Икономът пресъздаваше като легенда онова, което беше видял:

„…Върху коня на бея седеше жена! Сред руменеца на изгряващото утро тя яздеше толкова величествено, че всички възкликнахме: „Брех! Брех!“ Сплетената на две плитки коса беше увита около главата ѝ, отгоре имаше жълтеникав юрюшки шал. Все едно нашата господарка не само през този ден, ами откак се е родила, си е била юрючка и все на кон е яздила!“

Всеки ден Ферахшад препускала с коня. Обикаляла из полето, наглеждала лозята и градините, гребвала шепа пръст и проверявала по влагата дали е напоена, надзиравала овчарите дали овцете и камилите са се напасли добре. Не знаела що е умора, оплачел ли се някой: „Уморих се!“, тя не го поглеждала повече. Забележела ли, че някоя работа куца, викала: „Донесете ми оная мотика! Така ли се обръща пръстта! Ще я забиеш дълбоко до дръжката, ще я вдигнеш да се нагълта с въздух до насита. Аха, ето така, така!“

През първите дни, когато доведоха Мюнире в чифлика, тя виждаше господарката си само сутрините на закуска и вечерите. Преди лягане. Когато се разсъбличаше за къпане.

Чудеше се каква работа има тази толкова красива жена със земята, лозята, градините, овцете, козите. И душата ѝ никак ли не копнееше за мъж?

Сети се какъв поглед ѝ метна прислужницата, на която зададе този въпрос. „Мъж ли? — сряза я тя. — Че за какво да копнее? Моята господарка сама си е като мъж. Защо ѝ е притрябвал мъж?“

Тогава тези думи се сториха на Мюнире съвсем безсмислени. Но след време и тя отдаде право на онова момиче. Ферахшад ханъм беше по мъж и от мъжете. По-храбра, по-силна. По-сърцата. И при това не потъпкваше правата на никого, не позволяваше на никого да тормози другите.

— Погледнахте ли тази сутрин към Плачещата скала?

Мюнире нареждаше покривките, остави ги сгънати на едно и също място, потупа ги с ръка.

— Няма и една капчица, красива моя господарке. Откакто съм дошла тук, за пръв път виждам скалата да не плаче. Няма по нея никаква влага-млага.

— Няма. Погледни какъв пек е. Пръстта е изсъхнала през седем земи надолу!

— Казват, че ако Плачещата скала не плаче, и есента не идвала, и зимата!

Ферахшад се разсмя.

— Виж я ти моята Черничка! Станала саруханлийка и какви само приказки научила!

— Чух кака Емине да го разправя.

От смут гласът ѝ прозвуча така немощно, че и сама едва се чуваше.

— Я да видим какво друго казва Емине?

— Страхува се.

— Страхува ли се? От какво? Случило ли се е нещо?

— Неее! — реагира моментално Мюнире.

„По-добре да се беше схванало ченето ми! — измърмори си наум. — Седнала съм да клюкарствам пред господарката!“

— Ами… че може долапът да пресъхне… Че може конят да върти, да върти, а вода да не изкара.

И Ферахшад се страхуваше от това, но Ибрахим все ѝ казваше:

— Не се притеснявайте! Аз ще намеря изход!

Ако го знаеше какъв е, и тя щеше да намери изхода, но ето на, не го знаеше.

— От шестнадесет години съм тук, не съм виждала долапът да пресъхва. Хайде, не си втълпявайте такива лоши работи! Нищичко няма да стане… Аллах бди над нас! Мислете си за хубави работи, че да е на хубаво!

Ясно, това бяха само леко утешителни думи. Ако горещината продължаваше все така, новите калеми, които засадиха, щяха да прегорят и да загинат.

— Виждала ли си Ибрахим?

Мюнире моментално цяла затрептя. Ибрахим ли? Защо ли изчезваше пред очите ѝ, а не застанеше пред Мюнире, та да се любува с часове на прекрасното му лице? На къдравата му черна коса, на извитите му като стрели вежди? На черните му като касис премрежени очи? На снажния му ръст?

— Рано сутринта излезе. Оттогава не съм го виждала.

— Сам ли беше?

— С Халил ага и няколко работници, господарке. Ако искате, веднага ще изпратя да му кажат да си дойде.

А в себе си Мюнире допълни: „Моля ти се, дано аз да отида, сама ще го намеря!“.

Ферахшад стана от мястото си. Пак подхвърли ей така нагоре косата си.

— Няма нужда, момичето ми! Аз май знам къде са. Ще отида да ги намеря. Ти кажи на коняря да ми впрегне коня. Предупреди и в кухнята — довечера ще вечерям при долапа. Да приготвят храна като за там. В този пек не се яде на друго място. Като си свършиш работата, ела и ти!

* * *

Слезе от коня, завърза го. Тръгна през царевицата, избуяла колкото човешки ръст. Жълто-кафявите реси на мамулите висяха измежду обвивките като дълги бради. „Тази седмица трябва да се оберат“ — каза си Ферахшад.

Пътеката зави надясно. Направи си сметка, че два дни не е наминавала край набраното и разстлано да се суши на слънце грозде. „В тази горещина трябва отдавна да се е изсушило. Утре надзирателят трябва да го провери и да го събере. Ако е станало за пазара, да го натовари в чувалите. Поне една работа да изскочи.“

Чу скрибуцането на колелото, което катърът със завързаните очи въртеше непрекъснато, за да извади от кладенеца вода, усети и мириса на прясна вода.

Отдалече до слуха ѝ достигна говор на мъже:

— Точно така, стига да слезем още два аршина надолу.

