— Защото вашият баща почина. След малко ще се върне там, откъдето е дошъл. Вече не можете да питаете дори трошичка надежда да го видите пак. А пък…

„Какви ги дрънка тоя?“ — попита се Хатидже.

— А пък…?

— А пък моят баща е там, в Парга. Жив е. Жив баща загубих, султанке. Да знае човек, че този, когото обича, е жив, а да не може да го вижда!... Няма по-голяма болка от тази човек да загуби живите си любими хора!

Хатидже нищо не каза, не можа. Не намери думи. Толкова се беше потресла, че нищо не ѝ дойде наум да му отговори. Прав беше. Смъртта беше край! Ами раздялата? В смъртта нямаше изход, нямаше надежда. Но в раздялата, в копнежа? Съществуваше безкрайната надежда, която всеки ден, всеки час гризеше човека отвътре, докато накрая го стопи напълно. Наистина, мъката от живата раздяла с ясното съзнание, че никога повече няма да има близост, сигурно трябва да е по-лоша и от смъртта. В този момент и тя мислеше точно така, в пълния смисъл на думата.

— Колко нощи… — прошепна отзад топлият, сладостен глас.

Хатидже усети как косата ѝ, раздвижена от неговия дъх, рисува кръгове по раменете. Тръпка премина по тялото ѝ. Затвореният в кафеза на гърдите ѝ гълъб запърха още по-силно да избяга, да излети на свобода.

— …колко нощи ми се е искало да отворя вратите и прозорците и да извикам към звездите: „Татко! Мамоооо! Ето ме! Тук съм!“.

Очите на Хатидже за миг плувнаха в сълзи. Сама не можа да разбере коя бе причината — прощалните възгласи на хората към баща ѝ и към Аллах или думите на „върлината“. „Повече няма да го наричам така! Това бе единственото нещо, което ѝ хрумна в момента. Срамота беше да се подиграва с толкова чувствителен и страдащ човек, грехота беше. Кой би могъл да знае това по-добре от нея?

— Защо? — обърна се леко през рамото си назад. — Защо към звездите?

— Защото небесният свод над главите ни е един и същ, султанке. Защото може би и те в същия момент са отправяли взор към звездите, на които говорех, и са чували моя зов.

Хатидже отново не намери думи.

— Ето, затова дойдох, султанке, да ви кажа, че вие сте щастливка. Споделям болката ви. Но него вече го няма. И няма да го има. Няма да се върне. Ще може да го виждате вече само в сънищата си. Според мен, по-добре е заедно с господаря да погребете и вашата болка. Позволете от една смърт да се роди един живот!

Аллах! Какви бяха тези красиви думи? На Хатидже ѝ се прииска този омагьосващ разговор, който навяваше в сърцето ѝ някакво странно спокойствие, никога да не свършва.

— Но как ще стигне до звездите вашият зов?

Ибрахим сякаш беше очаквал този въпрос, тъй като моментално отговори:

— С моята цигулка…

„Ах, да!“ — сети се Хатидже. Онзи инструмент, за който майка ѝ не спираше да разказва какви омайни звуци издавал.

— Свиря всяка вечер. За да чуват на всяка цена мелодиите на моята цигулка. Сякаш усещам как майка ми въздиша и впива взор в звездите. Виждам как баща ми обръща глава към връхлитащите върху скалите вълни, за да скрие сълзите си. Чувам как другите го питат: „Какво е това бе, Армано, да не плачеш?“, а той им отговаря: „Какъв ти плач, не виждате ли, че морето се блъска и разпръсква пяна?“.

— Чухме, че вашите мелодии омагьосвали всеки, който ги слуша?

По дяволите, колко сухо, безчувствено прозвуча гласът ѝ. А никак не искаше да се получи така.

— Тази нощ — дочу шепот зад гърба си — ще заиграя с лъка върху струните така, че да го почувства и вашето сърце, Хатидже султан.

Хатидже неволно подхвърли:

— За да ги чуят и вашите родители ли?

Начаса тупна с крак по земята от яд. „Какво ти става, Хатидже? — укори се сама. — Защо постъпваш така? Не те ли е срам да се подиграваш с някого, който ти разкрива душата си?“

Слава богу, Ибрахим се направи, че не е разбрал.

— Не. За да чуе баща ви, който се възнася към звездите, какво изпитва сърцето ви, за да каже на проблясващите край него звезди: „Помълчете, послушайте, погледайте какво казва за мен моята дъщеря“.

За миг на Хатидже ѝ се стори, че гъмжилото, изпълнило двора на „Фатих джамия“ е изчезнало. Нямаше го и батко ѝ падишаха. И везирите, и агите, и пашите. Нямаше никой. Там беше само тя.

И само Ибрахим, който я омагьосваше с думи. „Паргалъ Ибрахим! — поправи се веднага. — Паргалъ музикантът.“

„Трябва да го видиш! — заповяда ѝ вътрешният глас. — На всяка цена трябва да го видиш!“ Да, тя щеше да се обърне и да го погледне. Какво ли изражение беше изписано върху лицето на мъжа, който ѝ говореше такива думи? Хатидже добре познаваше изражението върху физиономията на грубия, кряскащ мъж, който считаше себе си за помазан от Аллах, а нея — макар и дъщеря на падишах — за някаква твар, създадена да му служи. Себично, зло, пошло, грубо, грозно изражение!

