Ибрахим нищо не каза. Само си помисли: „От гордост! Целият им род са толкова горди, че точно тази гордост някой ден ще им изяде главите“.


* * *

Почти всеки ден пристигаха новини от настъпващата в земите на Сафевидите армия. И Сюлейман току привикваше Ибрахим да му разкаже събитията от фронта.

— Слушай! Баща ни настъпва, Исмаил пали селата, пали нивите и бяга. Падишахът е изпратил като подарък на тази змия една роба, тояга и пояс, за да го обиди.

— Че подарък може ли да обижда?

Сюлейман се разсмя на глас.

— Дедите на Исмаил са седнали на трона не със силата на ятагана, а като са се престрували на дервиши. Дервишите носят роба, препасват се с пояс. Ходят с тояга в ръка. С този си подарък господарят иска да му каже: „Ти не си воин, а най-много да си един жалък дервиш“. Има и писмо, което бълва отрова. Слушай какво казва баща ми на Исмаил: „Тези, които са се докопали с трудности до трона, трябва да знаят как да превърнат гърдите си в щит срещу стрелите. Любимата, така наречената империя, разрешава да я целува воинът, който може да целуне своя ятаган“.

Ибрахим се учуди. Значи и във враждата си проявяват аристократизъм. И когато нападат, и когато бягат. Внезапно Ибрахим си даде сметка, че откакто дойде в Сарухан, научи много неща. Гледаше на света, на хората, на живота, дори на себе си по друг начин. Геройските подвизи на Александър вече не му се виждаха толкова велики, както преди.

Не мина и седмица, когато Сюлейман се появи с намръщено лице.

— Господарю? Какво има?

— Исмаил! Оня ден, Паргалъ, нали ти прочетох изпратеното от баща ми писмо. Шахът също му върнал отговор.

— Отговор ли?

„Значи тези, вместо да се бият, си разменят писма!“ — си каза наум.

— Да. Една кутия дъвки с опиум и послание от три реда…

— Какъв смисъл е вложил в дъвките, принце?

— Нали който употребява опиум, има красиви видения. И шахът иска да каже на баща ни: „Надрусал си се с опиум, въобразяваш си!“.

— Ами писмото?

В него казва така: „Пиша ти това писмо по време на ловните си забавления, които удължих с най-голямо удоволствие. Свободен си да постъпиш с пратеника ми както желаеш!“. Разбра ли сега?

Нищо не беше разбрал. Сюлейман го усети по погледа.

— Той унижава и баща ми, и армията ни, като заявява: „Твоето нападение не ме интересува, не ме е страх от теб. Аз си гледам удоволствията, забавлявам се!“ Не можа ли да разбереш сега? Висша политика. Трябва добре да я усвоим. И аз, и ти! Като му дойде времето, ще ни притрябва.

И Ибрахим смяташе така. Наби си го в главата. Току-виж му притрябвало един ден. Тази размяна на писма, изразите на двамата владетели, образите им! Бяха го омаяли. Това беше по-фатално и от воюването.

— При това положение баща ви, тоест господарят ни, какво ще прави?

— Ще гони Исмаил. А шахът ще бяга. Тези дни баща ни се придвижва към долината на Чалдъран.

— Ами пратеникът? — попита Ибрахим. — Онзи, пратеникът на шаха… Нали в писмото до господаря Исмаил му казва да направи с пратеника какво си ще. Какво стана с него, знаеш ли?

— Изпратили го откъдето дошъл.

— Изпратили го обратно? — учуди се Ибрахим. Той очакваше да му каже: „Убихме го“.

— Да. Името му е Шахкулу[33]. Баща ни написал, че му връща обратно пратеника. Но без уши и без нос, разбира се!

Същата нощ Ибрахим не можа да заспи. Това, което чу от Сюлейман, държавните и политически дела, тази изпипана като бродерия висша дипломация — всичко това го изплаши. Душата му се стегна. Ако съдбата му го беше оставила в Парга, щеше да стане най-опитният рибар. Щеше да улавя неулавяни досега риби, щеше да се опълчва на Посейдон, също като баща си. Можеше да отиде във Венеция, търговец да стане. Можеше и да забогатее. Да притежава кораби, да пренася подправки и коприна от Индия и Китай. Дори в чифлика на Касъм ага да беше останал, пак щеше да има надежда и бъдеще за него. При това беше любимецът на Ферахшад. Тя непременно щеше да го направи надзирател след Халил ага. Той щеше да ръководи чифлика, парите, търговските работи, наемната ръка, селяните, чаршията, пазара… Нали госпожата казваше: „Какъв ти роб!“; и той щеше да забрави, че е купуван и продаван, щеше да си живее като бей, скрил дълбоко в мозъка си, в сърцето и душата пламъка на отмъщението. Денем щеше да гали земята, напращелите с грозде салкъми, а нощем — Ферахшад.

Но тук… Тук той нямаше никакво бъдеще. Какво бъдеще можеше да има, какво можеше да реши за себе си някой, с когото се разпорежда принц? Разкош? Хубаво! Но трудно можеше да го притежава, даже — невъзможно! А и да го притежаваше, трябваше да го пази. Не му оставаше нищо друго, освен да се възхищава на тези хора. Отдавна разбра, че не може да стане Александър. Освен това вече охладня към това избрано по достойнство за себе си име, охладня от деня, когато разбра, че човекът, който му почерни живота, който пося семето на омразата в детското му сърце, го нарече Александър, само че във варианта на същото име по тукашните земи. И ето на — той стана Ибрахим! Или — робът Ибрааам!