Той беше. Галеникът Ибрахим.

— Как си толкова сигурен, че ще открием вода? От висините ли ти съобщиха?

Чу ги как се разсмяха.

Халил ага не подхващаше никаква работа, докато не се убеди, че е сигурна, при положение че преди това е питал и разпитвал де кого свари. Ферахшад се разсмя на глас. Явно днес Ибрахим беше наред да е обект за разпитване.

Всъщност от няколко дни се мъчеше да изкопчи от момчето защо настоява, че ако изкопаят близо до долапа още един кладенец, ще изскочи вода. Халил даже беше обърнал работата на шега.

— Каква ти вода бе, Ибряааам! До един пресъхващ кладенец какво друго може да излезе, освен камънаци!? С тия камъни ще ти счупя главата, така да знаеш!

Само че момчето беше от упорито по-упорито. Предния ден то подхвана:

— Господарке! Там, при нашия долап, обезателно има и друга жилка. Намерим ли я, всичко ще е наред!

— Копай тогава! — разпореди се тя. — Ти ще се трепеш, не друг!

И Ибрахим запретна ръкави, както се бяха уговорили.

В края на пътеката стърчащите като стена царевични стъбла неочаквано изчезваха и отваряха малка сенчеста полянка. По-нататък беше долапът. Ферахшад разбута стъблата, които сякаш искаха да ѝ пресекат пътя, и излезе на сенчестата полянка.

Не можа да види веднага мъжете, чиито гласове чу. Катърът и завързаният за колелото голям железен прът продължаваха да се въртят с такова скрибуцане, че на човек направо му прималяваше. Колелото в кръг пускаше в кладенеца и вадеше оттам един дебел каиш. Прикрепените за него кофи влизаха надолу празни, а излизаха пълни. Извадената вода се изсипваше в едно издълбано от дънер корито, а оттам тръгваше по каналите сред лозята. Обаче колкото и да се напъваше катърът, от горещините водата на кладенеца беше доста намаляла. Половината от нея се изсипваше още докато излизаше от кладенеца, а останалата половина не стигаше да утоли жаждата на напечената земя. Напуканата от жар земя я поглъщаше ненаситно.

Тъкмо се попита „Къде ли са тези?“, когато отново чу гласовете им. Ибрахим с Халил ага и четирима работници бяха зад опънатата под сянката на тополите шатра. Бавно тръгна натам. И сянката на дърветата, и дори лекото бълбукане на водата в кладенеца освежаваха, макар и малко, мястото и хората край долапа. Влезе под навеса от преплетени храсталаци и през клоните ги видя.

Изведнъж застина. От кръста нагоре Ибрахим беше гол. Загорялото от слънце мъжко тяло беше обсипано с мъниста от капчици пот. В земята имаше забит друг железен кол и младежът юркаше друг катър да обикаля и да върти колелото. Личеше си, че животното вече нямаше сили да пристъпи от умора след кой знае колко часа непрекъснати обиколки. Обаче Ибрахим все му подръпваше юлара и не му даваше да спре.

— Върви, проклетнико! Забучи тази бургия още малко надолу. Дий!

На всеки оборот въртяната от горкия катър желязна ос забиваше бургията на върха си все по-надълбоко. Там, в тази бургия, беше цялата му надежда.

Ибрахим се навеждаше, изправяше и при всяко движение тялото му проблясваше под слънцето. В един момент Ферахшад усети, че дъхът ѝ секна. Стоеше като вкаменена. Зави ѝ се свят. Така и не разбра — засрами се от себе си ли, или ѝ стана така, защото видя един полугол мъж. Понечи тихомълком да си тръгне и в същия миг се отказа.

Колко е пораснал!

И точно в този миг с всяка пора на тялото си почувства, че това не беше просто констатация, а нещо повече — тя искрено му се възхищаваше.

Досега не го беше виждала така. Вярно, Ибрахим беше млад и красив, но не беше забелязала кога се е превърнал в голям мъж. „Я погледни тези плещи! — обади се вътрешният ѝ глас. — Колко са широки, колко са яки!“

Така си беше. Когато напрягаше мишци, от издутия му гръден кош бликаше сила и енергия. И… боже господи! Не можеше да откъсне очите си от гърдите на Ибрахим. Тези загладени мускулести гърди. Ферахшад извърна глава. Но не можа да устои на физическото влечение към самеца.

По гърдите на Ибрахим нямаше и косъмче. „Касъм не беше такъв!“ — ѝ мина през ума. Пред очите ѝ за миг се появиха и изчезнаха обраслите с гъсти косми гърди на съпруга ѝ. Никога не можа да свикне с тях.

В горния си край загорелите тъмнокафяви гърди на Ибрахим бяха почти почернели и толкова примамливи. Ферахшад начаса изпита неистовото желание да се докосне в тях. Обзе я ужас. Закри уста с длани.

Беше дълбоко убедена, че е изхвърлила от живота си това усещане. Заличи го, отърси съзнанието и сърцето си от него в нощта след смъртта на Касъм. Заедно със себе си съпругът ѝ беше изтръгнал и погребал в земята и нейното усещане на жена. Нали трябваше да стане точно така. Отначало не се и сещаше за докосването и силата на мъжа, но накрая не позволи на страстите да избухнат, потъпка и напиращите отвътре трепети на похотта. Така ѝ беше много по-добре. Чувстваше се независима. От години нямаше вече задължението да задоволява мъжката похот и да се мъчи да извлече за себе си трошички удоволствие — ако можеше да ги извлече, разбира се.