Падишахът се обърна, защото сърце не му даваше да гледа опитите на Ибрахим да изрази своята признателност.

— Ще се ръководиш в действията си по предначертаните ни преди осем години намерения. И когато сме си само двамата, недей да се държиш като служител на падишаха, остани си моят приятел, в когото имам пълното доверие, че няма да премълчава това, което е научил. Да знаеш, че в държавата, във властта няма приятел, няма роднина. Пред служителите ми не забравяй, че съм падишахът.

Ибрахим го слушаше и кимаше с глава.

— Сега тръгвай, личен мой секретарю, Ибрахим ага! Имаш много работа. И да изпълниш нарежданията ми незабавно!

Ибрахим за пръв път се оттегли от него заднешком. До днес нито принцът беше очаквал подобно нещо, нито той го беше правил. Никой не му го беше казал, от никого не го беше научил, но сега му дойде отвътре да постъпи така.

— Паргалъ!

Ибрахим вдигна глава и погледна към падишаха. Изведнъж ли беше пораснал? Толкова широки ли бяха плещите на Сюлейман? Такъв ли остър беше погледът му, такава решителна ли беше стойката му?

— Подгони и шивачите! — нареди му Сюлейман. — Да ушият на моя личен секретар кафтани, ризи, дрехи, че да пристигне в столицата облечен в тях.

Ибрахим се поклони и излезе. Едва се сдържаше да не хукне презглава по коридорите.

Идеше му да закрещи от все душа към изгряващия ден: „Господи! Не съм роб! Не съм роб! Не съм вече стока за продаване и купуване!“

Внезапно се случи нещо съвсем неочаквано. Пред очите му изникна онази злокобна нощ. Нощта, когато небосводът изливаше върху земята своя гняв. От мястото, където се беше притулил, виждаше Карадут. Отчаянието върху лицето ѝ. Неописуемата мъка в очите ѝ. Тя прегръщаше с ръце бебето в утробата си, говореше му: „Не се сърди на татко си, бебче! Аз съм си виновна!“

Преживявайки отново момента, когато Мюнире се канеше да полети, Ибрахим настръхна, обхванат от неистова скръб. В ушите му зазвъня гласът на застаналото пред прага на смъртта момиче, чийто кристален смях някога беше символът на радостта и щастието в чифлика на госпожата: „Нека баща ти да се спаси, бебче! Поне един роб да се усмихне!“.

Сбъдна се това, което изрече Карадут. Щастието се бе усмихнало поне на един роб. „Карадут! — отрони се от устата му. — Виж, спасихте ме! Нямам вече вериги!“

Буца заседна в гърлото му. „Пресвета Дево Марийо! — изтръгна се молитва от дъното на душата му. — Ако ме гледат от божествените райски селения, извести ги за моето щастие. Да видят, че ненапразно са скочили в пропастта!“


XLIV


СТОЛИЦАТА, САРАЙБУРНУ[35] СЕПТЕМВРИ 1520 Г.

Хатидже полудяваше от нетърпение. Непрекъснато си повтаряше: „Къде си? Идвай вече. Виж, батко Сюлейман, как те очаква тронът на османската държава!“.

Минаха осем дни, откакто Пири Мехмед паша изпрати вестоносеца в Сарухан да съобщи на Сюлейман за смъртта на падишаха. А той още никакъв не се появяваше.

Повече не можеха да чакат.

Шейхюлислямът Зембилли Али ефенди отсече:

— В никакъв случай… Недопустимо е да се изчаква погребение, грехота е. От пръстта дойдохме, на пръст ще станем. Тялото час по-скоро трябва да се слее със земята!

Великият везир и главният лекар бяха на едно мнение, те изкопаха дупка в палатката на падишаха и временно го погребаха там. Засега успяваха да пазят в тайна смъртта на баща ѝ, но докога можеше да продължи това? Нима еничарите не любопитстваха какво става с падишаха, който цяла седмица вече не излизаше от палатката си.

Хатидже стоеше при шадравана в градината и се взираше в отсрещния бряг. От дни наред очите ѝ бяха приковани все в издигнатата посред морето бяла кула. Оттам, зад нея, трябваше да се зададе батко ѝ Сюлейман.

Нетърпението ѝ нарасна още повече, след като намери скритото от баща ѝ писмо на същото място, което той ѝ пошушна на ухо, и го прочете.

Османската империя имаше много по-важни тайни от неоповестената смърт на падишаха. Ако се разчуеха, ако ги разкриеха, можеше да настъпи истинско бедствие. Час по-скоро трябваше да се вземат мерки. Сюлейман трябваше да предприеме действия, преди шпионите да са надушили истинската причина баща ѝ да напусне столицата.

„Пири паша е чудесен човек!“ — помисли си Хатидже. Не стига, че е скрил тялото на баща ѝ, ами той самият се предрешил и в униформата на военен пощальон се върнал предния ден в столицата. Възрастният велик везир беше разтревожен колкото нея. Същата сутрин се отби при Хатидже и сподели:

— Времето здраво ни притиска. Не сме си изтупали още праха от краката, а посланиците на Венеция и Генуа вече заявиха, че искат аудиенция. Сигурно са заподозрели нещо. Негово Величество падишахът трябва да бъде коронован час по-скоро.

Трябваше. А го нямаше!

