— Такова… — измънка, като настигна принца. — Кога ви съобщиха?

Има-няма петнадесетина минути. Великият везир ми изпратил съобщение. Баща ни предал духа си на Всевишния в Чорлу. Пири паша пише, че веднага трябва да отидем в столицата. Смъртта на баща ни ще се пази в тайна, докато пристигнем в Истанбул.

— Защо?

— Не се знае как ще реагират частите на еничарите, Ибрахим. Неприятности, шушукания.

— Разбрах. Но нали няма друг претендент?

Сюлейман замълча.

— Няма. Но и предателството не се спира пред нищо. Пири паша има богат опит. Щом той смята, че е уместно да се постъпи така, и ние ще го смятаме за уместно.

— Тогава тръгвайте веднага, господарю!

— Но преди това да се подготвим. Да помислим какво трябва да се направи веднага след пристигането ни в столицата, за да не се злепоставим пред пашите и везирите на баща ни. Да им покажем кой и какъв е синът на Селим хан! Не искам да си шушукат зад гърба ни: „Ами че това е вчерашно хлапе. Тежко и горко ѝ на Османската империя!“.

Минаха през тежката врата с двамата стражи гиганти отпред. Оставиха зад гърба си трите нанизани една след друга стаи, решиха да останат в тази в дъното, без прозорците. Ибрахим направо се отвращаваше от тази стая, но Сюлейман провеждаше в нея разговорите си, които не искаше да бъдат подслушвани. Стените ѝ бяха по-дебели, върху каменните зидове бяха положени три дървени пласта, а най-отгоре бяха облицовани с керамични плочки.

— Хафза султан е покрусена.

Сюлейман гледаше умислен към Ибрахим. Разбира се, не можеше да каже, че майка му няма да се трогне от смъртта на мъжа си, но също така не можеше да се премълчи и това, че в очите ѝ просветна спотаена радост. Вече нямаше да се събужда със страха пред вероятността Сюлейман да не стане жертва на бащиния си гняв. Хафза нямаше да се плаши вече от всяка сянка. Нямаше да следи сред хората кой злосторник ще хвърли клевета върху сина ѝ Сюлейман, за да разпали яростта на Явуз султан. Винаги изпитваше гордост, че е съпруга на най-суровия и най-могъщия мъж на света. Но и винаги се страхуваше от Селим. Дори когато му се отдаваше, имаше моменти, в които ѝ минаваше мисълта дали няма да я удуши. И вече — край на кошмара. До нощта, когато синът ѝ потропа на вратата да ѝ съобщи вестта, тя беше съпругата на падишаха, майката на принца. Сега беше вече майката на падишаха. Валиде султан!

— Затвори се в стаята си. Реди молитви.

Седна на нещо. Ибрахим остана прав.

— Записвай си в ума всичко, което ти кажа! Става ли?

— Ще го изпълня, падишах!

— Ибрахим!

Разсмяха се и двамата на укора в тона на Сюлейман.

— Първо! — тихо произнесе Сюлейман. — Веднага започни подготовката за пътуването. Ще казваш, че преди да тръгне на следващия си поход, баща ни иска да ме направи наместник на трона и затова ме вика в столицата. Колите на валиде и на Гюлбахар да се подготвят като за дълъг път. Ще трябват коли и за кухнята. Колкото са, да се обзаведат. После, да се направи каквото трябва в Стария дворец и за султанките. Да им бъдат осигурени удобства и спокойствие. За нашия принц и за майка му да има лекари в самия дворец.

— А господарят ни с какво ще пътува? За вас кола…

— Двамата с теб ще яздим на коне.

— Двамата ли?

— Събуди се вече! — усили шепота си Сюлейман.

— Господарят…

— Второ! — отсече Сюлейман. — Като пристигнем в столицата, на брега да ни чака кораб. Да се вземат необходимите мерки за това!

Ибрахим наведе глава.

— Трето! Погребалната церемония на преселилия се в рая наш баща Седим хан трябва да бъде достойна за славата му! Да се дадат указания на главния архитект час по-скоро да му издигне тюрбе на най-подходящото място в Истанбул. Искаме, Ибрахим, на същото място да се построи още и джамия.

— Ще бъде изпълнено!

— Четвърто! Сестра ни Хатидже султан е била при баща ни, преди да умре. Пири паша пише, че тя е тръгнала към столицата. Да се направи всичко необходимо за нейното спокойствие. Пето! — Сюлейман съвсем сниши гласа си. — Ще се изпълни това, което е останало недовършено от баща ни.

Неизпълнено от баща ни!

За бога! Сюлейман отсега жадуваше за война! И то с най-невъзможния враг!

Ибрахим се опитваше с месеци, с години, изливаше цялото си красноречие, но така и не успя да го разубеди. Разгромяването на шах Исмаил, който посегна да убие сестра му Хатидже султан, и унищожението на сафевидската държава се превърна в негова идея фикс. Всеки път, като стигнеха до тази тема, той го прекъсваше с думите:

— Стой и гледай! Като му дойде времето, ние ще заличим тази змия от лицето на земята.

Най-големият враг на Османлиите се намираше на изток. Колко пъти беше шептял в ухото на Ибрахим: „Баща ми допусна грешка, че тръгна срещу мамелюците, преди да е унищожил Исмаил. Вярно, стана халиф на всички ислямски области, но змията все още си стои и съска. И аз ще смачкам тази змия. Това е първата ни мишена!“.

