. Ако се разчуе, няма да е много добре — не толкова за мен, колкото за вас. Какво искате?

— Да се сбогуваме, Хатидже султан!

„Ах!“ — възкликна в себе си тя. Пак този глас — обайващ, галещ, топлещ душата, зовящ я към грях; гласът, който я караше всяка нощ да се оправдава пред духа на Пойния славей.

— Скоро с моя повелител поемаме на поход. Не исках да тръгвам, преди да ви видя. Не знам какво е предвидила съдбата — тръгваме, но дали има връщане?

Сърцето ѝ се сви и разтревожено възкликна:

— Да не дава Аллах!

Ибрахим открехна леко завесата и погледна навън.

— Трябва да тръгвам!

Тупна три пъти зад гърба си. Конете обърнаха на тръс, после забавиха ход. Колата спря.

— Слушайте ме тази вечер! — пошушна Ибрахим.

— Ще свирите ли?

— Да. За вас! Само за вас! С надеждата, че ще гледате към звездите и ще си спомняте за вашия слуга! — Ибрахим моментално се съвзе и с половин уста изрече: — Ако ме… ако ме чакате…

Хатидже помисли, че ще полудее.

— Да? Ако ви чакам…

— Ще имам повод да се върна, Хатидже!

Вратата рязко се отвори. Макар че колата тръгна съвсем бавно, през отвора Хатидже видя, че минават покрай редица чинари. Личният секретар остави в ръцете ѝ нещо, скочи и за миг изчезна сред дърветата.

— Дииий! — викна отгоре кочияшът. — Тръгвайте, мързеливи момичета! Какво е това! Хайде, препускайте!

И двете останаха като омагьосани. Погледнаха това, което Ибрахим набързо ѝ мушна в ръцете:

— Пръстен! — промълви Небиле. — Пръстен ви е оставил, султанке!


* * *

Същата вечер Хатидже слушаше Ибрахим с поставения на ръката си пръстен. Не знаеше дали батко ѝ и майка ѝ имат представа за това.

Не смяташе и да им казва. Това, това… това си беше нещо като необявен годеж. В никакъв случай не беше в реда на нещата. „По дяволите!“ — си каза. И да е позволено, и да не е, тя се беше сгодила. И нейният годеник скоро отиваше на война.