— Хатидже султан — веднага обяви Хъдър ага — е на десет минути оттук. Султанката идва насам.

— Я си закарай коня ей там!

Да беше по-друго време, като нищо щеше да ги скастри, но сега не им обърна внимание. И без това войниците бяха намръщени и без настроение. По всичко личеше, че нямаше да си отворят устата. Слезе от коня.

— Нашият повелител…

Щеше да попита: „Как е?“ Така и не успя. Войниците се обърнаха и повлякоха крак обратно към поста си. Явно, каквото и да им кажеше, нямаше да реагират.

Точно по средата се открояваше голямата шатра на повелителя. Цялата беше осветена. Платнището на входа ѝ се повдигна. Излязоха двамина — единият възрастен, другият младолик. Хъдър ага веднага разпозна Пири паша.

— Паша!

Не беше по правилата. Такова нещо не се разрешаваше. Но пък и моментът сега съвсем не беше такъв, че да се съблюдават всички норми и обноски.

Възрастният се обърна. Хъдър бързо се приближи и се изправи почтително отпреде му.

— Нарушихме вежливостта, паша, знам. Отдайте го на тревогата ми. Хатидже султан препуска с коня си насам, пристига тук.

— Пристига? Но… — Великият везир погледна към младия човек. — Бяхме писали на султанката, че…

Не можа да довърши какво е написал. По приближаващия тропот на копита разбра, че вече няма смисъл.

— Тя вече пристигна…

Хъдър забеляза, че младоликият пошушна нещо на великия везир. Мехмед паша кимна в знак, че има право. Сетне се обърна към Хъдър:

— Синко, явно ти си на служба при госпожа султанката. Ако това е така, иди при нея да ѝ съобщиш, че в момента повелителят си почива и не бива да го безпокоим. Очакваме я в нашата палатка.

Докато Хъдър се отправяше към караула, великият везир и младоликият мъж хлътнаха в съседната до шатрата на повелителя палатка.


* * *

Хатидже влезе в палатката заедно с Небиле и се насочи право към Мехмед паша.

— Щом получих писмото ви, веднага дойдох. Нима Негово Величество падишахът е толкова болен?

Великият везир се престори, че не е чул въпроса на принцесата.

— Ако позволите, ще ви представя главния лекар Али Челеби.

Хатидже беше забранила да се споменава пред нея думата „лекар“, но сега въобще не ѝ обърна внимание. Душата ѝ не трепна. Сърцето ѝ не се разтуптя. Веднага се обърна към младия мъж, който в сравнение с Пири паша изглеждаше на около тридесетина години.

— Какво е състоянието на баща ни? — Улови погледите, кръстосани крадешком между двамата. — Много ли е тежко? Говорете! От какво е болен, поставихте ли му диагноза?

— Султанке!

— Щом е вдигнал такава температура, че не е могъл да продължи пътуването си…

— Султанке!

Хатидже виждаше, че главният лекар се опитва да я прекъсне, но не го чуваше.

— Какво лечение и какви мерки…

— Султанке!

Този път главният лекар прозвуча по-силно и доста по-настойчиво.

— Одрин е съвсем близо. Оттук с колата… В такава палатка… Там е по-… Може ли да тръгне?

— Дъще, Хатидже султан!

Най-накрая великият везир я хвана за китката и я накара да млъкне.

— Сега е моментът на мълчанието, чедо. Моментът на мълчанието, когато трябва да се молим за здравето и благополучието на Негово Величество падишаха и неговото духовно водачество на земята…

— Божичко Всевишни… Божичко Всевишни…

Хатидже скри лице в дланите си. В душата ѝ изригна вик: „Нима единият от двамата мъже в този мой живот ме изоставя! Нима баща ми ме напуска!?“.

— Али Челеби ще ви осведоми за състоянието на повелителя. Но преди това седнете. Хей, момче!...

Стражът пред входа моментално се появи.

— Донеси вода на госпожа султанката!

Хатидже приседна там, където я покани великият везир. А Небиле веднага се сви в краката ѝ и взе ръцете на господарката си в длани. „И Джевахир правеше така — сети се Хатидже. — В трудни моменти ме хващаше за ръцете… Ах, Джевахир, съкровена моя приятелко! Виждаш ли, мъките не оставят на мира твоята султанка.“

Главният лекар се поизкашля два-три пъти. И започна:

— Джелялийските бунтове доста изтощиха господаря ни…

Говореше суховато, но напрегнато. Хатидже поклати глава в смисъл на „знам“.

— Но когато край Анкара разби оня мошеник Бозоклу Джелял, дето се провъзгласи за халиф и месия, той се успокои. Точно тогава обаче върху гърба на нашия господар се появил цирей. Господарят не му обърнал внимание. Не намерил за необходимо да го сподели и с нас. Мислел си, че ще мине. Но когато след време циреят започнал да се възпалява, казал на личния си секретар Хасан Джан. От него разбрахме и ние. Като опипал с ръка гърба на господаря, Хасан Джан се натъкнал на подутина колкото гълъбово яйце. Махнал дрехите и видял цирея. Както ни каза, имал отгоре съвсем черен връх, голям колкото око на птица. А наоколо — тъмночервена, морава подутина. При най-малкия допир господарят подскачал от болки. Хасан Джан щял да му каже, че ще е по-добре да го види лекарят, но знаете какъв е… падишахът… как да му го кажел!