Значи, Тебриз! Сюлейман щеше да се разпростре също като Александър Македонски чак до Индия. „Ще извървя пътищата, по които е вървял завоевателят, чието име си обсебил, Ибрахим, ще видиш!“ — му казваше с присвити очи. Имаше готов план. Просвещавал го беше по цели нощи. „Виж, ще минем оттам. Ето тук ще прекосим пустинята. А през онази долина ще прехвърлим разположените си там сили и ще им излезем в гръб… После ще затегнем примката!“

Беше пресметнал дори колко оръдия, колко кавалеристи, колко пехотинци и коли ще са им нужни.

А пък Ибрахим си мислеше, че истинската опасност се задава към тях от запад. Наумил си беше да сътвори от Османската империя един нов Рим, а от Сюлейман — един нов Цезар. Султан Селим се занимаваше с арабските пустини и не беше забелязал все по-растящата опасност откъм запад. Короната на Рим сега си имаше вече нов претендент: Карл Пети. Кралете свеждаха глави пред него, папата се страхуваше, а той набираше все повече мощ. Подготвяше се и нов кръстоносен поход срещу Османската империя.

— Да, но… — опита се Ибрахим да му възрази.

Сюлейман обаче моментално го парира:

— А какво да правим, Ибрахим? Да чакаме онази змия да хапе до насита Османската империя, да краде сърцата, душите, да създава още повече раздори и разногласия в ислямския свят? Да заровим в земята посегателството върху сестра ни Хатидже султан ли?

— Не… но…

— Шесто! — изброи падишахът. Махна с ръка в знак, че приключват с тази тема. — Ще назначим нашия възпитател Касъм ага за везир. Да се подготви ферманът.

„Виж, това ми харесва!“ — си рече Ибрахим. Касъм ага беше добър човек. Учен, истински порой, море! За осем години беше обучил Сюлейман и самия него на толкова много неща. Благодарение на него Ибрахим вече гледаше по друг начин на земята, на държавите, на балансирането, на сметките. На няколко пъти беше оспорил амбицията на принца относно Изтока. И Касъм ага беше против походите на изток. Поне засега.

— Не бива повече ислям да се противопоставя на ислям! — му беше казал човекът на ухо.

— И седмо! — произнесе Сюлейман с огромно удоволствие. — Това го чуй добре. „Аз, Сюлейман! Син на преселилия се в рая Селим хан, султан Сюлейман! Издавам ферман! Обявявам, че вече освободихме моя роб Паргалъ Ибрахим!“

Помисли, че се задушава. Вдигна ръка към гърлото си. Ето че стана това, от което се страхуваше. Дотук беше неговата вярност. Край на всичко! Изгони ги с четири думи!

„Освободихме вече Паргалъ Ибрахим.“ Ето, това беше всичко. С четири думи всичко на всичко новият падишах заличи и захвърли всичките му мечти. Направи надеждите му на пух и прах.

„За какво ли ми се ядоса? — запита се Ибрахим. — Че му възразих за походите на изток? Сигурно е за това. Не можах да си захапя езика.“

„Паргалъ не е вече роб. Дадохме му свободата… От този момент Ибрахим ага е вече свободен. В моите владения той е с високо вдигната, чак до небесата, глава и ще бъде винаги вдигната.“

Какво?! Какво! Какво!

„Велики Исусе! Пресвета Дево Марийо! Всички светци, не мога да повярвам!“

Видя се проснат в краката на Сюлейман. Неволно пак се прекръсти. Беше се отървал от невидимите вериги, които винаги бяха пред очите му и чието дрънчене чуваше в ушите си.

Това не беше възможно. Не се побираше дори и в представите му. Не можеше да повярва. Беше нещо повече от чудо!

— Господарю! Повелителю!

Посегна да целуне полите на кафтана му, но Сюлейман ги дръпна.

— Още не съм свършил. Да се запише и още: „Мой ферман! Ибрахим ага е вече моят личен секретар! Не го нарекохме везир, но тъй като ще отговаря за Новия дворец и за Ендерун, трябва да му се полага всичко като за везир. Да се направи необходимото за това. Да му се определят съответната месечна заплата, бюджет, седалище. Да му се дадат на разпореждане слуги, охрана, служители. Да бъде зачислен съобразно това на храна от кухнята на двореца…“

Не можа да чуе нататък. Сълза от окото му капна върху ботуша на падишаха.

Жюстиниен, единственият син на рибаря Армано от Парга и красивата Зелжена, е при Османлиите… Ага!.. Боже господи! Какво каза — трябва да му се полага всичко като на везир! Паргалъ Ибрахим ага!

Сюлейман се изправи. Хвана Ибрахим за раменете, вдигна и него.

— Осем години ти ми беше другар, Паргалъ. Видяхме, че беше нещо повече и от това. Нищо не ни липсваше. За приятел те имахме, с приятелство ни отвърна. Научихме те на каквото знаехме, а каквото не знаехме, заедно го научихме. Не допуснахме да се перчим, че ние сме принц, нито пък ти да бъдеш унижаван като роб. Не обявихме, че сме равни, но като те сравнихме с нашите аги и бейове, дойде ден да те поставим пред тях. Разкрихме нашите помисли, разгадахме и твоите мечти. Не скрихме тайните си от теб. Заедно си представяхме бъдещето, когато му дойде времето. Недей да мислиш, че сме забравили първата ни вечер при Плачещата скала. Ето че му дойде времето, Паргалъ, часът удари. Сега е наред осъществяването на мечтите ни. Хайде да те видя сега. Очакваме добра служба!...