Охо! Охо! Охо!

И Сюлейман, и Ибрахим си помислиха в един и същи миг едно и също нещо. Хатидже султан беше буре с барут.

Но и двамата нямаха идея защо постъпи така. Падишахът веднага посочи момичето до нея:

— А това трябва да е Небиле ханъм, за която ми разказваше.

Небиле моментално коленичи, наведе глава с почит:

— Господарю!

Навалицата изведнъж се разпръсна.

— Хатидже!

Майка ѝ! Хафза султан се спусна към дъщеря си, от години не я беше виждала. Точно както я помнеше. Хафза султан не вървеше, тя просто летеше.

— Валиде!

Хвърлиха се в прегръдките си една в друга. Подушиха се. Може би щяха дори да се разцелуват, но един друг глас ги стресна:

— И аз съм тук!

— Гюлбахар!

Двете жени размениха ледени погледи. За да замаже положението, Хатидже попита:

— Ами Мустафа? Къде е?

— Идва! — намеси се Сюлейман. — Ето го моя юнак, моя Мустафа!

Хатидже взе момченцето от бавачката му и в един момент бебето скри Хатидже и Сюлейман от очите на другите. Тя не закъсня да се възползва от удобния случай и набързо му пошушна:

— Баща ни пожела да ти предам нещо. Много е важно и спешно. Тази нощ. Ела при цветята!


* * *

След вечерната молитва Хатиже слезе в градината с цветята. Сюлейман още го нямаше. „Дано и оня човек да не се лепне подире му“ — си рече наум. Лицемер такъв!

Това място беше скривалището от тяхното детство, където двамата със Сюлейман се криеха доста често. Изпратеха ли ги на гости при дядо им, с тях тръгваха толкова пазачи, наложници и слуги, че не можеха да си поиграят до насита. Сюлейман откри това място. Паднеше ли им случай, бягаха, скриваха се между саксиите, по-високи и от тях, и се преструваха, че не чуват как наложниците ги търсят и викат. Щом всички се оттеглеха, макар и само за по веднъж, хукваха презглава по надолнището с разперени ръце, докато най-накрая ги хванеха.

За тези гонитби постъпваха пред дядо им дори и оплаквания. Султан Баязид приковаваше в тях вече избледнелите над подпухналите си бузи очи и наужким им се караше:

— Никога повече! Да не дава Аллах нещо да ви се случи! Никакви такива бягства и криеници! Казвайте, да видим къде се криете?

И двамата мълчаха. Не си издадоха тайната. Никога.

И сега отново градината с цветята щеше да бъде свидетел на тяхната тайна, тайната на зажаднелите за обичта си брат и сестра.

Ами ако оня човек дойде с него, какво ще прави?

Наистина, какво трябваше да направи?

Хатидже вдигна рамене. Започна да се дразни от този човек. „Не, дразня се от себе си! — промърмори. — Защо току се присещам за него?“

Сюлейман дойде сам. Поне влезе сам сред цветята. Без въобще да се замислят дали е редно или не, те се прегърнаха. В силните обятия на брат си Хатидже изпита неописуемо щастие. Сюлейман се зашемети от уханието на сестра си.

— Жалко, че не разполагаме с повече време. Защо поиска толкова тайнствена среща?

Хатидже се обърна гърбом. Извади от пазвата си скрития там малък пакет.

— Ето, заради това!

Падишахът погледна туграта върху кожения калъф в ръцете на сестра си и сърцето му се сви. Това беше печатът на баща му.

— Татко го написал, когато разбрал, че е болен. Скрил го на едно място в покоите си. Щял да ти го даде, като му дойде времето. Като отидох при него, той ми пошушна на ухото къде е това място. И ми каза: „Вземи го, преди да го намери някой друг. Дай го на падишаха! Това е заветът ни към нашия син, падишах Сюлейман хан!“. Никой не знаел. Дори и Пири паша.

Сюлейман взе калъфа. Изуми се, като видя, че печатът е разчупен.

— Но това е отваряно!

— Поиска и аз да го прочета — потвърди с глава Хатидже. — Ако станело нещо с теб, трябвало и аз да го знам.

Сюлейман дръпна сестра си към входа на градината с цветята. Можеше да го прочете единствено там, под мъждивата светлината на факела.

— Хайде, отвори го.

Отвори калъфа. Веднага позна почерка на баща си:

Писмото започваше така:


Сюлейман! Хане, сине мой! Соколе мой!

Щом четеш тези редове, значи му е дошло времето! Да ти е честито властването като падишах! Добре запомни това, което ще ти кажа сега, защото то ще ти показва пътя на твоето служене в името на Великата Османска империя. Ако вървиш, както ти кажа, ще си изпълнил думата на баща си. Ако кажеш: „Не! Аз съм вече падишахът! Ще постъпвам както си знам!“ — твоя работа!...


За миг Сюлейман вдигна глава и се взря в очите на Хатидже. Тя търпеливо чакаше да го изчете.


