— Батко ми! — възкликна ненадейно Хатидже.

Беше го забелязала.

— Батко ми Сюлейман!

Забеляза, че великият везир също гледаше натам.

— Нашият господар!

Боже господи, колко е величествен! И какви широки плещи имаше батко ѝ! Стиснал с две ръце перилата, той се взираше към тях. Хатидже не можеше да различи дали има брада по скулите си. Предположи, че дори да си беше пуснал, тя все още щеше да е много къса. Вълните повдигаха и спускаха галерата, от голямата му шапка ту припламваха на слънцето, ту гаснеха зелени отблясъци. Вероятно Сюлейман си беше прикрепил към накита над челото зелен изумруд.

Галерата приближаваше.

С вдигнати гребла корабът започна да маневрира, за да пусне котва в пристанището. Вече можеха да се чуват подвикванията на моряците, командите им.

Сега Хатидже успя да разгледа батко си по-ясно.

Аллах! Колко… колко… не, не приличаше на баща си. Освен сключените вежди, не беше взел от баща си нито една черта. От дете го помнеше все такъв. Очите му бяха дръпнати, като изписани с грим. Не си беше бръснал брадата. Въпреки това лицето му грееше. Когато ѝ го описваше, Хафза султан все казваше: „Сюлейман се е метнал на моя баща. Същите блестящи очи на Менгли Гирай!“

Нещо я сви под лъжичката. В този момент Хатидже разбра защо майка ѝ не казваше: „В очите прилича на мен“. Мъжката рожба трябваше да прилича на мъж. За жената нямаше нито място, нито име. „А носът и устните Сюлейман е взел от свекър ми Баязид хан.“

На кого приличаше Хатидже — това не беше важно. Тя обаче винаги беше искала да прилича на майка си.

Галерата зави още малко и тогава го видя.

Кой беше този? Зад Сюлейман имаше строени в две редици хора. Този човек обаче стоеше до батко ѝ.

Беше по-висок от него. Като върлина!

„Това трябва да е той — възкликна в себе си Хатидже. — Робът Паргалъ, от когото не можеше да се нахвали в писмата си.“

Как се казваше, не можеше да си спомни.

Дали е красавец?

Ядоса се — защо се питаше такива неща? Какво я засягаше? Ако е красив, да си е красив, ако не е, да не е! И да беше красавец, какво от това?

Нищо обаче не ѝ пречеше да погледне. Какво е това? Грамадна пеперуда ли хвърчи зад главата му?

Присви очи и го погледна.

Чалмата му се е развързала. Отвътре я напуши смях, въпреки цялата и мъка и тревога. Шапката на батковия ѝ любимец всеки момент можеше да хвръкне.

Кой знае колко ли смешен беше?

— Кой е нашият господар?

Какво?

Въпросът на Небиле я накара да подскочи.

— Моля, скъпа?

— Кой е господарят? Кой от двамата, които стоят един до друг, е нашият господар, принцът?

Момичето имаше право. Единствено накитът с изумруда на шапката отличаваше Сюлейман от другите. Другият, естествено, нямаше нищо на шапката си.

И двамата бяха величествени и горди.

Дори оттук се виждаше, че са връстници.

Единствената разлика помежду им беше брадата по скулите на Паргалъ. Беше черна и тънка.

Дали му отиваше?

Пак се ядоса. Но ето на, отиваше му.

— Онзи отдясно — пошушна на Небиле. — Същият, от шапката на когото хвърчат светкавици. Това е моят брат. Сюлейман хан!

— Аха! А другият кой е, султанчице?

— Кой? Този до господаря ли? Не знам. Сигурно някакъв негов служител. Колко е смешен, нали? — прошепна на Небиле. — Забелязваш ли, чалмата му е тръгнала да се размотава.

Не знаеше защо постъпи така. Веднага почувства този човек като враг. И като че ли му отмъщаваше за нещо, когато го показа на Небиле в комична светлина.

Но защо, защо го направи?


XLVI


ИСТАНБУЛ, НОВИЯТ ДВОРЕЦ 29 СЕПТЕМВРИ 1520 Г., ВЕЧЕРТА

Посрещането стана точно така, както искаше. Простичко. Радостта и веселието никак не подхождаха за опечалените деца.

Пръв коленичи пред Сюлейман Пири Мехмед паша.

— Да сте жив и здрав! Аллах да ви даде дълъг живот, повелителю!

После се втурна Ахмед паша, чиито очи играеха на вси страни.

— Славни господарю!

Той понечи да целуне ръка на Сюлейман, който беше връстник с внука му, но падишахът го потупа по ръката и се дръпна.

Още като дойде в двореца, Хатидже усети, че този човек се е побъркал да измести Мехмед паша. Един ден Ахмед паша намери начин да се присламчи до нея в градината и да ѝ пошушне:

— Султанке! Страхувам се, че се пренебрегва подготовката на погребална церемония, достойна за славата на преселилия се в рая наш падишах.

Шпионираше великия везир.

— Кое ви наведе на тази мисъл?

— Всичко. Колата, която ще вози господаря… Как да го кажа. В Чорлу е изпратена най-обикновена кола. Все едно са казали, ами намерете там каква да е кола и пъхнете в нея мъртвеца.