Един роб може и да си има надежди, които да надхвърлят рамките на мястото, където е въдворен. За него обаче тук нямаше нито мечта, нито надежда. Не беше възможно дори и да застане до един завоевател, както казваше Сюлейман, и да бъде неговата дясна ръка. Единственото нещо, което можеше да прави, беше да живее ден за ден и да чака мига, когато щеше да се събуди от този сън.

Призори, полузаспал, полубуден, сънува от черни по-черни сънища. Като се съмна, очите му бяха зачервени до кръв. Изруга се сам: „Ставай! Ставай и се стягай! Толкова ли бързо ще се предадеш? Извади и захвърли оня Александър от главата си. А ти бъди Паргалъ Ибрахим! Сложи началото на приказките и легендите: „Имало едно време един Паргалъ Ибрахим…! Тръгвай! Има още толкова много да се учиш от Османската династия!“


XXXIX


ОДРИН, КОНАКЪТ КРАЙ МАРИЦА АВГУСТ 1514 Г.

Откакто Хатидже султан се пресели в Одрин, султан Селим осведомяваше и нея за събитията. През ден изваждаше от напредващата си армия по двама пощальони. Единият хващаше пътя към Сарухан. Върху запечатания пергамент в пазвата на вестоносеца пишеше: „За сина ни принц Сюлейман“. Другият подкарваше коня си към столицата. А оттам — към Одрин. Към конака, който падишахът построи специално за Хатидже султан там, където се вливат една в друга реките Тунджа и Марица.

Като се върна от Бурса, смутната атмосфера в столицата не беше в състояние да ѝ успокои душата. Полутъмните коридори на Стария дворец, мрачното здание, празните и студени салони, останали още от Византия — всичко това я потискаше. Не можеше да си отърси мисълта нито от Пойния славей, нито от Джевахир.

Ако някоя придворна ни в клин, ни в ръкав я попиташе: „Спомняте ли си, султанке, как Джевахир изваждаше иглата от гергефа?“, в сърцето ѝ пламваше пожар. Или пък ако ѝ сервираха от оня сладкиш с тиква и много орехи, който Джевахир много обичаше…

Забрани всичко: никой нямаше право да обелва и дума какво помни за Джевахир, какво е обичала. Добре де, ама това момиче не ѝ излизаше от главата. На собствения си ум, на собствената си душа не можа да забрани.

Чуеше ли славей да запее, дъхът ѝ секваше. Веднага се замисляше на коя ли роза се посвещава. На онази, жълтата ли? Или на гордата червена роза, която е вирнала глава ей там, по-отпред? Със сигурност не беше посвещение за Хатидже. Славеят, който щеше да кацне на нейните вейки, вече го нямаше.

Покоите ѝ имаха изглед към гората зад Стария дворец и сутрин я събуждаха трелите на славеи. За да не ги чува, тя се премести. От новите си покои виждаше градината с басейна отпред и пътя, който водеше към Новия дворец. И нейното сърце беше замряло както тази картина пред очите ѝ. „О, съдба! С какво не ти угодих, та стоварваш върху Хатидже удар след удар. Не ти ли стигна, че още като невръстно дете ме направи булка, та да не позволяваш лицето ни да се усмихне? Що за злоба питаеш към мен, та не ти стигна, че откъсна душата на моята душа, ами погуби и сиротната Джевахир?“

Понякога гневът ѝ прерастваше в бунт. „Хайде! — крещеше без глас и вдигаше глава към небето. — Прави каквото ще правиш! Ако е останало още нещо за вземане, вземай го! Удряй по Хатидже, удряй!“

В същия миг се сгърчваше от разкаяние. „Ако е останало още нещо за вземане, вземай го!“ Обземаше я паника: „Смили се над мен, Аллах, как можах да го кажа? Какво имам още да ми взема? Моята валиде, баща ми, брат ми. Други три души, освен моята. О, Аллах! — захлупваше се тя на молитвеното си килимче. — Прости на своята слугиня Хатидже! Отдай го на неописуемата мъка, на угризенията на съвестта ми, на младостта ми! Имам още три души, възнагради ги с дълъг живот, крепко здраве и бодър дух. Не наказвай тях заради моя бунт. Виж ме, аз съм тук. Довърши си работата. Взе ми половината душа. Вземи и останалата половина. Готова съм да умра. Вземи мен! Събери ме с моя Поен славей!“

Сега пък като вихър я разтърсваше следващото разкаяние. Ами Небиле?

Трябваше да живее — заради Небиле!

Цялото щастие, което съдбата реши, че ще ѝ дойде много, трябваше да отиде при Небиле. Ето затова Хатидже трябваше да живее, трябваше да се държи здраво на крака.

Ако трябваше да живее с жадуващо за възмездие и преливащо от болка сърце, и това щеше да направи.

Тук обаче се задушаваше — от дворцовата суета, от превземките на царедворците, от лицемерието им, от фалшивите усмивки и почести, от най-важните мъже, които в присъствието на падишаха се просваха на земята в краката му, а като излезеха оттам, се сдушваха коварно до някоя стена и започваха да го одумват: „Ах! Ах! Това не е падишах, а разбойник! Къде са добрите обноски на баща му, преселилия се в рая Баязид хан!“