Госпожата му беше обидена. Тя захлопна вратата си зад него. Той също се държеше на разстояние. Но и двамата знаеха, че това няма да продължава така. Колкото той копнееше като луд за нея, толкова го зовеше и нейната душа. И двамата знаеха, че един ден щяха да се хвърлят в обятията си.

И че това щеше да навреди и на двамата.

Излезеше ли наяве тайната им връзка, Ибрахим щеше да бъде изгонен от рая, в който живееше сега. Тя беше постъпила по най-правилния начин, беше изрязала и изхвърлила раната. Нямаше вече никаква опасност.

Ранен беше, но в края на краищата заздравяваха дори и най-кървящите рани. Освен това безметежният му живот в рая щеше да му донесе скорошно оздравяване.

Само че Ибрахим се страхуваше. Защото се беше научил, че животът не може безкрайно да плува само в щастие. Нищо на този свят не беше безкрайно. И животът, и щастието. Всяко нещо си имаше край. Рано или късно щеше да настъпи краят и на настоящото щастие. И се страхуваше.

В началото на лятото изведнъж над главите им надвиснаха черни облаци. Ставаше нещо, което Ибрахим не можеше да си обясни. Хората бяха напрегнати. Дори и принц Сюлейман нямаше настроение. Отначало свърза това с наближаващия момент Гюлбахар да роди. Но все пак не само той беше угрижен и намръщен. Хафза хатун също не слизаше в розовата градина от доста време. Не викаше и него при себе си. Всички се държаха странно — и по двора, и в конюшнята, и на пазара. Хората сякаш очакваха нещо.

Сюлейман беше страшно напрегнат. Не излизаше както преди на лов. Мяташе се на коня и зачезваше. Не уцелеше ли с изстреляната стрела, казваше:

— Е, хайде! Връщаме се. Подарихме живота на тази газела!

След някой и друг ден Ибрахим поиска разрешение от принца и слезе до Сарухан. И по улиците тегнеше същото напрежение. Сякаш онзи народ, който си подхвърляше шеги, който си подвикваше, а като му кипнеше ядът, се хвърляше в спорове и кавги, беше изчезнал, а в града, покрай зидовете, по сенките бяха накацали по групи, по групи някакви други, шепнещи си хора.

Както се разхождаше из пазара, настъпи трескаво раздвижване. Насред площада някакъв мъж заудря с токмака по барабана си.

Дум-дум… и пак дум-дум!...

От любопитство Ибрахим също се смеси с тълпата.

— Хей, народе!.. — извика глашатаят. — Нашият санджакбей принц Сюлейман казва, че…

Изуми се. Сюлейман? Така ли, с тъпан, съобщаваше нещо, което не беше споделил с него?

Дум-дум… дум-дум!...

Както на всички други хора, и на Ибрахим му стана интересно какво е казал принцът. За миг около глашатая се струпаха стотици хора.

— Нашият падишах, господарят, султанът на султаните Селим хан, каза само веднъж: За никого няма позволение и прошка, ако промени нещо! Всеки, който се съмнява в казаното от господаря и още не го е чул…

Дум-дум… дум-дум!...

— …заслужава смърт!

Нищо не разбра. Какво означаваше това пък сега?

Отговори му глашатаят след още едно-две думкания:

— Принц Сюлейман казва: Великият везир Коджа Мустафа паша, който не чуваше думите на нашия баща султан Селим хан или ако ги чуваше, не ги изпълняваше, който дори дръзваше да ги променя, намери вечен покой…

Дум-дум… дум-дум!..

„Леле-мале! Смъртно наказание ли?“ — замисли се Ибрахим.

— Печатът на нашия господар сега е в Херсекли Ахмед пашаааа!

Това беше! Животът на един приключваше с две думи, пред друг се разтваряше широко вратата към просперитета. „Не забравяй това! — каза си Ибрахим. — Със заповед на падишаха в Османско не бива шега! Излезе ли веднъж от устата му, или ще я изпълниш, или ще умреш! Няма средно положение!“

Дум-дум… дум-дум!...

— Хей, народе! Принц Сюлейман казва, че… нашия господар падишахът… син на преселилия се в рая султан Мехмед хан Завоевателя, наследник на преселилия се в рая султан Баязид, нашият падишах, владетел на Анадола и Румелия, острият ятаган на Великата Османска империя, славният герой от бойните полета султан Селим, обещава: ще смачка змията Сафеви! Всеки да чуе, всеки да разбере!... Които са чули, да го съобщят на онези, които не са чули!...

Ибрахим се огледа наоколо. Притаили дъх, хората се бяха вторачили в глашатая. Какво щяха да чуят, какво щяха да разгласяват?

Ето, в османската държава едно го дразнеше най-много. Нещо, което можеше да се каже с една дума, те го въртяха и сучеха така, че да го докарат до двадесет изречения. Не защото не умееха да говорят кратко и ясно, а за да се правят на велики. Какво си мислеха, че ако кажат нещо стегнато, ще опетнят великолепието и мощта си ли?

Дум-дум… дум-дум!...

— Скоро тръгваме на военен похооод!

В този момент хората от площада надигнаха едновременно глас:

— Велик е Аллах! Велик е Аллах!