„Хайде, скъпи батко! Хайде, батко мой красив! Хайде, батко мой султан! Ела и си седни на трона! Направи каквото трябва, за да изпълниш завета на нашия баща!“

Сюлейман обаче живееше като че ли в някакъв друг свят. Откакто Гюлбахар му роди син, той коренно се промени. „Само да го видиш! — ѝ пишеше в последното си писмо. — Още отсега показва темперамент. Мустафа наполовина се е метнал на нас, другата половина — на дядо си. Като те погледне, ще помислиш, че Явуз Селим е навъсил чело.“

„Кой знае колко му се перчи вече Гюлбахар!“ — помисли си Хатидже. А после се ядоса, че въобще се е присетила за това. При тези големи тревоги, които са им виснали над главите, нима батко ѝ ще вземе да се занимава със съпругата си? Едва ли. Той не обичаше жена си. Не мислеше, че и майка ѝ я обича. Беше вироглава. Горделива. Създали я бяха сякаш планините, откъдето дойде. Но ето, беше дарила Сюлейман със син! Какъв ти син, Сюлейман щеше да е падишах, значи беше родила принц. Махидевран щеше да е майката на бъдещия падишах. Ех, ех, ех! А собствената ѝ утроба щеше да си пресъхне, без да даде поне един живот.

Хатидже тръсна рамене. Сега не биваше да си мисли за такива неща.

И пак за оня човек разказваше батко ѝ в писмото си. За оня човек, когото наричаше Паргалъ. Нямаше писмо, в което да не го споменава. Що за човек беше? Сякаш беше омагьосал Сюлейман. Дали не беше някой магьосник? И майка ѝ веднъж беше отворила дума за него. Но изкъсо. „Човек, който много е страдал, Хатидже. Дори и да не каже какво е изтеглил, мъката в очите говори какво му е на душата.“

Хафза султан не харесваше каквото и да е така лесно. От девет кладенеца вода докарваха, за да я убедят, че дори еди-коя си прислужница заслужава да бъде одобрена.

Например, като видя Гюлбахар, първо рече: „Висока е! Какво е това? По-добре да я побучат в бостана!“

После пък отсече: „Носът ѝ е вирнат! От такава жена мъж добро няма да види! Жената трябва да е сговорчива, с мек характер. Да посреща думата на мъжа си със сладка дума!“

Хатидже обаче знаеше защо майка ѝ намира Гюлбахар с вирнат нос  — тя чисто и просто беше наясно, че пред нея думата ѝ няма да преде. А иначе Гюлбахар си е истинска красавица, за бога. Стройна, здрава. Налетите ѝ бедра обещаваха плодовитост в раждането. И ето на, тя роди.

„Каква късметлийка!“ — неволно въздъхна Хатидже. Нея съдбата я постави на колене, отне ѝ мъжа, в когото се влюби, а Гюлбахар само за една нощ стана любима наложница на падишах.

Тръсна рамене. Не можеше сега да мисли и за Гюлбахар. Реши да определи държанието си към нея, когато дойде, според вида и поведението ѝ.

Истинският проблем беше самият Сюлейман. Как щеше да посрещне завета на баща си? По начертания от него път ли щеше да върви, или според собствените си решения? През цялото време, докато беше принц, той нито веднъж не престъпи бащината дума, нито веднъж не му се противопостави. Кажеше ли му стани — ставаше, кажеше ли му седни — сядаше. Когато Селим развя знамето на бунта против баща си, застана в първите му редици срещу собствения си дядо, без да му мине дори и за миг през ума, че може да му коства живота. Но сега беше падишах. Който е падишах, той издава ферманите.

Реши да не мисли и за това.

Да става каквото си ще!

Султан Селим вече го нямаше. Съдбата дори не го удостои с един спокоен гроб. Могъщият Явуз Селим лежеше скрит под една палатка, като престъпник.

Просълзи се — сети се в какво състояние беше баща ѝ пред прага на смъртта. Моментално скочи от мястото, където беше седнала, и застана права. Какво ѝ каза баща ѝ, като я видя да плаче? „Не плачи! Томирис Едже не е заплакала! И Хатидже султан не бива да плаче!“

„Боже мой Всевишни!“ — възкликна, обзета от щастие. Очите ѝ плувнаха в сълзи. Как така преди не беше забелязала тази фина похвала? Ядоса се. „Томирис Едже не е заплакала! И Хатидже султан не бива да плаче!“

Баща ѝ, който никога не криеше колко много иска тя да бъде смела като Томирис, за пръв път я бе разграничил от нея. Не каза: „Томирис не заплака, не плачи и ти!“. Томирис Едже не е заплакала! И Хатидже султан не бива да плаче! Не се стреми да приличаш на нея. Ако тя е Томирис, ти си Хатидже. Какво друго значеха думите на баща ѝ, ако не: „Ти доказа, че си по-смела и от нея!“

— Татко! — промълви тя към морето. — Виж, аз не плача! Благодаря ти, татко мой, султане! Нека съдбата да стовари върху острието на меча ми колкото болка, смърт, вероломство има по тоя свят — всичко накуп! Уплаша ли се, живот да няма за плътта ми!

— Господарке султанчице!

Небиле! Милата Небиле! Откога ли стоеше до нея? Само за миг да си променеше физиономията, тя веднага дотичваше и се опитваше да я развесели. Сега обаче тя също ходеше, потънала в мисли. Оттогава. От деня, в който се срещна с Али Челеби.