— Какво е това? — не се сдържа Хафза султан.

Взе хартиеното парченце, което дъщеря ѝ държеше с върха на пръстите си така, като че ли беше свещено писание. Разгъна го.


Скъпо мое момиче,

Тази нощ болките малко стихнаха и аз се размислих за живота си. За онова, което съм направил, което не съм направил, което не можах да направя… За Сюлейман, за теб, за валиде султан, валиде на принцесата, моя жена и моя законна съпруга. Отроних стон: „Ах, Хафза! Ах, моя кротка, предана Хафза с очи като черници! Неволно от устата ми се изплъзнаха тези два стиха:

Треперят лъвове дори от страх пред мощната десница,

а аз съм роб безсилен, запленен съдбовно от очи-черници.


Моя Хатидже султан, предай ги на твоята валиде като последно сбогом от султан Селим към жена му!


Това беше краят. Седяха така, без да промълвят и дума. После Хафза султан целуна и допря до главата си малкото колкото човешка длан листче, изпратено от нейния съпруг.

— Липсваш на твоята Хафза, Селим хан!

Отпусна глава върху възглавницата си.

Хатидже дълго гали посивяващата вече коса на майка си. Тайно ѝ пожела: „Иди и го намери!“. Единственото нещо, което побеждаваше смъртта, беше този дар божи сънят. За него нямаше граници. Тя го знаеше много добре. Измъчена от страдания, тя се срещаше с любимия човек само в сънищата. В сънищата се виждаше със своя Поен славей хиляди пъти. В сънищата Фехим Челеби ѝ пееше най-хубавите си песни така, сякаш не беше умрял. В сънищата Хатидже му признаваше своята най-съкровена тайна: „Обичам те, Славей мой!“ Сега беше ред на майка ѝ. Простена: „Иди и го намери, валиде! Иди и намери твоя Явуз Селим. Кажи му колко си го обичала. Имаше толкова голяма нужда да го чуе!“.


* * *

Ибрахим се изуми, като видя възрастния велик везир да влиза в стаята така стремглаво, че чак полите на кафтана му се развяваха. Не очакваше да дойде толкова бързо. Не беше минал и половин час, откакто изпратеният вестоносец хвана пътя от двореца към конака на Пири Мехмед паша.

Беше готов да изпълни първото си задължение като личен секретар.

— Добре дошли! — посрещна с почит великия везир. — Нека да съобщя на Негово Величество падишаха, че сте пристигнали.

Леко открехна вратата към покоите на Сюлейман. Без да си подаде главата, още от прага съобщи:

— Негово Превъзходителство Пири паша, господарю!

Очакваше падишахът да каже: „Да дойде!“

— Само че първо ела ти, Паргалъ!

Учуди се. Дали беше уместно падишахът да вика него при себе си, а великият везир да чака? Нямаше време да мисли за това. Веднага прекрачи прага. Прекърши се през кръста, наведе глава.

— Повелителю!

Сюлейман се разсмя с глас, после му пошушна на ухо:

— Още от сутринта изгоря, Ибрахим! На бърза ръка! Пири паша ще разкаже в Дивана как съм го накарал да чака, а съм приел теб, и веднага ще ти измислят нов прякор.

Той и бездруго очакваше да се случи подобно нещо.

— Полека-лека свиквам да прибавят към името ми отпред и отзад разни неща, господарю!

— Както и да е! — каза Сюлейман и поклати глава. — Не забравяй, че баща ни е скрил някои неща и от Пири паша. Ще му задам само някои въпроси и ще му съобщя решението си. Онова, което трябва да знае, ще го чуе, като му дойде времето.

Ибрахим отново се поклони, направи се, че уж му целува ръка, вдигна я към челото си. Този жест изразяваше: „На драго сърце ще изпълня заповедта ви!“. В същото време си мислеше, че ако час по-скоро не си направеше преценка — и то съвършено правилна преценка! — на събитията, които започваха да му променят живота, а ги оставеше да се премятат из ума му както сега, щеше на бърза ръка сам да си подпише смъртната присъда.

Изгледа с удивление как великият везир заситни към падишаха. В знак на траур, дори и в този вечерен час Пири паша беше облечен в черно. Дори високата му бяла шапка беше обвита с черен тюл. Почуди се, че въпреки въпросното толкова високо нещо, главата на този човек беше наведена към дясното рамо. Как ли ходеше, без да я събори? „Със сигурност аз никога няма да сложа на главата си такъв калпак — си рече. — Дори и да сложа, преди да направя две крачки, ще го съборя и ще стана за посмешище.“

Появяването пред принц се различаваше от представянето пред падишах. На първо място, той не настъпи прага. Прекрачи го не изправен, а наведен. Като го премина, изправи гръб, но не съвсем. Главата и шапката му си стояха над дясното рамо. Ръцете — хванати една за друга под корема. Черни бяха кафтанът му, поясът, ризата, дори йемениите с извитите нагоре носове, които се подаваха под крачолите на шалварите. И понеже полите му метяха пода, не се виждаше как пашата крачи, той сякаш се пързаляше. Очите му бяха сведени надолу. Въобще не вдигаше глава да погледне към Сюлейман. Направи една-две крачки и се спря.