И започнаха да се прегръщат един друг.

Глашатаят можеше да ги накара да млъкнат единствено с думкането на тъпана:

— Армията… е готова за похода… Трепери, хей, Сафеви шах Исмаил, трепери! Султан Селим хааан пристигааааа! През планини, през поля, през реки — пристигааааа! Да видиш, хей, Исмаил, да видиш храброст, да видиш героизъм, само гледаааай!

Пазарът полудя от радост. Глашатаят раздрънка тъпана си и пое към другите краища на Сарухан да съобщава, че бащата на принц Сюлейман тръгва на война, а младежите започнаха даже да целуват ръце на по-възрастните. Те пък се скупчиха покрай чешмите да си разказват спомени от време оно, когато те тръгваха на война.

„Що за хора са тези турци!“ — възкликна в себе си Ибрахим.


* * *

Юни и юли преминаха в напрегнато очакване. Никой не го казваше, но нямаше човек, който да не знае, че в резултат от войната, в която султан Селим и шах Исмаил щяха да се хванат гърло за гърло, едната от двете страни щеше да бъде заличена от картата на света. Който загубеше, щеше да е загубил завинаги и щеше позорно да слезе от историческата сцена. Който спечелеше, щеше да се увенчае с бъдеще.

Една вечер Ибрахим се обърна към принца:

— Не го разбирам. Не сте ли роднини със Сафевидите?

— Така е.

— Значи те също са турци?

— Турци са.

— Тогава? Защо?

— Различни сме. Нашите пътища се разминават по отношение на религия и вяра.

— Какво значение има това? Защо двамата владетели искат да се унищожат един друг, щом са от една кръв, от едно потекло? Не може ли да проявят повече разум и да се разберат помежду си?

— Да се разберат ли, Паргалъ?

— Да се разберат, принце. И бездруго Османската империя е стъпила вече на запад. Може Западът да е на Османската империя, Изтокът — на Сафевидите. Една огромна турска империя, без начало и без край. Една потомствена родова империя, в земите на която слънцето ще изгрява в единия ѝ край, а в другия ще залязва…

— Нима светът е толкова огромен, Ибрахим?

— Много повече!

Сюлейман завъртя глава на две страни, за да покаже, че не възприема тази идея.

— Обаче този твой голям, както казваш, свят се оказа толкова малък, че в него няма място за двама турци.

В същия миг очите на принца заискриха.

— Паргалъ, изглежда, такава е съдбата на турчина. Често се случва да ни се стоварят върху главите родови вражди. Слушай да ти разкажа последната от тях.

Присви очи.

— Някъде там, далече-далече зад земите, които ти наричаш Изток, много по-далече оттам, откъдето моят праотец Ертугрул Гази е тръгнал, за да дойде по тези места, някога живял владетелят Тимур. А начело на Османско — прадядо ми Баязид хан. В земите, откъдето си дошъл ти, го наричат Йълдъръм[32]…

Позамълча. После надълго и нашироко му разказа по каква линия са роднини и че съперничеството им и поредицата от войни помежду им не са били личностни, а политически.

— Отначало османлиите имали надмощие. Прадядо ми султан Баязид като светкавица обикалял сред редиците на армията си. Започнела ли някоя да се отпуска, той се озовавал там и окуражавал войниците. Ханът на османлиите още не знаел какво става с войската на Тимур, гледа — отишла някъде. Тъкмо се зарадвал, че съдбата предрешила изхода на войната, преди да дочака и вечерта, когато се разнесло гръмотевично боботене… — Принцът въздъхна. — Нашите отначало помислили, че става земетресение. Явно Аллах не искал да се пролива роднинската кръв на двамата владетели от едно и също потекло, така си го обяснили. Но като погледнали, що да видят — от другия край на равнината се вдигнал облак от прах и идвал точно срещу тях. Тропотът и облакът все повече се приближавали. И изведнъж сред дим и пепел се появили такива гигантски чудовища, каквито до този ден не били виждали. Имали огромни зъби и отпред на главите си — дълги мощни носове…

— Слонове!

Сюлейман така беше погълнат от легендата, която разказваше, че дори не го и чу.

— Чудовищата били толкова грамадни и силни, че разпаряли със зъби коремите на войниците, с дългите си носове вдигали във въздуха изпречилите се отпреде им коне и ги удряли в земята. Не минало и половин час, воините на Баязид хан се разбягали.

— И Ханибал разгромил Рим със слоновете си.

— Знам! — потвърди с глава принцът. — Чувал съм го от моите възпитатели. Слоновете на Ханибал премазали Рим и си отишли. А слоновете на Тимур продължили да рушат Османско.

— Ето и аз това казвам, принце. Ако се бяха споразумели, тези работи нямаше да станат.

— Имаш право — въздъхна принцът. — Само че понякога хората са принудени да правят не това, което трябва, а което не трябва. При това, ако не беше това тяхно унищожително съперничество, онзи нямаше да е Куция Тимур, а Баязид хан нямаше да е Светкавицата. Знаеш ли, Паргалъ, историята е много жестока. Възвеличава победителя, а победения — презира. Само че, макар и рядко, се случва да възвеличае победения като точно такъв победител.