Демет Алтънйелеклиоглу - Ибрахим и Хатидже

— Оправихме и това! — обади се султан Сюлейман. Взе една кристална чаша с вода от близката масичка и я изпи. — Паша, тази вечер Хатидже султан ми донесе завета от покойния ни баща Селим хан.

Завет ли? Великият везир се изненада, но не се издаде. Принцесата въобще не му беше споменала за това.

— Прочетохме съветите и желанията на нашия баща. Сега имам един въпрос към теб.

— Заповядай, всемогъщи султане!

— В какво състояние се намира флотилията на моята държава?

Макар че гледаше крадешком, Ибрахим видя как засия лицето на великия везир. Той очевидно се беше зарадвал да чуе този въпрос. „Благодаря ти, Всевишни! — си промълви сам. — Значи предложенията ни са повлияли на султан Селим. Значи, когато му казах да изкараме флотилията в Бяло море, да всеем страх сред врага, да завладеем остров Родос, за да прекършим и отхвърлим и последния кръстоносен меч в гърдите ни, това, че се изчерви и кипна от яд, е било преструвка. Виж, завет е оставил на сина си за остров Родос.“

Тъкмо отвори уста да му отговори, падишахът вдигна ръка да замълчи.

— Този разговор ще си остане тук, Пири паша, така да знаеш! Между тримата. В Дивана още няма да се огласява. Чуя ли от някого една дума, една идея, ще си го изкарам на вас двамата. Няма да пожаля нито единия, нито другия. Главите и на двамата ще се изтърколят в краката ви.

„Олеле!“ — стресна се Ибрахим. Колкото пъти чуеше заплахата за отсичане на глави, толкова пъти ръката му неволно се хващаше за гърлото. В момента стана същото.

— А сега се приближи така, че това, което ще ми кажеш, да го чуем и двамата.

Пири Мехмед паша се приближи до падишаха. Сюлейман махна с ръка към Ибрахим да се приближи и той. „Трима мъже глава до глава! — си каза Ибрахим, изпълнен с гордост. — Сюлейман ще разкрие на великия везир политиката, която ще води. И то пред мен.“

— Повелителю! — започна великият везир. — Нека най-напред да благодарим на Аллах. Отсега да ти е честита победата, Сюлейман хан. Завоевателят на Родос Сюлей…

Падишахът вдигна гневно ръка да млъкне. В този момент Ибрахим усети вътре в него да се надигат талазите на гнева. „По дяволите! — измърмори си наум. — Упорит турчин! Завета на баща си дори не чува. Инат на инатите! Като нищо ще се нахвърли първо върху Сафеви шах!“

— Недей да ми редиш поеми, паша! Какво става с флотилията?

Великият везир се смути, но продължи. Този път обаче в тона се усещаше спадналото му настроение.

— По заповед на покойния Селим хан разширихме Истанбулската корабостроителница. Даже разчистихме гробищата наоколо. Господарят беше издал ферман да изградим корабостроителница и в Галиполи.

— Еее, паша, ами корабите?

— По доковете стоят 150 галери, всяка от по 700 тона. Като завършат и галиполските, ще станат 250 на брой. Ако прибавим и съществуващите…

— Значи нямаме налице определената сила. Ще чакаме, така ли?

„Ето, стана това, от което се страхувах! — помисли си Ибрахим. — Сега си мисли: докато завършат корабите, аз ще отида да смачкам главата на Сафеви шах.“

— Ние не разполагаме с време за чакане, паша!

Ибрахим се стресна от непоколебимия и категоричен тон на султан Сюлейман. „Дали не се заблуждавам? — трепна радостна искрица в него. — Дали Сюлейман…“

— Да не стане година! Така или иначе, аз трябва да изпълня завета на баща ни!

Сюлейман погледна косо към Ибрахим. Забеляза, че неговият личен секретар е полудял от радост и щастие — той разбра, че най-сетне падишахът е възприел идеята, която осем години му беше пилил на главата.

— Няма да допускаме някой да каже: „Не изпълни завета на баща си!“. Имперската флотилия да се довърши по най-бързия начин. Дотогава из Бяло море да се развява нашият флаг.

Великият везир също грееше от радост. И все пак в него се загнезди някакво колебание. Беше пръв сред тези, които предлагаха да се насочат кораби в Бяло море, но дълбоко в себе си се плашеше от това. Увеличеният брой на османските галери нямаше ли да подскаже на врага, че се подготвят за превземането на Родос?

— Такова… — измънка.

— Искаш нещо да ни кажеш ли, Пири паша?

— Повелителю, слушам и изпълнявам вашата заповед на драго сърце. Вашият слуга също е обзет от тази идея. Но отвътре нещо ме гризе. Боя се, че ако не го кажа, няма да съм изпълнил както трябва службата си към господаря.

— Казвай го тогава!

— Като пуснем наша флотилия в Бяло море, друговерецът няма ли да ни заподозре?

Лицето на Сюлейман неочаквано потъмня:

— Нека да ни заподозре! Да заподозре, че на рицаря друговерец да се развържат завързаните му крака и колене! И при това какво от кого ще криеш? Шпионите отдавна са го надушили. Ти трябва да предприемеш мерки за това, което ти казах. Вече можеш да се оттеглиш!

Великият везир си тръгна ощастливен от двете хубави новини, които получи. Хем оставаше на поста си, хем получи радостната вест, че започва подготовка за похода към Родос.

