— Не се сърди! — отрониха устните му почти като шепнещ стон. — Така трябваше, Томирис Едже.

— Не се изморявайте! — настоя тя пак пред баща си. „Томирис Едже, а?“

— Трябва да говоря. Нямаме време. Пътят ни беше дотук. Каквото не сме успели да направим, трябва да го довърши вече синът ни.

— Татко!

Хатидже се опита да покрие с ръка устните на баща си. С последни усилия Селим я отхвърли.

— Има раждане, има и смърт. Томирис Едже го знае много добре. Вечна е държавата, а не гражданинът. Но Негово Величество падишах султан Сюлейман хан трябва да държи в тайна моята смърт, докато не препаше ятагана и не седне на трона…

Поспря, за да си поеме дъх. Дишаше все по-трудно. Гърдите му се повдигаха и хлътваха като мех.

— Великият везир изпрати шест вестовоя на коне до сина ни. Всеки един от тях ще стигне в Сарухан по различен път. И да се случи нещо с четиримата, петият и шестият все ще успеят. Сюлейман веднага трябва да дойде в столицата. Тронът, Хатидже, не трябва да остава дори и за ден празен! Разбираш ли? Да не остава!

— Татко! Но…

Онази част от лицето на падишаха, където нямаше брада, изведнъж се измокри. Лицето на султан Селим се обливаше със сълзите на дъщеря му.

— Татенце!

— Сега… чуй ме! Ще ти кажа най-важното нещо. Наведи се докрай.

Хатидже изпълни това, което каза баща ѝ. Сега ухото ѝ се допираше до неговите устни. Докато той ѝ шепнеше нещо, тя го слушаше изненадана и смаяна.

— Разбра ли? — попита накрая повелителят.

— Разбрах.

— Прибери ги. Разбра къде е мястото, нали? Вземи ги оттам, прочети ги и ги дай на Сюлейман. Да се знае какво сме казали, какво сме подготвили, какви са били намеренията ни. Ако рече: „Бащин завет е“, нека да направи каквото трябва. Ако каже: „Не! Ще вървим по своя път!“, вече ще е заповед на повелител и тя ще е неговата заповед. Нека да стане каквото каже. Но това да се пази единствено между султан Сюлейман, сина на Селим хан, който ще седне на трона, и сестра му Хатидже султан. Ясно ли е?

Хатидже не беше способна да направи каквото и да е, освен да лее сълзи и да ридае: „Татко!“. Съдбата ѝ отнемаше единия от двамата мъже, които имаше до себе си. С всяка минута, малко по малко, баща и изтляваше.

— Сега… — продума Селим — …в пояса ми има малък лист хартия. Вземи го.

Хатидже го напипа и го извади оттам.

— Чудесно! — промълви Селим. — А него го дай на жена ми Хафза султан, когато пристигне в столицата заедно с нашия син принца. Нека властването ѝ като валиде султан бъде щастливо и успешно.

За момент ѝ се прииска да разгъне бележката и да я прочете.

— Не сега! — каза баща ѝ.

Опита се, въпреки всичките си страдания, да се надигне, за да я спре. Хатидже смачка бележката в шепата си. Султан Селим изстена и се отпусна на постелята.

— После… — тихо промълви. — После, като свърша… — И отправи към нея гаснещ поглед. — Доближи ръката си до устните ми, Хатидже!

Тя изпълни желанието му. Ненадейно усети пламтящите като огън устни на баща си върху ръката си. Във всичките ѝ сетива избухна пожар. Душата ѝ изкрещя: „Не!“ Това не беше обикновено докосване.

Падишахът ѝ целуваше ръка! Целувка за сбогом! Целувка за прошка! А може би, може би… целувката, с която прегръщаше дъщеря си!

— Хиляди пъти благодаря! — пророни като стон Селим. — Всевишни, Ти ни даде още малко живот, колкото да покажем, че сме достойни за прошката на дъщеря ни. Най-сетне ни удостои с честта да проявим бащинските си чувства към нашата Хатидже, а това значи, че за твоя слуга Селим няма по-високо стъпало за възвисяване. Готов съм. Вземи си вече това, което ти е поверено!

Прикова в Хатидже забулените си вече от вечността очи. До съзнанието му достигна единствено причината за мокротата по лицето си. Сълзите се лееха като дъжд от очите ѝ и гасяха огъня по скулите му. През главата му прехвърча мисълта: „Състраданието на рожбата“.

— Не плачи! — прошепна. — Томирис Едже не е заплакала. И Хатидже султан не бива да плаче.

Задъха се, сякаш спря да диша. Гърдите му взеха да се надигат и спадат учестено.

— Сега си върви! Предай на батко си Сюлейман каквото ти казах… Тръгвай! Остави всичко друго! Нека да бъда запомнен все така — като Явуз Селим, с черните вежди, с ястребовите очи, с орловия поглед, с гъстите мустаци; като Явуз Селим, чийто гняв е хиляда пъти по-лош от камшика… Така е по-добре. Хайде, чуй ми думата, тръгвай! Директно към столицата!

Хатидже посегна и поднесе нежно безжизнената му ръка до устните си. Обсипа я с целувки. Надигна се, целуна го и по обляните му в собствените ѝ сълзи бузи.

— Селим хан! — промълви. — Докато в това тяло има живот, твоята Хатидже ще те помни винаги като единствения ѝ скъп баща!

