— Прибери такелажа!

Моряците се разтичаха. Друг мъжки глас му отговори:

— Такелаж — прибран, капитане!

Капитанът отново изкомандва:

— Десен на борд!

Над главите им се разнесе топуркане:

— Десен на борд, капитане!

Ибрахим видя отгоре да се развява на вятъра червеният флаг с трите бели полумесеца.

— Пълен напред!

Гласът на капитана още не беше заглъхнал, когато моряците извикаха в един глас:

— Велик е Аллах!

Галерата се полюшна. Не след дълго носът се обърна на югозапад. Сега величественото кубе на „Айя София“ беше точно срещу тях.

— По греблата!

Гласът на капитана отекна на три-четири места:

— По греблата! По греблата! По греблата!...

В пристанището греблата стояха вдигнати право нагоре, при тази команда се потопиха в морето.

Облегнат на перилата, Ибрахим наблюдаваше как греблата заедно разпенваха водата, потъваха в нея и пак изплаваха. Внезапно завиха рязко на запад.

— Греблата десен на борд!

Сега дочу греблата да разцепват водата от другата страна на кораба.

„Господи, в приказка ли живее твоят слуга? Или в някакъв сън?“

Подпрян с ръце на перилата, падишахът се взираше в морето.

— Ибрахим! — повика го той.

Строените зад Сюлейман аги, бейове и възпитатели впиха погледи в него. В очите им съвсем открито се четеше завист: „Пак ли този европеец!“.

— На вашите заповеди, господарю!

— Ела де, ела при мен!

Ибрахим обърна гръб на ревнивите погледи и отиде при падишаха. Подпря и той ръце на перилата. Сюлейман му посочи отсрещния хълм.

— Виждаш ли онази горичка? Дето се катери по хълма почти от самия бряг право нагоре към „Айя София“?

— Да, а на брега има крепостни стени.

— Ето, точно там. Нашият дворец е зад тези стени.

— Дворец ли, господарю?

— Да, дворецът, прадядо ни Мехмед хан заповядал строежът му да започне веднага след завладяването. Дядо ни Баязид хан го разширил. Какво е направил баща ми — не знам. Защото от препускане по бойните полета не му остана много време да седи в дворец. Ето там е и сърцето на Османската империя. Вече и ти ще живееш там, заедно с нас.

Като се кажеше дворец, Ибрахим си представяше нещо гигантско, а сега едва различи сред горичката почти незабележимите постройки. „Турци!“ — възкликна си наум. Беше започнал вече полека-лека да разгадава техните потайности. Не си падаха по блясъка у човека. Например Сюлейман. Сякаш не той, а някой друг отиваше в този момент да седне на престола. Беше облечен в съвсем обикновен кафтан. Единствената му показност беше перото в предната част на шапката, украсено с един ослепителен изумруд, голям колкото човешка длан. Но станеше ли въпрос за държавата, те се надуваха и важничеха колкото се може повече. Правеха всичко необходимо, за да демонстрират мощта и непобедимостта на империята, за да ѝ придадат невероятна пищност и величие.

Неволно погледна към своя връстник, който промени целия му живот. Прибра един роб, който прокарваше бразди между лозята, засяваше тръстика и по три пъти на ден проверяваше дали гроздето е узряло, прибра го и го доведе ето докъде. Премрежи очи с признателност и промълви:

— Господарю! Вашият слуга се чувства безпомощен да изрази огромната си благодарност!

— С вярна служба и преданост, Ибрахим ага! — едва забележимо се усмихна Сюлейман. — Ха, междувременно шивачите са си свършили добре работата! Този кафтан от черна тафта страшно ти отива!

— Господарю!

— Само не разбрах защо са оставили края на саръка ти да виси отзад на тила. Не са го затиснали добре и затова се е измъкнал, така ли?

— Не, господарю, стана по мое желание!

— По твое желание ли? — учудено го погледна Сюлейман.

Краят, който излизаше отзад, беше извезан с малки червени фигурки, имаше и пискюл и се спускаше към рамото. Северният вятър не спираше да развява опашката на главния секретар.

— Ако не ви харесва, веднага ще ги накарам да го навият отново.

— Неее! — вдигна ръка падишахът. — Промяна е! Мога да кажа, че дори е красиво. Но ще ти лепнат прякора „опашатия“, така да знаеш!

— Да го лепнат! — сви устни Ибрахим. — И без това няма да ми е за пръв път. Нали откакто сме на разположение на господаря, ме наричат „Европееца“.

— Чух, чух. Ех, какво да се прави! Не е лъжа. Истински европеец си! Не се сърди.

И бездруго не се сърдеше. Замълчаха.

— Успя ли да се ориентираш в посоките? — ненадейно попита Сюлейман. — Натам е север. Там Босфорът се влива в морето. Там е и земята, на която за пръв път станахме санджакбей.

Ибрахим погледна натам. Минаваха покрай някаква бяла кула насред морето.

— Безпредметно е да ти го казвам, но наляво от нас е юг.