Той изведнъж спря да говори така рязко, като че ли някой му заповяда: „Млъкни!“. Хатидже вдигна глава да го погледне и какво да види — очите на Али Челеби бяха приковани в Небиле.

Седнало в краката ѝ с вдигнато нагоре лице, девойчето слушаше този човек с широко отворени очи. Лекарят явно я забелязваше за пръв път. Направо си беше глътнал езика. За миг очите на Хатидже се прехвърлиха от единия към другия.

Небиле беше толкова красива! Розови, нежни скули. Пъстри очи. Веждите, ресниците… Устните — същински череши. Момичето сякаш не го слушаше, то направо гледаше в захлас обрамченото с черна брада лице на лекаря, съзерцаваше стойката му, ръцете.

„О, не!“ — изстена дълбоко в душата си Хатидже. Тя беше заличила в главата си всякакъв спомен за такива сцени. Сега отново оживяваха. Само дето участниците в нея бяха други. Преди години тя беше в ролята на Небиле. А в ролята на Али Челеби — нейният Поен славей! „Аллах! — възкликна негласно. — Не ми го причинявай! Не прехвърляй моята съдба върху това скъпо дете.“

— Да! — намеси се веднага тя. — Слушам ви!

Али Челеби се изчерви като рак. „Аллах! Съвсем като него!“ — трепна Хатидже. А Небиле усети по тона ѝ какво искаше да каже. Засрамена, откъсна очи от него и наведе глава.

За да оправдае мълчанието си, главният лекар се поизкашля.

— Негово Величество падишахът настоял да му изстиска цирея. Хасан Джан ни каза: „Бях принуден“. Седмица преди да тръгнат към Одрин, натиснал цирея, спукал му върха, гнойта изтекла. Господарят се пооправил. Болките отшумели. Дори подметнал на шега към личния си секретар: „Имаш лечебна сила в ръката си, Хасан Джан, ако искаш да те назнача за лекар, а?“

Хатидже забеляза как погледът му отново се плъзна към Небиле. Ядоса се. „Виж го този колко е невъзпитан! Ние се тревожим за баща ни, а челебията — за трепетите на сърцето си!“ И се заяде с него:

— Спотайвате ли се? Струва ми се, че криете нещо. Не го премълчавайте. Кажете го, колкото и да е болезнено. Ние знаем как да превъзмогваме болките и трудностите.

— Било два дни преди да потеглят, обясни ни после господарят. Циреят отново се разлютил. И отново започнали болките. Този път бил много по-възпален. Падишахът все настоявал пред Хасан Джан да не казва на никого. Тръгнал в това състояние. Вчера видях, че не се чувства много добре. Люшкаше се върху Акдуман. Никой не беше виждал Явуз Селим така — същият Явуз Селим, който не знаеше какво е умора дори когато прекосяваше и пустините, за да достигне прозренията на Пророка.

На това място се намеси и Пири Мехмед паша:

— Щом господарят ми каза: „Паша, нещо става с нас“, спряхме. Едва слезе от Акдуман. И какво да видим — вдигнал висока температура, целият гори. Веднага извикахме лекари. Едва тогава всички чухме за този цирей.

Очите на главния лекар пак се залепиха върху Небиле.

— Челеби! — не се стърпя повече Хатидже. Видя, че го стресна, и смекчи тона: — Каква диагноза му поставиха? Що за цирей било това?

Дори и Небиле усети строгото назидание в гласа ѝ. Част от него бе отправено към нея и за да се отърве от черните очи на Али Челеби, тя леко се извърна с гръб към него и положи глава върху коленете на господарката си.

— „Лъвската лапа“! Антракс!

Хатидже тихо изстена. Ами да, на могъщия Явуз Селим му прилягаше и лъвски проблем. „Съдба! Пак си се проявила!“ — ѝ мина през ум.

— Това е много опасна болест! — каза лекарят с апломба на учен.

Върху лицето му беше изписан смут, но Хатидже не се съмняваше, че е свързано не толкова със състоянието на баща ѝ, колкото с обърнатия гръб на Небиле.

— При изстискването му циреят се разлютил. Гнойта се разпръснала и по други места.

— Оооо! На други места? Къде?

Али Челеби се поколеба. Хвърли крадешком поглед към великия везир паша. Но и неговият вид всячески показваше, че не знае какво да ѝ отговори.

— Еее? — нетърпеливо попита Хатидже. — Къде?

— Простете! — прошепна лекарят. — В слабините на господаря например, отляво. И още два на гърба.

— Какво предприехте?

— Негово Величество падишахът приемал опиати, за да притъпи болките. Забранихме му. Защото опиумът обостря гнойното възпаление още повече. Ние прочистихме раната и я наложихме с катран.

Изведнъж гняв на вълни, на вълни заля Хатидже:

— Покрихте, значи, раната отгоре! А отдолу да става каквото ще, така ли? Оставихте баща ни на съдбата — това ли се опитвате да ни кажете, Челеби?

И Пири паша, и Али Челеби я погледнаха учудено. Та те не ѝ бяха дали никакъв повод за такъв гняв. Това е било единственото необходимо нещо, което е трябвало да се направи, и те го бяха направили.