Изведнъж се озова до ковчега на Селим хан. Вдигна лявата си ръка да го подхване. Един по един подмина мъжете. Застана вече точно зад гърба на падишаха.

Онзи беше отляво. От другата страна на ковчега. Трябваше да издебне удобен момент да мине отляво. Зад гърба му. Там, където щеше да се вкопчи в дебелия му къс врат.

Нещо стана и Сюлейман се обърна назад да погледне през рамо. Като видя Ибрахим, свъси вежди:

— Какво търсиш тук?

Ибрахим му отговори без колебание:

— Не е ли и наш дълг да поносим на рамо покойния ви баща, повелителю?

Падишахът не му каза нищо, просто се обърна. Продължи да пристъпва с ковчега на баща си върху лявото рамо.

Това мигновение обаче беше достатъчно, за да си събере ума в главата и да се отърси от настървението.

„Дали ще го убиеш, а? — попита го разумът. — Да речем, вкопчиш се в гърлото му. Няма ли да се притичат и да го изтръгнат от ръцете ти. И кой ще бъде умрелият?“

Отговорът беше от ясен по-ясен: „Аз!“

„Кой щеше да се прости с мечтите си? Искендер или ти?“

„Аз!“

„Тогава, събери си ума, Паргалъ! Ще си затвориш очите за поредния опит на сатаната да ти навреди ли? Толкова ли си глупав и сляп, че да не послушаш разума си? Нали го откри! Повече няма да ти избяга! Изчакай подходящото време!“

Залитна наляво, избута го, изглежда, струпването под ковчега.

Сега се оказа точно зад гърба му. Усещаше дори ужасната миризма на пот, която се разнасяше от тялото му. Ах, огън го изгаряше отвътре. Де да имаше един нож сега. Никой нямаше да го види. Една секунда беше достатъчна, за да му пререже гърлото. Никой нямаше дори да разбере какво е станало. Докато Искендер се свличаше на земята с бликащата от гърлото му мръсна кръв, той щеше да го стъпче и да мине през него. Цялото гъмжило щеше да тъпче под краката си проклетото му тяло.

Съвсем се доближи до него. Докосна го по рамото. Подаде си главата.

Искендер се извърна леко и го погледна с въпроса: „Ти пък кой си?“.

Същите очи. Същите зачервени подпухнали очи. Същото проклето лице. Белегът от нож над дясната вежда.

Кръстосаха погледи.

Нададе вик в себе си: „Трепери пред ангела на смъртта, Искендер!“.

Искендер обаче дори не трепна. Обърна се и продължи да носи ковчега.

Не го позна!

Ибрахим направо полудя! Господи, той не ме позна! Не позна момчето, което кълца, на което причини неописуеми мъки, което вдигна и хвърли на земята с думите: „Хайде, превържете му онази работа!“.

Блъснаха го силно по рамото и той изхвърча настрани. След това — още веднъж. Гъмжилото, разбунено от изпращането на предишния си падишах и от желание да попадне в полезрението на новия, го изблъска съвсем настрани.

Така си и остана там.

Вдигнатият от земята прах му раздразни ноздрите и очите.

„Не си мисли, че си отървал кожата! — промълви. — Намерих те, Искендер! Ако те бях удушил тук, щеше да се превърнеш в герой. А ти трябва да умреш безславно. Разрешавам ти да живееш до деня, когато ще бъда твоят ангел на смъртта и ще те стисна за гърлото. Но клетва давам, отсега нататък ти, Искендер, ще проклинаш всеки ден, в който ще бъдеш все още жив!“


L


НОВИЯТ ДВОРЕЦ, АПРИЛ 1521 Г.

Хатидже не можеше да забрави онази нощ. Нощта след погребението на баща ѝ. Защото за пръв път тогава погледна към звездите с други очи. Какво беше казал Паргалъ? Господи, толкова красиви неща беше казал, че ето на, не успя да ги запомни дума по дума. Беше ѝ обяснил, че баща ѝ е вече сред звездите. Дали виждаше, че Хатидже сега е отправила поглед към него?

После беше дочула отдалече онзи звук. Онази магия. Онзи вик. Онази въздишка. Онзи стон. Забранено беше да се минава покрай покоите на валиде, затова Ибрахим вероятно свиреше някъде откъм галерията на господаря.

Това, значи, беше цигулката, която омагьосваше слушателя. И Паргалъ галеше струните с лъка, мислейки за нея. Пръстите му се плъзгаха по късия гриф на инструмента заради нея. Ето, Хатидже си спомни думите на Ибрахим, които допреди малко не ѝ идваха наум. „Баща ви, който се възнася към звездите, ще чуе какво изпитва сърцето ви и ще каже на проблясващите край него звезди: „Помълчете, послушайте, погледайте какво ви нашепва за мен моята дъщеря“.

Докато го слушаше, все повече се убеждаваше. „Ето какво изпитва сърцето ми — си каза. — Стон, надгробен плач, копнеж, разкаяние, гняв, мъчителна обида, която простих, но от която не можах да се отърся, самота… всичко имаше. Това е гласът на моето сърце.

Тази нощ, когато някъде там стенеше цигулката, Хатидже вдигна към звездите плувналите си в сълзи очи и промълви: „Чуваш ли, татко? Чуваш ли гласа на сърцето ми?“.

И в същия миг стана още едно чудо. Една от звездите — най-голямата, най-блестящата, най-разкошната — сякаш намигна на Хатидже. Радост запърха в душата ѝ: „Ето, това е звездата на моя баща!“.