Югът! Съзнанието на Ибрахим за миг се замъгли. Юг! „Пътят към моя дом!“

— Поема към Мраморно море — продължи падишахът. — Към Егейско море, към островите…

Оттам се спускаше към Бяло море. С кораб като този и при добър попътен вятър като нищо можеше да се стигне до Парга за по-малко от двадесетина дни — само да завъртиш руля на запад.

Парга! Ах, Парга!

— Какво има? Изведнъж се отнесе нанякъде?

Гласът на падишаха опомни Ибрахим. Никога не беше крил чувствата си от него, пак нямаше да ги премълчи.

— Това море — прошепна, загледан на юг, — ме грабна и за миг ме отведе у дома. Чух гласа на майка си. Видях баща си, качен върху скалите, да размахва ръце оттам. Парга видях!

— Абе човек никога не знае, Ибрахим ага! Току някой ден наистина ще ги видиш! Но запомни вече това: ето там е твоят дом! Онзи дворец сред гората. Ти вече не си Жюстиниен, синът на рибаря. Ти си Паргалъ Ибрахим ага, личният секретар, любимецът на султан Сюлейман!

Кимна с глава. Да, това беше. Паргалъ Ибрахим. Ибрахим, който живееше в дворци. Ибрахим, който душа даваше да види довелия го в тази мечта свой връстник, по-велик завоевател и от Александър, и от Цезар.

— Ах, скъпа моя сестрице!

— Моля?

— Нали понякога ти споменавах „Хатидже така…“, „Хатидже иначе…“!? Сестра ни, султанката, излязла е да ни посрещне, Ибрахим ага! Виж великия везир с грамадния сарък! А изправената до него стройна тополчица е моята сестра. Моята Хатидже, на която шах Исмаил устрои капан!

В същото време Сюлейман се замисли кое ли е това момиче до нея. Сигурно Небиле, за която му пишеше в писмата си. Небиле, която беше приела под свое покровителство като сестра, даже като свое дете. „Как си личи, че сме една кръв! А ние пък не се ли привързахме към този Паргалъ, хайде, да не кажем като към брат или дете, но като към другар, като към приятел?“

Падишахът гордо ѝ помахна два пъти.

— Само имай търпение, Хатидже! — продума тихо, но Ибрахим го чу. — Само да бъда коронован и да препаша ятагана, да почета центъра на духовността Еюб султан джамия, че да видиш тогава как батко ти Сюлейман ще довърши оставените наполовина работи на баща ни. Как ще хвърли в краката ти главата на змията Исмаил! Ще го видиш и ти, и целият свят!

Знаеше, че Ибрахим е против похода на изток и затова се обърна да го погледне. По лицето на падишаха играеше закачливо-злобна усмивка.


* * *

Хатидже прекоси горичката, крепостните стени на Сарайбурну останаха зад гърба ѝ. Когато слезе на пристанището, великият везир вече отдавна беше там. Пири Мехмед паша я уважи с поклон. Хатидже също го поздрави почтително и по достойнство.

— Слава богу! — прошепна пашата. — Господарят пристига.

И бездруго, докато тичаше насам, Хатидже благодареше на всяка крачка. Стигна до пристанището с трепет в душата: „Идвай, братко смел! Идвай, мой Сюлейман хан! Идвай, братко мой!“

От колко ли години не го беше виждала? Осем ли, десет ли? Тогава беше младеж. Току-що бяха започнали да му растат мустаците. Сигурно е станал голям мъж. Никога не го беше виждала с брада, нали на принцовете им забраняваха да пускат бради. Дали сега си я беше пуснал? Дано не се е бръснал от момента, когато е получил вестта за смъртта на баща ни. Кой знае колко много щеше да му отива брада?

Галерата приближаваше. Вдигнато беше само платното на носа. Но алено-зелените флагове се развяваха на воля.

Бяха подминали Девическата кула.

Тя се замисли дали трябваше веднага, още тук, да му предаде бащиния завет.

Ами ако го видеха и другите?

„Нека го видят! — си каза. — Та да не би хората да се втурнат да питат падишаха „Какво е това?“. Кой би се усъмнил в нещо, което си подават брат и сестра? Сюлейман трябваше да го прочете час по-скоро! Така беше поръчал баща ѝ.

И все пак явно не беше уместно още слязъл-неслязъл от кораба, да пуска нещо в ръката на падишаха.

— По дяволите това „уместно“! — промърмори Хатидже. — Цял живот ли ще ме преследва!

Вятърът развяваше и нейния ешарп, и ешарпа на Небиле. Сигурно това се случваше и с цялата редица от придворни дами отзад. Тя беше заповядала всички момичета, до една, да слязат на пристанището.

Ако пристигаха майка ѝ и Гюлбахар, те веднага щяха да ги обслужат.

С изключение на Небиле.

Тя беше душата на Хатидже, нейната довереница. Само тя можеше да остане при нея.

Като че ли Небиле усети, че мисли за нея, защото весело изчурулика:

— Все едно лети!

Ако Хатидже не я беше хванала, непременно щеше и да плесне с ръце.

Но така си беше, галерата с черния корпус все едно летеше. Греблата от двете ѝ страни в един и същи миг се вдигаха, в един и същи миг се спускаха и разцепваха морето, сетне разпръскваха вода навред и отново се вдигаха.