Обърна се, но не го видя. Различи само нечий гръб, който се отдалечаваше сред навалицата, и толкоз! След известно време го видя заедно с батко ѝ Сюлейман да носи на рамо ковчега на султан Селим. Извитите му като полумесец вежди изглеждаха смръщени, очите — забулени от скръб.


* * *

Ибрахим беше убеден, че е направил впечатление на принцесата. Разбра, че в поведението ѝ, в гласа ѝ беше изчезнал онзи горделив маниер, онова изражение да го гледа отгоре надолу. Реши да планира още една-две крачки, за да спечели сърцето ѝ.

Падишахът му се възхищаваше. Приятел му беше. Другар. Вслушваше се в него. Доверяваше му се.

Лошо ли щеше да бъде да привлече вниманието и на сестра му, дори да ѝ спечели сърцето. Още далече преди да отиде в столицата, той беше разбрал, че ще има нужда от мощни съюзници.

Сюлейман беше зад погребалния камък, до него се бяха наредили Пири Мехмед паша и останалите везири. В един момент се почувства неудобно да стои далече от тях. Но нали повелителят беше поискал да стане така. На него беше поверил сестра си. Това не беше ли по-важно? Засмя се мислено. Рече си: „Ама и ти, Паргалъ, толкова си умен, че можеш да превърнеш едно най-обикновено задължение в любов“. На пристанището Хатидже му изглеждаше оградена с дебели непробиваеми стени. Дори се беше подразнил от нейното гордо излъчване, каквото дори падишахът нямаше. И какво стана? Ето че с две думи Ибрахим срина тези стени.

Рязко се обърна.

Господи! Стори ли ми се?

Точно зад падишаха, до един грамаден телохранител имаше някакъв човек. Нисичък на ръст. Скорпион! Скорпион, скрит в диплите на шапката върху главата му. Не, самият сатана!

Той ли беше наистина? Не можеше добре да го различи — гъмжилото се движеше и изпод краката се вдигаше прах и пепел чак до небесата.

Смени си мястото. Опита се да мине малко по-напред. От друга страна, се опасяваше падишахът да не му се ядоса, че е оставил сестра му сама.

Но в този миг умът му беше обсебен от взривилото се в него като бомба желание за мъст.

„По дяволите! Не мога да го видя!“

Можеше и да се е припознал. Колко години изтекоха оттогава. Десет ли, петнадесет ли? Но нямаше как да забрави онова лице. То се беше врязало във всяка фибра на мозъка му. Веждите му, окото, мустаците, брадата, кривите рамене, късият дебел врат. Съскащият като змия глас. Всичко. Толкова години чакаше като навита пружина да го срещне още веднъж. И в момента, когато щеше да го види, пружината щеше да се скъса и той щеше да го стисне за гърлото. Лицето на Ибрахим щеше да е последното нещо, което виждаше в тоя живот. Лицето на момчето, което той биеше, псуваше и на което той сам направи сюнет с тъпия си нож и с думите: „Аз ще го накълцам“, вместо да го връчи в ръцете на някой знаещ и можещ.

Но можеше ли оня сатана да се присламчи толкова близо до султан Сюлейман?

Реши, че такова нещо не можеше да се случи. Вместо да намалява, прахолякът от развълнуваните хора все повече се сгъстяваше. Лицето му беше скрито и от шапката на главата. Вървеше под ковчега, до самия падишах, понесъл на рамо султан Селим.

— Познаваш ли онзи човек?

Човекът, когото хвана за ръката, го погледна сърдито. Време ли му беше сега да задава въпроси? Но като зърна лицето му, набързо се отказа да му противоречи.

— Кого?

— Онзи. До господаря… Дето шапката му е скрила веждите.

Човекът този път го изгледа учудено.

— Ти, изглежда, си чужденец?

— Как разбра?

— Ако не беше чужденец, щеше да го познаваш, по това те разбрах! Че кой не познава главния ковчежник? Това е Искендер Челеби! Касиерът на падишаха. Главният финансист. Дори и Харун ал Рашид е бил по-беден от него.

Той е! Господи, той е! Искендер!

Онзи човек продължаваше да му изрежда още неща, но Ибрахим не чу нищо повече. Пусна ръката на непознатия и разбутвайки гъмжилото, се опита да стигне до тези, които носеха ковчега на султан Селим. Сега нямаше време да разсъждава дали падишахът ще му се ядоса или не.

Часът на разплатата беше ударил!

Вдигна ръце нагоре и извика:

— Велики Исусе!

Викът му увисна като шепот след всеобщата гълчава.

— Ти изкара на пътя ми оня сатана! Благодарен съм ти!

Разблъскваше хората, плувна целият в пот. И в същото време си говореше:

— Идвам, Искендер! Не бягай! Смъртта е по петите ти!

Сети се, че нямаше по себе си никакво оръжие. Чекийче дори нямаше. По дяволите! Как да го ликвидира? Как да отмъсти за плътта си?

„С пръстите! — викна вътрешният му глас. — С ноктите! Със зъбите!“

Да! Така щеше да направи. Щеше да го погледне право в очите и да забие нокти в гърлото му. Щеше с пръсти да му разкъса и извади гръкляна. Щеше да му раздроби сърцето на парчета и да ги хвърли на кучетата, които се гонеха покрай стените на джамията.