— Паша, ние пожелахме да бъде така!

Той се сконфузи, но успя да не се издаде:

— Дори още не е решено къде ще бъде погребан. А пък…

— И това го заповядахме ние. Вечният дом на нашия баща ще бъде определен от нашия господар падишаха, след като пристигне в столицата. Мислим, че така е най-уместно.

— Ах, естествено — поклони се пред нея човекът. — Измислили сте най-удачното.

Хатидже не помнеше да е виждала друг път толкова лицемерен, толкова двуличен човек. Обзе я радост, че Сюлейман не даде да му целуне ръката. „Еее! — каза си наум. — Нали все пак е султан Сюлейман, синът на Селим хан! По очите познава човека. Личи си, че не е харесал Ахмед паша!“

Сюлейман обезателно е познал по очите и онзи, високия като върлина, дето не се отделя от него. Дали беше чист човек?

Хатидже се смая. Сама се смъмри: „Аллах! Какво съм се размислила? Защо този човек със смешната шапка и черната брада ми човърка из мозъка така!“. Слава богу, „върлината“ беше изчезнал някъде сред навалицата.

Сюлейман си проправяше път към нея през бейовете, които се надпреварваха да се докоснат до ръката му, до полите на кафтана му.

— Хатидже султан! Скъпа сестрице!

Тя също вървеше през хората към батко си, видя и другия да идва на крачка зад него. Цялата се разтрепери, поклони се. Дръпна за ръката и Небиле да се наведе.

— Господарю! Желая ви благодатно и щастливо царуване!

Аллах, какъв великолепен мъж беше станал Сюлейман!

Такъв трябваше да бъде падишахът. Величествен, строг. Когато е нужно, да гледа така ласкаво, като сега. Където попадне погледът му, да пламва.

— Колко си пораснала, сестро султанке!

Пораснала ли? Разбира се, че ще порасне. На двадесет и четири години — и вече вдовица! Жена, която е погребала в земята един съпруг и един любим!

— Господарю! — продума, без да се изправи. — И вие… И Вие изглеждате великолепно!

Ненадейно видя пред очите си ръка. Сюлейман искаше да му целуне ръка ли? Посегна с намерение да я хване и да го направи, но разбра, че не това имаше предвид брат ѝ, а да ѝ помогне да се изправи. Зарадва се: „Ето това, ето това е моят батко Сюлейман! Моят нежен батко!“. Как можеше човек с толкова нежна душа да се впрегне с такава остра скала като Гюлбахар? Хатидже изобщо не го побираше в мозъка си.

Изправи се и го видя. Зад гърба на брат си. За миг кръстосаха погледи, впиха очи в очи. Неговите бяха съвършено черни. Две черни очи под извити като лък вежди. Миглите му… с извит като стрела връх. Брадата — нито толкова малка, нито голяма. Устните…

Хатидже изведнъж се потресе. „Какво правиш?“ — обади се вътрешният глас. Пред очите ѝ оживя лицето на Фехим Челеби, влюбените му погледи. — Какво правиш? Потъпкваш паметта на едно толкова скъпо същество? Не те ли е срам, като нищо ще вземеш да възкликнеш колко е красив!

Но… но така беше! Красив беше! Откъде накъде това, че намира някого за красив, да е предателство към Пойния славей?

Сюлейман не знаеше какво прави Ибрахим, но улови погледите на Хатидже, с които тя го измерваше от глава до пети, а същевременно се мъчеше да не се издава. Отстъпи малко встрани.

— Това е моят личен секретар. Бях ти писал, Хатидже. Паргалъ Ибрахим!

Хатидже сведе очи и се задоволи да отвърне само с лека усмивка.

— Паргалъ, а това е нашата единствена сестра, скъпата ни султанка Хатидже!

— Султанке!

С крайчеца на окото Хатидже го видя да прави поклон. Последваха и приветствените му слова:

— Желая да изкажа щастието, което изпитвам, от оказаната ми чест да се запозная с високо ценената от нашия господар султанка — неговата сестра!

„Олеле, какви са тези купища от приказки! — помисли си Хатидже. — Лицемер. И този е лицемерен като другите. То не било чест, то не било щастие! Предварително е научил наизуст какво трябва да каже. С такива приказки, значи, е омаял моя батко Сюлейман!“

Хвърли му поглед, изпълнен с досада, дори и с обида. И точно в този момент видя онова нещо, дето висеше зад саръка му. Ето че ѝ се удаде удобният повод да го унизи, да го обиди. И с най-високомерното си изражение му подметна:

— Саръкът ви! Ще вземе да се размотае, ще останете гологлав!

Ибрахим изобщо не се трогна. Напротив, отвърна ѝ с усмивка:

— Не, султанке! Навит е здраво за шапката. Само че аз пожелах да оставят края му така.

„Я го гледай, привлече вниманието и на Хатидже султан!“ — си рече Сюлейман и веднага се намеси с няколко думи, за да разпръсне надвисналия хлад.

— Както и да е! — погледна към брат си Хатидже. — Имаме толкова много работа, а сме седнали да се занимаваме как е замотан някакъв си сарък!