Гласът на Небиле я откъсна от мислите, в които беше потънала.

Момичето дотича при нея разтревожено.

— Пак пристигна вестоносец от столицата. Да го поканят ли горе?

— Не!

— Но той може би носи писмо от господаря… — смотолеви Небиле.

— Добре де! — погледна я с топлота Хатидже. — Ти не стана ли сестриче на кака си? Вземи писмото и ми го донеси. Кой знае колко е изморен човекът. Да отиде да се нахрани, да си отдъхне хубаво!

Очите на Небиле заблестяха. Забрави, че се намира пред дъщерята на падишаха, и плесна с ръце от радост:

— Браво! Аз съм сестричето на кака!

Засрами се от смеха на останалите придворни. Наведе глава. Хатидже я погали по косата и тя бавно вдигна очи към нея.

— Ще го даде ли на мен?

— Ще го даде. Хайде, тичай!

Докато отиде, и се върна. Втурна се в стаята като вихър, размахвайки във въздуха запечатания пергамент. Настани се удобно в краката на Хатидже и едва тогава ѝ подаде писмото.

Тъкмо Хатидже посегна да го вземе, Небиле го дръпна назад.

— Ай, забравих!

Целуна припряно малкия пергаментов свитък, вдигна го до главата си и тогава го подаде на господарката си.

Хатидже разчупи печата и на един дъх прочете какво ѝ пишеше султан Селим. Ту се мръщеше, ту се смееше. Всичките придворни я бяха наобиколили в очакване да чуят новините от фронта.

— Слушате ли?

Дори със затаен дъх!

— Имперската ни армия достигна долината на Чалдъран.

Никой не знаеше къде е този „Чалдъран“, но всяка си представи по някоя и друга картина.

— Господарят, нашият баща, непрекъснато напредвал с войниците си, при това положение Сафеви шах изобщо не се появявал пред очите им.

— Бяга, бяга! — отново запляска с ръце Небиле, за да изрази радостта си.

Закимаха с глави и останалите момичета.

— Ще бяга, разбира се! — обади се една от тях. — Кой би устоял пред нашия господар, та и Исмаил да се изправи срещу него?

— Господарят много се ядосал. Написал писмо до Исмаил. Искате ли да ви прочета какво е написал нашият господар до шаха на враговете?

— Искаме!

— Молим ви, прочетете го, султанке!

— Слушайте тогава! Ето какво е казал падишахът: Исмаил, ни жив, ни умрял ли си? Ето ме, идвам! От седмици напредвам, без да зърна нито теб, нито войската ти. Повярвай ми и чуй съветите ми: Ако продължаваш да се криеш, не си мъж, така да знаеш! Свали си шлема от главата и вместо него се окичи с женско пече! Хвърли си бронята и тръгни с чадърче и ветрило! Точно така го е написал.

Някои от момичета започнаха да ръкопляскат. Други занареждаха изпълнени с хвалебствия думи.

— Нашият баща пише, че заедно с писмото е изпратил на Исмаил пече и чадърче.

Придворните се разсмяха.

След три дни в конака пристигна писмо и от Сюлейман. Докато го отваряше, Хатидже реши, че ако пак ѝ разказва за Ибрахим, просто няма да го чете.


Хатидже! Сестро моя, султанке! Кестенявото ми момиче…


„Аллах, Аллах!“ — притесни се тя. Сюлейман за пръв път започваше писмото си по-различно.


Тези напрегнати дни не щат да свършват. Търпението ми вече толкова се изчерпа — от една страна, да получа новини за победите на баща ни, а от друга — синът ни да нададе първия си вик. Понякога ми се струва, че полудявам. По-добре баща ни, тръгвайки за фронта, да беше взел и нас, своя син. Поне като въртях ятагана, нямаше да ми остава време за мислене. Слава богу, че Ибрахим е до мен. И за секунда не ме оставя сам с мислите и кошмарите ми. Той е моята надежда в отчаянието, светлината в мрака. Ибрахим…


— По дяволите!

Хатидже не дочете писмото. Смачка го в шепата. „Откъде ли се извъди този човек! Защо непрекъснато ми го хвали? Да не би?“ Хвана я срам от хрумналата ѝ мисъл. „Стига де! Как ли пък не!“

Няколко часа по-късно отново разгъна смачканото писмо от батко си, което още стискаше в ръка. Прочете още две изречения по-нататък, оттам, откъдето беше спряла:


…е моят компас. Такива хоризонти чертае пред мен, че просто няма да повярваш. Летя окрилен върху дорест кон. Препускам от победа към победа. Реших: никога няма да се разделя с Паргалъ, Кестеняво момиче, никога!


— Добре де! — промълви Хатидже. — Както щеш!


XL


ДВОРЕЦЪТ В САРУХАН СЕПТЕМВРИ 1514 Г.

Новината за победата пристигна един следобед.

Ибрахим беше слязъл до конюшнята, следеше как конегледачите тимарят Парга. Сюлейман влетя при тях като вихър.

