Това спешно повикване не предвещаваше нищо добро. Когато най-сетне прислужниците откриха Ибрахим, те го гледаха с такова съжаление, като че ли му беше подписана смъртната присъда.

Обади се шепнешком, като се постара да прозвучи с настроение:

— Повелителю! Заповядали сте да ме извикат?

— Получихме писмо от баща си, ага!

Господи, помисли си Ибрахим. Писмо от умрял ли?

— Учудва ли те? Какво чудно има в това?

Забеляза, че тонът на падишаха на талази постепенно се повишаваше. Помисли си: „Дори не ме нарича вече Ибрахим!“ Все едно беше изхвърлил от речника си думите Ибрахим и Паргалъ. Моментално го обзе страх: „Наклеветиха ли ме?“. Дори не беше минал и ден, откакто пристигнаха в двореца! Нито придворните го познаваха, нито той — тях. Кой можеше да го очерни, а и да можеше, какво щеше да измисли? Никой нищо не можеше да каже!

Без да се обърне към него, падишахът му протегна дясната си ръка. Държеше голямо парче пергамент.

— Писмото от баща ни. Нали виждаш туграта отгоре? Искам да го прочетеш!

„Работите отиват на зле! — си рече Ибрахим. — Защо ще иска да чета писмото от умрелия му баща? Защо не ме поглежда? Защо е ядосан?“

Пристъпи с подкосени крака. Издърпа пергамента от ръката на падишаха, който така и не спираше да се взира в морето.

— Чети!

— Господарю?

— Чети, ти казах, ага! Чети го на висок глас, така че и ние да го чуем. Но кажа ли спри — спирай!

Ибрахим започна. Отначало гласът му трепереше. Смути се. Постепенно смущението му отстъпи място на ужаса. „Велики Исусе! Но това са нещата, които и аз говорех на Сюлейман! И баща му посочва на сина си опасността от запад, също като мен!“

Как така Селим беше написал това писмо горе-долу с неговите изрази? Настръхна от моментално сполетялото го предположение? Да не се е усъмнил, че аз съм говорил на баща му тези неща? Но това е пълна глупост… Много… много тъпо.

— Не разбирам, господарю! — В гласа му прозвуча целия му смут. — Това е невероятно!

— Чети!

— Там, сине, се е появил един човек. Казва се Карл. Дали майка му е била луда, дали баща му, не знам, така се говори. Трябва да внимаваш с него. Започнал е да събира всички крале под неговите разпореждания.

Това не бяха ли собствените му мисли и заключения, нещата, които обясняваше на Сюлейман, без да му омръзне, неуморно, чак до зори. Сигурно дяволът беше чул какво говори и го беше пошушнал на падишаха. Как иначе би могъл да напише на сина си абсолютно същото, и то почти с точните му думи?

— Продължавай!

— Заигравал се с Французко. Никой не може да разбере врагове ли са, съюзници ли? Обаче заграби ли страната на франките, опасностите нарастват. Той насочи като кама към сърцето на Османската империя брат си Фердинанд, като провъзгласи този неверник за крал на Влахия. Настоява да получи от папата декрет за Кръстоносен поход срещу нас. Споразумял се е с венецианските неверници. Започнали са да подготвят огромна флотилия. От страх папата е получил подкрепата на испанеца, французина, венецианеца, генуезеца и на някои северни страни, които дори не знам как се наричат. Искам да ти кажа, че опасността расте, сине. В сравнение с нея змията Исмаил изглежда малка. Възможно е да бъде смазана. Иначе краят е лош. Ние вземахме такива мерки. Но щом сега четеш моето писмо, значи Пророкът не ми е позволил. Пири паша ще те осведоми за нашата подготовка. Но само Аллах знаеше и само ние накъде щяхме да тръгнем на поход. Сега съобщаваме нашите намерения на теб, младия падишах на Османската империя…

— Чакай! Спри там! — вдигна ръка Сюлейман.

Започна бавно-бавно да се обръща. Интересно каква ли щеше да е физиономията му, като се озоват един срещу друг. Ибрахим също се постара да вдигне глава, доколкото беше общоприето. В ума му беше пълна бъркотия.

— Това не са ли твоите приказки? Не ни ли втълпяваше в главата, че за Османската империя има живот повече на запад?

На Ибрахим не му оставаше нищо друго, освен да кима в знак на съгласие.

„А може и като сме си говорили, някой да ни е подслушвал?“ — му мина през ум. Сюлейман не му ли беше казал, че навсякъде е пълно с доносници на баща му? „Вероятно някой от шпионите ни е чул и го е разказал на Селим. Нима не беше възможно? Иначе как щяхме да стигнем до една и съща мисъл и да я изразим с почти едни и същи думи?“

От прикованите в него очи на Сюлейман хвърчаха огньове и пламъци. Явно и той търсеше някакво обяснение на тази прилика. Сигурно си мислеше: „Как така баща ни оставя в завет същото това, което Ибрахим е говорил преди месеци?“ Очите му се замъглиха. Въобще не отбягна погледа му.

— Баща ни чуваше всяка мисъл, но правеше каквото реши на своя глава. Ако не го знаехме, щяхме да си кажем, че си имал контакт с могъщия повелител на Османската империя. Възможно ли е баща ни, който не се вслушваше във везирите и пашите си, да е написал този завет с мислите на служителя на своя принц?