„Благодаря ти, Аллах!“ — повтаряше наум, докато вървеше към конака си.

След като той си излезе, Сюлейман прикова лисичи поглед в Ибрахим.

— А ние — рече — да си гледаме другата работа, Паргалъ. Да се придържаме към плана на баща ни и да действаме според него. Видя ли, възприемаме идеите и на нашите служители. Ти също се хващай на работа по този план.

Ибрахим се наведе да целуне ръка и да я допре до главата си.

— Преди това обаче имаме друга задача. Да отидем в покоите на нашата валиде и да ѝ целунем ръка. Да я поуспокоим малко. Ти умееш да го правиш най-добре, Ибрахим. Ха, не забравяй какво ти казах по-преди. Утре, по време на погребалната церемония, не изпускай от очи Хатидже султан! Ако ѝ се случи нещо, ти отговаряш! На принцесата понякога ѝ става лошо. Усетиш ли нещо странно, веднага я изведи оттам!

„ФАТИХ ДЖАМИЯ“, КРАЯТ НА СЕПТЕМВРИ 1520 Г.

Дворът беше препълнен с хора. Изправена пред ковчега на баща си, Хатидже си правеше равносметка на миналото, на всички ядове и бунтувания, от сърцето ѝ капеше кръв. И ето, точно в този момент се случи нещо съвсем неочаквано. Тя чу зад гърба си шепот:

— Простете на вашия слуга, султанке!

Толкова различен звук сред молитвите, погребалните четения и бученето от общата гълчава на навалицата. Топъл шепот, прочувствен, галещ, прегръщащ, проникващ в сърцето. Даже нямаше нужда да се обръща, за да го види. Защото го позна — този глас принадлежеше на европееца с черната брада, с черните очи и извитите като полумесец вежди, когото още при първата им среща на Сарайбурну заради високия ръст тя нарече „върлината“ и от когото се дразнеше още преди да го види. Дори и да не беше той, тя се изненада от собственото си желание да е познала.

— Какво желаете?

— Простете…

— Пропуснали ли сте нещо, за което трябва да ви простя?

Не знаеше защо постъпи така, но отвътре ѝ идеше да го унизи, да му се накрещи, даже да му издере лицето с нокти.

— Да, султанке!

О, Аллах, колко отблизо звучеше гласът му! Точно зад нея! Хатидже усещаше дори как дъхът му ѝ гали ухото.

— Пред господаря се притеснявах да изразя чувствата си към вас. Не успях да ви пожелая крепко здраве. Знам колко дълбока е болката ви, толкова дълбока, че нищо не би могло да я утеши.

— Откъде ще знаете? — сряза го Хатидже. — Никой не може да чете в сърцето на друг човек.

„Ох! — възкликна в себе си тя. — Показах му къде е границата! Знаел колко дълбока била болката ми! Сега умът му е в това — как да омагьоса с ласкателствата си и мен, като батко.“

— Аз обаче чета, Хатидже султан!

„Ох, Аллах!“ Как е възможно с най-обикновени, толкова прости думи да се говори толкова затрогващо? Мислите ѝ съвсем се объркаха. Опита се да придаде на гласа си възможно най-леден тон.

— И вие ли сте загубили баща си?

Това като че ли беше първата ѝ що-годе нормална реакция.

— Да! — въздъхна след нея. — И аз останах без баща, господарке.

Е, Хатидже си помисли, че би трябвало на това място от заядливия им и ненормален разговор тя самата да поомекне:

— Съжалявам!

— Имах смелостта, без да имам право, да се приближа до вас, прекрачвайки границите на общоприетите норми, само за да ви кажа нещо. И тъкмо затова помолих да ми простите.

Щял да ѝ каже нещо ли? Какво? Какво имаше да казва някакъв си слуга на падишахската сестра? Вероятно новина, която Сюлейман е искал да ѝ предаде чрез него? Да, само това можеше да е! Добре де, защо се развълнува така? Сега пък откъде накъде сърцето ѝ трябваше да запърха така, сякаш гълъб размахва крила.

— Сигурно сте изпитали големи затруднения, докато дойдете при нас!

Тя моментално съжали, че го каза. Нямаше начин човек да не долови присмеха в шепота ѝ. А той не беше направил нищо, с което да заслужи това.

— Поне си кажете каквото имате за казване, за да не са отишли напразно всичките ви усилия!

— Ето какво искам да ви кажа, Хатидже султан…

Аллах, Аллах, пак го направи! Тези четири-пет думи се изнизаха от устата му пак така обаятелно, че Хатидже се разтърси както преди малко.

— Можете да се считате дори за щастливка…

„Какво! Глупак! Ето на, в този момент той развали цялата магия. Щастливка, а? Докато баща ми лежи безжизнен ей там, върху погребалния камък… Ще се считам за щастливка, а?“

— И защо?

Изуми се. Не трябваше ли всъщност да му обърне гръб и да се махне от него? Защо му подаваше възможност да продължава този глупав разговор? По желание на брат си тя се смеси с гъмжилото, облечена в мъжки дрехи, но прекрасно можеше да се появи някой, който да я познае. Иди после, че се оправяй! Като нищо щяха да тръгнат клюките: „Хей, аги! Сестрата на повелителя си шушукаше ухо до ухо с оня европеец, любимеца на господаря! На какво прилича това — някоя жена насред улицата да си приказва с мъж! На това ли му викат „последните дни преди апокалипсиса“?