— Победа! Победа! В долината на Чалдъран змията е захвърлила короната си, трона си в краката на баща ни и избягала. Имперската ни армия навлиза в Тебриз! Паргалъ! — не млъкваше Сюлейман. — Това е победа с огромно значение! Княжество Дулкадир се преклони пред баща ни. Мамелюците повече няма да приемат помощта на Сафевидите. Пътят към Египет вече е отворен за османската държава. Отсега нататък няма кой да прегражда пътя на баща ни към сърцето на исляма.

Радостта, възторгът обзеха и него. Това беше заслужена победа. Беше видял как умело се използваха дипломацията и военщината. Реши да се заеме с натрупване на знания в тази насока.

По едно време, като вечеряха, Сюлейман се наведе към него и му прошепна:

— Видя ли, Паргалъ, как се става победител? Баща ни каза: „Страх ме е, че няма да остане място, което ще трябва да завоюваме!“

Ибрахим моментално се възпротиви:

— Забравихте ли, принце, какво си говорехме там, при Плачещата скала? Пред вас са Белград, Виена, даже и Рим!

— Надявам се да е така! — промълви Сюлейман с неподправена тъга. — Ако, разбира се, нашият баща не е завоювал и тях!

Ибрахим долови в тона му повече нетърпение, отколкото ревност. Онази вечер той също се включи в радостта и еуфорията. Напи се дори.

Тогава, за пръв път в Сарухан, грабна цигулката си не заради Сюлейман, нито заради себе си.

— Този път ще свиря заради Османската империя! — Езикът му се заплете и потъна във вика: — За нашия падишах победителя!

Нито Сюлейман, нито Ибрахим знаеха, че докато слушаше долитащите през прозореца ѝ мелодии, Хафза султан плачеше.

Ръцете на Махидевран Гюлбахар хатун лежаха върху корема ѝ. Бебето вече риташе. Заслушана в акордите на цигулката, тя прошепна. „Побързай, сине! Ела, увенчан с победата!“.

Ибрахим вече свали цигулката, но тези, които седяха на трапезата, останаха безмълвни. След малко принцът се обади:

— Личният ни секретар!

Всички се учудиха. Ами че той не беше там. Ибрахим се притесни — принцът остана толкова равнодушен към концерта му. Нима не заслужаваше една похвала, едно ръкопляскане? Само той можеше да украси победата на османската държава с игривите мелодии на хърватската песен. Но никой, значи, не ги бе усетил! Дори и Сюлейман! „Аз го чакам да ми каже нещо, а той тръгнал слугата си да вика!“

— Личният ни секретар! — отново прогърмя гласът на Сюлейман.

— Той не е тук, принце! — обади се един от сътрапезниците. — Веднага ще отида да го извикам…

— Лъжеш се! — спря го принцът. — Личният ни секретар е тук. Точно пред нас!

Учудването прерасна в недоумение.

Ибрахим се съвзе чак когато завистливите погледи се спряха върху него. Погледна въпросително към принца: „Аз ли?“.

— Еее? Няма ли да кажеш нещо? Паргалъ, ти си вече моят личен секретар!

— Господарю…

Ибрахим си даде сметка за това точно когато бейовете се заизнизваха пред него, за да мрънкат под носа си някакви поздравления. Знаеше, че онези, които не могат да го понасят, са много на брой. Сега обаче спечели и цял куп врагове. Единственото нещо, което не знаеше, беше това, че нямаше да бъдат последните.


* * *

Мюнире го чакаше. Още като влезе в стаята си, тя изскочи от тъмното.

Не стана нужда Ибрахим да затваря вратата.

Затвори я тя.

Щеше да му дойде добре една гореща любовна среща за финал на тази напоена с вино вечер на победата и на неговото издигане.

— Ела! — протегна той ръце към Карадут.

— Трябва да ти кажа нещо!

— После ще ми го кажеш. Сега ела! Изгарям!

Мислеше, че както правеше всеки път, тя ще обвие врата му с голите си ръце и ще притисне гърдите си в него. Не го направи.

— Бременна съм!

На Ибрахим му се стори, че го прободе стрела. Светкавично се обърна към Мюнире.

— Какво си?

— Не съм празна. Бременна съм!

Ужас!

„Проклятие!“ — кипна отвътре. Ето че краят на неговото щастие дойде. Довереникът на могъщия принц се сдобиваше с дете от една черна робиня.

— Сигурна ли си? Да няма някаква грешка?

— Сигурна съм.

— Но… не може да бъде!

— Ето на, може! Аллах е решил, че…

— Я стига! — сопна ѝ се той. — Знаеш, че това не е правилно, нали? Мюнире наведе глава. Знаеше, разбира се.

— Махни го!

„Господи! — възкликна Ибрахим без глас. — Аз ли го казах? Този глас моят ли беше?“

Карадут вдигна бавно глава, очите им се срещнаха.

Ибрахим стоеше пред нея като планина от лед.

— Махни го!

— Опитах!

И гласът на Мюнире сякаш не беше нейният.

— Еее?

— Не стана. Не става.

— Опитай пак. Да не вземеш да питаш някого: „Какво да правя?“ — в никакъв случай! Или вече си питала? Момичетата знаят как стават тези работи. Ти не знаеш ли!? Направи го пак. Опитай други начини.