— Могъщи!

Дори Ибрахим едва успя да чуе гласа му.

— Приближи се, велики везире!

Едва след това Мехмед паша направи още една-две крачки.

— Войската разбра ли за смъртта на баща ни?

— Утре, точно когато господарят ще препасва ятагана в „Еюб султан джамия“, шатрата, където е скрито тялото на починалия, ще бъде вдигната. В това време колата, която ще извози тленните останки, също ще бъде в Чорлу.

Сюлейман поклати одобрително глава.

— Личният секретар, Ибрахим ага, ви е предал какво искаме във връзка с церемонията по погребението.

— Да, повелителю!

— Като казваш „да“, избран ли е хълмът, където ще положим в земята нашия баща?

— Като тръгнем за „Еюб султан“, ще прекараме шествието за коронясването ви оттам. Ако решите, че е подходящо, веднага ще се започне с подготовката. Там ще са архитектите и майсторите строители. Ще вземат размерите за тюрбето и джамията, които ще бъдат построени върху гроба на нашия господар.

— И това е добре. Къде ще се прави намаза за погребението?

Великият везир се учуди и на този въпрос:

— Във „Фатих джамия“, повелителю. Духът на Селим хан ще се зарадва, че е в селенията на дядо си.

— Добре е измислено. Завоевателят заслужава да тръгне в последния си път от мястото на друг завоевател.

Настъпи мълчание.

— Сега — замислено продума Сюлейман — в джамията, точно срещу двора, да се обособи място за жените. Там ще бъде нашата валиде. Само че… — замисли се за малко — сестра ни Хатидже султан ще се сбогува с баща ни в двора на джамията. И само тя да бъде допусната до самия гроб. Ясно ли е?

Ибрахим погледна към великия везир и си каза: „Нищо не е разбрал!“ Като чу, че в двора на джамията и при гроба ще присъства жена, Пири Мехмед паша съвсем се обърка. Но не беше в състояние да се противопоставя. И възрастният везир направи оня жест, че уж целува дясната му ръка, после я поднесе до челото си.

— Ще го изпълня на драго сърце, повелителю!

— На шейхюлислямът Зембилли Али ефенди да му кажеш рано сутринта. Нека да подготви съответния религиозен документ, да не възникват никакви пречки.

Отново поднесе ръката му към устните и към главата си.

— За това се разбрахме. Сега, да дойдем до най-важния въпрос. Още не сме коронясани и още не сме седнали на трона на Османската империя, но от вечерта искаме да знаеш. Ти, паша, служи честно и почтено на нашия баща.

Великият везир изтръпна. „Понижава ме! — му мина моментално през ума. — Ще предаде поста на оня разбойник Ферхат или на кръвния ми враг Ахмед. Какво да се прави! Дотук ми било писано!“

— Информирани сме как си служил. И ние те оценяваме по достойнство.

Ибрахим внезапно изпита жал към този човек. Лицето на пашата беше побеляло като вар. На себе си каза: „Стига си го протакал, хайде, час по-скоро му кажи на горкичкия, та да си отива вече, да си почива“.

— И си мислим още — отчетливо, дума по дума, продължи падишахът, — държавната служба не бива да се прекъсва рязко. Трябва да знаеш, че ние ти имаме доверие. Нека държавният печат да остане в теб, паша! Да видим сега, след бащата, как ще служиш и на сина.

Възрастният човек се захлупи в полите на Сюлейман. Падишахът не му позволи да ги целува.

— Повелителю! Всемогъщи! Твоят слуга Мехмед залага главата си на твоя път!

— Главата си е твоя, паша, за нас е достатъчно да ни служиш! Ще кажеш и на Зембилли Али ефенди, че баща ми го е поверил на мен. Да продължава да разпръсква светлина по пътя към ислямския свят.

Великият везир целуна ръка и я допря до челото си.

Този път падишахът посочи него:

— Непременно сте чули за Ибрахим ага. Моят любимец.

„Любимец, а? — си каза Мехмед паша. — Любимецът на султан Сюлейман!“

— Той ми е довереният приятел! — поясни падишахът, като видя изразеното в очите му учудване. — С него си споделям проблемите. Да изброявам ли още? Надявам се, че след Сарухан името му се е разчуло и из столицата. Ако кажеш „не, не го знаем, нямаме представа“ — ето, сега вече я имате. И не само в столицата, името му трябва да се чуе от цялата Османска империя, трябва да се знае, така искаме. Върнахме му свободата и го назначихме за личен секретар — каквото е казал, все едно сме го казали ние. Очакваме да получава съответното уважение.

Още в Сарухан се беше научил, че дворците са натежали от изненадващи случки, от изненадващи думи. Но в султанския дворец беше по-друго. Хрумна му въпросът: „И великият везир ли ще ме уважава?“ Не очакваше подобна заповед. Наведе глава пред падишаха в знак на благодарност, а с крайчеца на окото изгледа стария везир. По отново вдигната и спусната ръка стана ясно, че пашата няма нищо против да му отдава почтително уважение. И как би могъл да има?