Сюлейман си мислеше само за високи крепости, непревземаеми бойници, прехвърляне през дебели крайградски стени. По тези въпроси Ибрахим беше пълен невежа.

— Браво! — пляскаше се по коленете самодоволно принцът. — Най-сетне открихме нещо, което да не знаеш, да не разбираш! Ела седни тук, аз пък да ти разправя как моят прадядо, преселилият се в рая султан Мехмед хан, е превзел стените на Константинопол. Има толкова много неща, от които и двамата можем да се поучим.

В подтекст той искаше да каже: „И аз ще трябва да превземам много стени!“

Принц Сюлейман обичаше да се приказва направо, без заобикалки и недомлъвки. Това го прояви директно още първата вечер в чифлика. И той постъпваше точно така. Един път изневиделица го попита:

— Ти никога ли не си се влюбвал?

Ибрахим не знаеше какво да му отговори. Кимна с глава.

— Добре, добре! — засмя се Сюлейман. — Поне да те оставя малко насаме. Ей така, да се поразходиш сам нанякъде, а?

„Какво се опитва да ми каже?“ — усъмни се веднага. Дали се е научил, че се срещам тайно с Карадут в гората? Или някой… момичето в стаята ми… Много се пазеха и двамата, но естествено, можеше да се случи. Наоколо имаше куп хора, които не понасяха близостта му със Сюлейман. Всякак можеше да го шпионират, за да го злепоставят в очите на принца. Сюлейман обаче не беше от тия, дето ще седнат да ти говорят някакви недодялани приказки. Притежаваше финес дори когато пускаше стрелата или въртеше ятагана. На коня си седеше като статуя на бог. Такъв човек не можеше да говори с устата на някой пройдоха.

Внезапно в ума на Ибрахим изплуваха последните думи на принца: „Излез малко да се поразходиш сам…“.

Да се поразходи…

Какво означаваше това пък? Да не иска да ми каже да отида в чифлика, при Ферахшад? Разбрал ли е? Бездруго онази нощ сигурно се беше усъмнил. Може да е научил за връзката им, но да няма представа, че госпожата е затръшнала вратата си пред Ибрахим завинаги. Сега вече беше осъден да задоволява разпаления си нагон само с една чернокожа робиня. Поне засега.

— Трябва вече да си имаш жена. Време ти е, даже закъсняваш.

Ибрахим не можа да му отговори: „Имам си, едно чернокожо момиче, Карадут“. Наведе глава и засрамено измънка:

— Принце…

— Няма нищо срамно в това. Мъжът не може без жена. Както и да е, не се притеснявай, току-виж някой ден ще имаме честта да ти вдигнем сватба!

Сватба ли? Какви ги приказваше този Сюлейман? Къде се е чуло и видяло на роб сватба да се вдига?


* * *

Ибрахим беше обект на внимание колкото за Сюлейман, толкова и за майка му Хафза султан. Тя често търсеше поводи да си поприказва с него. В определени кратки срещи зад живия плет, без да се виждат един друг. Няколко пъти Хафза султан канеше Ибрахим и в своите покои. И тогава помежду им се поставяше един инкрустиран със седеф параван. Струваше му се смешно и го напушваше смях, но вътрешният глас го предупреждаваше: „Събери си ума в главата! Какво си мислиш — че можеш да седнеш срещу съпругата на могъщия падишах и да си приказваш с нея сладки приказки, така ли?“.

Имаше право. Можеше да бъде приятел на принца. Можеше да язди такъв великолепен кон като Парга. Можеше да се облича в коприни и лен. Можеше да носи пръстени — единият, подарен от Сюлейман, другият — от майка му. Но това не променяше нищо. Той беше роб. Там беше по волята на Сюлейман. Омръзнеше ли приятелството им на Сюлейман, начаса можеше да изчезне.

Това си го беше набил хубавичко в главата. В същия миг, когато му казаха: „Валиде се интересува от теб, ще се срещнете в градината“, той реши да спечели приятелството и доверието на Хафза султан. Сигурно беше ужасно умна жена. И много опасна.

Тя седеше в голямата градина, на сянка в беседката. Край нея имаше куп жени и момичета. Някои от тях бяха насядали по ниските пейки срещу нея, други — направо на земята, в краката на султанката. Всички държаха в ръцете си някакво ръкоделие.

Ибрахим забеляза отдалече съпругата на падишаха. Главата ѝ беше покрита с бял воал. Така и не можеше да разбере красива ли е или грозна, тъй като не виждаше лицето ѝ. Но си личеше, че е стройна, висока, миловидна и изящна жена. Дотича прислужница и прекара Ибрахим пред беседката. Стана му смешно, като видя как добре са го измислили — така, че Хафза султан да успее незабелязано да го огледа отвсякъде. Настаниха го да седне на един стол извън беседката, точно зад мястото, където седеше тя. Не можеха да се виждат един друг, тъй като между тях имаше стена от преплетените разлистени клони на живия плет.

— Синът ни е много впечатлен от вас. Много ви хвали.

— Негово Превъзходителство принцът е безкрайно великодушен.

— Бързо сте усвоили езика ни. Явно сте имали много добър учител.