Ибрахим реши, че е най-добре да замълчи. Още нямаше представа накъде ще избият най-накрая думите му. Вдигна рамене.

Сюлейман се взира в него дълго време. Най-сетне продума:

— Ние обаче уважаваме идеята, Паргалъ. От толкова години си при нас. Всичко правим не според поста си и властта, а според ума и замисъла. Не сме ли се водили от твоите идеи?

„Умен съм, затова!“ — си рече Ибрахим. Сюлейман мразеше някой от обкръжението му да се произнася: „Онова трябва да е така, а не иначе. Грешка! Истината е еди-каква си“. Околните познаваха този му нрав и дума не обелваха, каквото и да кажеше, кимаха с глави в знак на съгласие, приемаха го като заповед. Като ги видя как се държат, Ибрахим си помисли: „Ами че това си е живо предателство!“ За да си му служител, трябваше да казваш, че той си знае най-добре. Откакто откри тази черта в характера му, започна да представя собствените си мисли като мисли на Сюлейман. Така например всяка своя дума започваше с израза: „Както Негово Превъзходителство принцът знае много добре…“ Междувременно, дори Сюлейман да си помислеше: „Виж, ето такова нещо никога не ми е идвало наум“, тия, дето му кимаха отсреща с глави, не липсваха. А ето че сега съвсем красноречиво му казваше: „Ако трябва, ще постъпя така, както мислиш“.

Нарастващият в него страх отстъпи място на радостта и гордостта.

— Мой падишах! — промълви. — Заклевам се, няма друг човек, който може по-добре от вас да печели сърцата!

— Продължавай, откъдето спря.

— Но по-нататък не е ли секретно?

— Секретно ли? За нас двамата не е. Чети тихо. Да не чуят стените.

Под светлината на кандилото Ибрахим отново заби очи в пергамента:

— …Ти знаеш, сине. Ако пехливанинът не иска пъпът му да види звездите, той няма да се издаде пред противника кога ще го атакува. Ще се престори, че се кани да му направиш „ключ“, а ще му приложи „вълчия капан“…

От този текст мозъкът му се обърка. Спря и се замисли какво ли е искал да каже. Сюлейман прояви нетърпение:

— Продължавай, продължавай!

— …Сега настъпи времето за „вълчия капан“, Сюлейман. Това, което ще ти кажа, е моят завет…

Ибрахим плъзна набързо поглед към по-долните редове и неволно възкликна в себе си: „Господи!“ Съвсем сниши глас, едва си пое дъх:

— …Отиди и превземи онази Белградска крепост, сине. Още преди това тя два пъти удържа на Османската империя, отби и върна назад дядо ни Фатих хан, ние също не можахме да я завоюваме. Не ни стигна живот. Нека ти да си завоевателят на Белград. Това наше намерение не е известно дори и на Пири паша. Нали напълних корабостроителниците с кораби, докарах в столицата Селман Реис от Червено море заедно с гребците арапи, все едно са неверници, той също си мисли, че ще има поход към Родос. Остави ги, нека всички си мислят така…

Ибрахим спря да си почине. Прехапа устни, за да не издаде възхищението си.

— Повелителю, баща ви е бил изкусен тактик!

— Ти си гледай четенето!

— …Ти гледай да направиш даже такива работи, които да заблудят шпионите на неверниците. Имперската флотилия да надуе платната в Егейско, в Бяло море. Нека докрай да вярват, че ще нападаш рицарите. А ти бързо се прехвърли през Дунава. За да преминеш през Сава, ще трябва да построиш мостове. Ще се иска време. Не оставяй време на неверниците да им се притекат на помощ. Мобилизирай архитекти, майстори строители. Да направят такива мостове, че да можеш с волска кола да прехвърлиш всичко едно по едно. И още веднага след прехвърлянето да се разстановиш на място възможно най-бързо… — Ибрахим бавно надигна глава и се загледа в Сюлейман. — Всъщност аз бях привърженик да се придвижим през Влашко. Но баща ви… Не го бях измислил толкова далновидно, господарю.

— Ако го мислеше толкова далновидно, Паргалъ, ти щеше да бъдеш Селим. Чети. Виж още колко много има.

— …Строшиш ли катинара на Белград, вече никой няма да издържи пред щурма на конните ти ескадрони. Стъпчи Буда, Пеща. Издърпай маджарския трон изпод невръстния крал. Влашката корона сложи върху главата на Фердинанд. Нека в Рим, дето е заприличал на Конски хан, да чуят пръхтенето на османските коне. Да видим тогава дали ще им дойде умът в главата на тия друговерци? Това е моят завет, Сюлейман…

Подчини Родос на знамето с полумесеца. Иди и свали от крепостта в този остров кръста на рицарите друговерци. Забий полумесеца върху най-високата кула. Аз казах, каквото имах да казвам. Повелителят вече си ти. Ти заповядваш. Аз изпълнявах дълга си… — Ибрахим си помисли, че нататък е вече много лично, и млъкна. Но падишахът му направи знак с ръка да продължава. — …в двата свята. Изпълнявай го и ти. Почитай и уважавай твоята валиде. Ние не можахме да се покажем като истински баща пред нашата принцеса, направи го ти като неин по-голям брат. Поверявам Хатидже на батко ѝ. Да те видя, сине, нека станеш по-голям от баща си. Падишах мой, да живееш заедно с държавата си хиляда години! Щастлива да е победата ти, щастието да те съпътства навред!