Всяка нощ очите на Хатидже не спряха да търсят тази звезда. Ослушваше се да чуе цигулката на Ибрахим, но той от месеци вече не свиреше.

„Защо? — ядосваше се тайно тя. — Защо не свириш? На какво прилича това — да накараш някого да се наслади, а след това да го лишиш?“

А тя имаше такава нужда от този звук, от тази хармония, от тези напеви!

— Хатидже?

Обзе я страх да не се е обидил. Ако се е обидил, имаше право. Сигурно това толкова нежно, толкова чувствително сърце бе покрусено от нейната грубост. Хатидже съжаляваше, че тогава не се обърна поне веднъж да погледне Ибрахим. Съжаляваше за всичко, което направи и не направи от първия миг, когато го видя, та досега.

— Случило ли се е нещо, момичето ми?

— Моля?

Майка ѝ я гледаше разтревожена право в очите.

— Случило ли се е нещо, принцесо моя? Беше се отнесла нанякъде?

— А? Неее. Нищо ми няма, валиде… Бях се замислила.

Хафза не я попита: „Я кажи, да видим, за какво си се замислила, хубава моя Хатидже?“ Защото предполагаше за какво можеше да бъде.

Хатидже беше такава особена от онази вечер. От вечерта, когато Сюлейман, придружен от Ибрахим, дойде в покоите ѝ да целува ръка.

Нямаше как да се каже, че майка ѝ се заблуждава. Хатидже ходеше непрекъснато умислена. Но не беше дори и от въпросната вечер, когато батко ѝ и Ибрахим дойдоха в нейните покои — тогава тя дори не погледна към Ибрахим.

Беше от още по-преди.

От момента, когато Гюлбахар ѝ каза: „Не ми е ясно как може да се живее без мъж!“ Не изчезваше от ушите ѝ нейното подхвърляне: „Е, все ще се намери някой да те вземе!“.

Щеше ли да се намери наистина? Щеше ли да се намери мъж, който ще пожелае да вземе в обятията си нечие тяло, мачкано от звяр с ръце като паяци, нечие омърсено тяло?

„Ще се намери! — беше казала Гюлбахар. — Че кой няма да вземе сестрата на могъщия султан Сюлейман? Аз даже намерих един…“

Тя била намерила вече един! И кой бил той?

„Какво ще кажеш за онзи, Европееца, дето не се отделя от Сюлейман? Чакай, как му викаха? Ха, Ибрахим!“

Цялата нощ Хатидже се въртя от яд и се мята в леглото си, заравяше глава във възглавницата, за да не чуе Небиле риданията ѝ.

Ако Гюлбахар ѝ кажеше същите думи сега, дали щеше да се мята и да ридае, дали щеше да полудява от яд? Не беше много сигурна.

Единственото сигурно нещо беше ядът ѝ. Трябваше да покаже на Гюлбахар къде ѝ е границата. Изгаряше отвътре, полудяваше да стъпче на земята навирения ѝ над планините нос. Все още нямаше представа как ще го направи, но непременно трябваше да измисли някакъв начин.

— Затъжих се за батко ни, падишаха. Мислех си, валиде, какво ли прави, какво ли струва?

Майка ѝ я погледна, въздъхна дълбоко, но нищо не каза.

— Май щеше да кажеш нещо, валиде. Отказа се. Хайде, кажи си го!

— Боже, какво да каже една старица? Няма нищо.

— Хайде де, ще се пръсна от любопитство!

Хафза султан изгледа мълчаливо бледото нежно лице на Хатидже. И тихо продума:

— Познат ни е този копнеж дъще — защо, мислиш, изчезнаха мъжете край нас.

Хатидже я погледна подозрително. В душата ѝ се надигна радост. Нима… Сюлейман в харема ли се развличаше? Не викаше ли повече Гюлбахар в покоите си? Засрами се от себе си, че се зарадва толкова много.

— Харемът ли? Кажи ми: „Батко ти Сюлейман се отбива в харема. Появи се и съперница на Гюлбахар!“, че да се хвърля на врата ти от радост.

— Хатидже!.. Срамота е! Грехота!

Огледа се наляво-надясно да види какво са чули придворните.

Хатидже се присламчи съвсем близо до майка си и прошепна:

— Какво да правя? От теб ли да крия това, което и Аллах знае? Мразя я онази грузинка от планините. Кой повече от мен би се зарадвал, ако падишахът си е намерил нейна заместничка? Нима великият Сюлейман ще прекара целия си живот с една драка? Не му ли трябва още една любимка? Една, три, пет! А?

Хафза султан изпита непреодолимото желание да погали дъщеря си по бузата, но се овладя. Такива работи не бяха позволени. И падишахът, и майка му трябваше да се държат на разстояние от децата си. А пък да целуваш и галиш голяма дъщеря пред прислужниците беше абсолютно недопустимо.

— Тя и без това си има заместничка — въздъхна лекичко.

— Какво? Наистина ли? Коя е?

— Имперската армия, Хатидже! — отвърна. — Армията е заместничка за всеки падишах. Защото всички властелини се грижат повече за воините си, отколкото за съпругата. — За миг погледът ѝ се зарея някъде. — Щом покойният ти баща изчезнеше, аз си знаех, че предстои военен поход, че Селим хан ще възседне Карабулут и начело на войската ще тръгне на война. За да въоръжи войниците си с храброст, той лягаше и ставаше в казармите. Заедно с еничарите и спахиите бъркаше с лъжицата в паницата им, в казана им. Е, такъв е и синът му Сюлейман, Хатидже. Сега е негов ред. Сигурно Сюлейман и Ибрахим ага сега са в казармата.