Ибрахим веднага схвана намека ѝ: „Има предвид Ферахшад!“.

— Когато дойдох в чифлика, бях малко момче. Касъм ага и госпожата се отнасяха с мен много добре. Наеха учители да ме образоват.

— Чухме, че сте девширме[30]? И този въпрос беше намек. Всеки, който ставаше господар на девширме, отговаряше за неговото израстване. Идеше му да каже на султанката: „Ами разбира се, че ще се погрижат за това!“.

— Като съвсем малък бях отвлечен от пирати. Първо ме продадоха на един търговец на роби, а две години по-късно — на един бей, който събираше девширмета.

— Как се казваше, знаете ли?

Въобще не го беше забравил. И нямаше да го забрави. Щеше да си стои на определено място в главата му, докато не му вземеше душичката: Сатаната! Без малко щеше да изтърси: „Ами, казва се така, както аз сам го нарекох на вашия език!“. В последния миг се сдържа. Това си беше негов проблем. Никой не идваше да му се бърка и никого не биваше да замесва. Сякаш тя щеше да го види през плета как си вдигна раменете.

— Както му казвах, госпожо. Бях малко момче. „Господарю“ му виках. Притежаваше тимар[31].

— Разбрах. Къде се намираше неговият тимар?

— И това не го знам, господарке. Беше някакво плато. Много хора имаше този бей.

— Сигурно и при него сте се научили на много неща?

Ибрахим вътрешно се засмя. Че как да не се е научил!? Мъката, ругатнята, псувнята, фалаката. Че един бей може да бъде по-жесток и от пирата. Да те колят. Да стоиш пред прага на смъртта. Да изгаряш от пламтящата жажда за мъст. Да се заклеваш, че вместо да умреш ти, ще вземеш неговата душа… На всичко това се беше научил все при него.

Нещо се размърда зад живия плет.

— Сюлейман не се сприятелява лесно — изведнъж смени темата Хафза султан. И продължи: — Не му и трябва. Това е правилното. Нашият син е престолонаследник. На принцовете им трябват не приятели, а учители, прислуга.

Ето какъв бил проблемът!

Тя открито му казваше: „Знай си границата. И не я преминавай!“.

— Имате право! — отвърна съвсем спокойно. — Ние също се отнасяме към нашия господар принца не от позицията на приятел, а като негов предан слуга.

Чу я как въздъхна.

— Ето, това е държавата. Този, който е начело, не може да се възползва от свободата. Не допуска да бъде избиран като приятел или враг. Той е, който избира всичко. Понякога все си мисля кое е по-добре — да си кон или налбантин.

— Съжалявам, господарке! Тъй като никога не съм бил кон, не знам как да ви отговоря. Такива като мен винаги са били налбанти.

Зад живия плет се разнесе смях. Хафза султан се опита с едно-две покашляния да го прикрие.

— Имате готов отговор… Синът ни не е сгрешил, че ви е взел на служба при себе си. — Замълча за малко, после допълни: — Никой не може само с пушка да стане господар. И за никого не е унижение да бъде слуга на един завоевател! Не забравяйте думите ни!

Ето какво било! В този момент разбра връченото от султанката послание.

„Моля, моля, ще го помня като майчински съвет. Нали и аз затова съм тук! Да служа на един завоевател и чрез него да се издигна!“

— Имате вълшебен музикален инструмент.

— Вълшебството не е в инструмента, а в душата на този, който го слуша. Толкова много хора дори не са чули, че мога да свиря на инструмент, който се възприема като вълшебен.

Иззад живия плет се дочу неясен женски брътвеж. Явно си говореха за него. Не след дълго Хафза султан каза:

— Момичетата желаят някой ден да посвирите за тях. Паргалъ, те, изглежда, искат да разберат дали душите им искрят или не.

Зад преградата зазвънтя кристален смях.

Ибрахим не остана по-назад от шеговития тон:

— Озарени от вашия блясък, господарке, душите на всички тях искрят ли, искрят!

— Както и да е! — въздъхна Хафза султан. — Сигурно сте чули, че чифликът на Касъм ага беше продаден?

Какво!

Продаден!

Чифликът продаден?

Ибрахим занемя. Продадено ли беше мястото, което смяташе за свое гнездо?

— Но защо?

— Не знам защо. Госпожата изневиделица го решила. Преди месец го продала и заминала.

Заминала! Ферахшад заминала! Никога и през ум дори не му беше минавала мисълта, че тези две думи могат да застанат една до друга.

Светът се сгромоляса върху него. Ферахшад можеше да му се сърди, да го отбягва… В края на краищата щеше да ѝ мине.

Но да го остави и да замине…

Сякаш стотици, хиляди ками прободоха гърдите му.

— Знаехте, нали?

Тя очакваше отговора му.

— Не, госпожо… — едва промълви. — Не знаех.

— Така ли? Ето че го научихте от мен. Госпожата е заминала.

Госпожата заминала! Ферахшад вече я няма!


XXXVIII


АВГУСТ 1514 Г.

Дни наред мисли и размисля и най-накрая си каза, че това беше най-доброто решение — Ферахшад да го захвърли и да замине.