…Сега ще ти казват, сине мой падишах, покойният ти баща допусна грешка. Не успя да приключи със Сафеви шах. Превзе трона, но подари живота на Исмаил. Това дело легна на вашите плещи. Докато този Исмаил си стои така, докато врят и кипят размириците със Сафевидите, за Османската империя няма спокойствие, за ислямския свят няма мир. Нещо повече, нека се знае какви престъпни планове скрои Исмаил, за да убие вас и почитаемата султанка. Не е известно дали утре няма да направи същото. Наложително е в най-скоро време да се нападне Исмаил. Глупака ще бъде хванат тъкмо сега, защото няма да предполага, че толкова скоро след короноването си вие ще тръгнете срещу него…


„Точно както мисля и аз!“ — рече си Сюлейман. Естествено, разсъждаваха по един и същ начин. В писмото обаче баща му сякаш не защитаваше тази позиция, усещаше го.


…Тогава така се налагаше, така направихме, хане, сине мой! — продължаваше султан Селим своето писмо. — Какво ли не направихме заради родово съперничество, заради различия в религията, във вярата. Двамата с Исмаил погубихме толкова много хора. А и на двамата не ни беше по силите. Каквото стана, стана между хора от един и същи корен, от една и съща вяра. Много жертви имаше, Сюлейман. Ако се запиташ защо оставих Сафеви и се обърнах срещу мамелюците, постъпих така, защото пак така се налагаше. Това значи, че Всемогъщият Аллах пожела знамето на Халифата да се развява от Османската династия. И обърна пътя ни натам. Тогава си казахме, че като свършим и тази работа, ако Исмаил продължава да сее раздори, ще го нападнем…


Еее, това пък какво означаваше? Да не би умът на баща му да се беше помрачил от болестта, от високата температура, от страданията, които е понасял?


…Но не стана така, сине! Като получихме Халифата, Исмаил изпрати посланици до нас. Съобщаваше ни, че със завладяването на Египет ние сме спечелили и званието владетел на свещените градове. Не може така, ние не сме владетел, а само слуга, ние сме човек, който не дава да се чете такава проповед в негова чест. Този път Исмаил ми съобщи, че сега сме станали Александър и че отсега нататък няма да повтаря всичко онова, което е ставало между нас. „Иди в твоята страна, и аз ще отида в моята. Да не проливаме кръвта на мюсюлманите помежду ни. Ще изпълня всяко твое желание и всяка твоя цел“… — така ми пишеше.


— Даааа! — отрони Сюлейман неволно. — Ибрахим трябва да прочете това. Ето че баща ни, също като нас, му няма доверие!


…Не се напада този, който иска милост. Да си отваря очите и ушите. Ако си държи на думата, ако не продължава да сее раздори, моят завет е, че трябва да обърнеш поглед на запад, Сюлейман…


Какво? В този миг Сюлейман не повярва на очите си, запремята пергамента в ръце, вдигна го срещу светлината. Грешно ли го прочете? Не! Баща му дори беше добавил:


…Истинският враг на Османската империя е вече на запад!...


Боже господи! — възкликна в себе си Сюлейман. — Сякаш говореше Ибрахим!


…Там, сине, се е появил един човек. Казва се Карл. Дали майка му е била луда, дали баща му, не знам, така се говори. Трябва да внимаваш с него. Започнал е да събира всички крале под неговите си разпореждания…


Неволно си преповтори думите: Там, сине, се е появил един човек. Казва се Карл. Дали майка му е била луда, дали баща му, не знам, така се говори. Трябва да внимаваш с него. Започнал е да събира всички крале под неговите си разпореждания.

Не можа да продължи. Това не му се побираше в мозъка. Сякаш тези редове не бяха написани от баща му, а от Ибрахим.

Неочаквано викна:

— Ибрахим!.. Паргалъ!..

Тръгна навън. Излезе от оранжерията с развети поли на кафтана.

— Бързо повикайте личния ми секретар! Намерете веднага Паргалъ Ибрахим и ми го доведете тук! Бързо!

Хатидже остана сред цветята като вцепенена. Ибрахим ли? Какво означаваше това пък сега? Защо както четеше завета на баща им, Сюлейман извика като на пожар: „Паргалъ!“. Защо искаше да го намерят? Какво толкова имаше в тази върлина Паргалъ?

Сюлейман отдавна вече беше далече. Прислужници, пазачи, охранители, всички, които в този момент се намираха в градината, се разтичаха да намерят и доведат при него човека, за когото падишахът им заповяда.

— Кой е този Паргалъ? — се питаха един друг.

— Някакъв европеец, любимецът на господаря.

— Неверник, а?

— Не знам нищо повече по този въпрос! — подхилваше се друг. — Та няма да му смъкна гащите, за да го гледам какъв е!

Хатидже беше объркана. А изглежда, точно това я дразнеше. Мърмореше, мърмореше и вървеше по чакълестата алея. Оня е магьосник. Омаял е падишаха. „Мен обаче няма да можеш!“ — реши тя.


XLVII


ИСТАНБУЛ, НОВИЯТ ДВОРЕЦ, МАКФИЛЪТ[36] НА ПАДИШАХА

Сюлейман беше с гръб към вратата. Седеше на огромния диван до прозореца и се взираше в мрачното море отпред. Чу, че Ибрахим влезе, но въпреки това не се обърна да го погледне.