И ето, точно тогава в очните ябълки на баща си видя кристалните капки.

Султан Селим плачеше.

— Тръгвай!

Разделиха се, сякаш не можеха да си откъснат ръцете. Хатидже го погледна за последен път. Молеше се да види върху лицето му лека усмивка. „Аллах! — зовеше с болка в сърцето. — Моля те, озари лицето му в последния миг с щастлива усмивка. Така му вземи душата! Не лишавай ба… баща ми от твоя рай!“.


* * *

Щом камшикът на кочияша изплющя във въздуха, четирите коня повлякоха в бясно клатушкане колата право към столицата.

Понякога жестоките подскачания събаряха Хатидже ту на една, ту на друга страна, подхвърляха я нагоре, главата ѝ се удряше в тавана, но това изобщо не ѝ правеше впечатление.

Небиле седеше срещу нея. Очите на момичето все още искряха като бисери. Хатидже посегна да изтрие сълзите си и едва сега усети болката в дясната си длан. От стискане ноктите ѝ се бяха забили в плътта. Разтвори шепа и видя малкото парче хартия, което извади от пояса на баща си. Съвсем го беше забравила.

Опита да се усмихне на Небиле, която гледаше към нея през натежалите си от сълзи ресници.

— Не плачи, момичето ми!

— Но… но ти, султанчице, плачеш!

Плачеше ли наистина? Не забелязваше дори и това. Усещаше само някакво парене.

— Виж, и аз няма да плача повече. Видя ли? — опита пак да ѝ се усмихне. — Ето, край! Свърши вече. Чака ни толкова дълъг път! Опитай се малко да поспиш, Небиле!

— Щом моята султанка не спи, и Небиле няма да спи! — завъртя глава на две страни момичето.

Хатидже си замълча. Затвори очи. Трябваше час по-скоро да пристигне в Новия дворец. Преди да го е намерил някой, тя трябваше да прибере от тайника посланието, което баща ѝ поръча да предаде на Сюлейман.

В този момент пред очите ѝ изплуваха образите на батко ѝ Сюлейман и на майка ѝ. Живата представа за двете скъпи лица като че ли облекчи донякъде болката ѝ.

Бавно разгъна бележката от шепата си. Най-отгоре баща ѝ беше написал:


Скъпо мое момиче,

Тази нощ болките малко стихнаха и аз се размислих за живота си. За онова, което съм направил, което не съм направил, което не можах да направя… За Сюлейман, за теб, за валиде султан, валиде на принцесата, моя жена и моя законна съпруга. Отроних стон: „Ах, Хафза! Ах, моя кротка, предана Хафза с очи като черници! Неволно от устата ми се изплъзнаха тези два стиха:

Треперят лъвове дори от страх пред мощната десница,

а аз съм роб безсилен, запленен съдбовно от очи-черници.

Моя Хатидже султан, предай ги на твоята валиде като последно сбогом от султан Селим към жена му!


Хатидже не можа повече да се сдържи. Избухна в плач на глас, задави се от ридания.

Небиле скочи от мястото си и подхвърлена от друсането на колата, се стовари отгоре ѝ, притисна се цялата до нея и зарови глава на гърдите ѝ.

— Султанчице! Не плачи, моя султанчице! Султанчице! Не плачи!


XLIII


ДВОРЕЦЪТ В САРУХАН СЕПТЕМВРИ 1520 Г.

„Господи! Не! Не! Не ми я показвай! Аааах!“

Крещеше там, на онова място, където лежеше сред мрака някакво тяло… Скочи в леглото. Едва дишаше. Притисна с ръка сърцето си, дано да се успокои. „По дяволите!“ — изруга наум. Пак този сън! Ибрахим плуваше в пот. Навик му беше станало вече нощем да се буди с вик. Където се спреше, чуваше насън някаква тупурдия. Мислеше, че идва отвън, и се събуждаше, за да не открие нищо повече от тишината, в която тънеше дворецът. Още по-странното беше, че това, което чуваше, не беше и в сънищата му. Стряскащата тупурдия го връхлиташе точно тогава, когато се луташе между съня и събуждането. Сякаш духове и самодиви тряскаха вратите, обръщаха казани, разнасяше се ужасно трошене. Отвореше ли очи, навред се възцаряваше тишина.

А си имаше и ето този друг сън. Само два крака. Два боси крака. Вероятно бяха неговите. Или на някой друг… Не знаеше. В съня му не се появяваше нищо друго. Нямаше дори земя, по която да ходи. Но ходеше. Непрекъснато вървеше. Имаше и някакъв глас. Глас, който казваше: „Време е да я видиш!“; глас, от който му се изправяше косата.

Кой говореше — нито го виждаше, нито го познаваше.

Още щом го чуеха, ходещите крака се спираха.

„Ела! — му говореше този път гласът. — Не стой. Трябва да я видиш. Ела! Ела!“

Някакъв друг глас упорито отказваше: „Не, не искам да я видя!“

Дори насън съобразяваше, че гласът принадлежи на този, на когото са и краката. Но като че ли този глас му беше познат.

„Длъжен си да я видиш! Колко още ще се криеш? Ела! Виж я ето там! Ела!“

Не тръгваха тези крака. После помръдваха. Като че ли нечия сила ги притегляше и неволно, без да искат, колкото и да се опъваха, се повличаха крачка след крачка.