В душата му изригна стон: „Ферахшад, какво ми стори? Какво ще правя сега без теб?“

Вдигна глава и видя насреща си Мюнире. Още не си беше тръгнала. Стоеше на прага и го гледаше с блеснали очи.

— Ела!

По лицето ѝ като че ли за миг пробягна колебание.

— Влез вътре!

Докато Карадут прекрачваше прага, Ибрахим още се бореше с душата си, със съвестта и с разума. Разумът му се разбунтува: „Да не си посмял! Не го прави!“. Страстта не спираше да му човърка мозъка: „Какво чакаш? Жена ли? Ето я пред теб!“

Но това беше Карадут!

Ибрахим си спомни деня, в който Мюнире дойде за пръв път в чифлика. Беше малко чернокожо кльощаво момиченце. По това време черниците току-що бяха вързали плод. Клекнала под едно от дърветата, тя цялата се беше оплескала в червените петна на плодовете. Той за пръв път нарече Мюнире Карадут[28], а момиченцето му се засмя, показвайки белите си като перли зъби.

— Карадут? Аз — Карадут?

— Да. Ще те наричам вече Карадут.

Смехът ѝ в този ден напомняше бълбукането на изворна вода. Чист, кристален и чуруликащ.

„Какво става? — настоя страстта му. — Да не би тя да не очаква това, което искаш? Още ли не си разбрал, че е влюбена в теб?“

Кой му нашепваше тези работи в главата? Страстта ли, дяволът ли? Каква е разликата? И двете неща в края на краищата не излизаха ли през една и съща врата? Не бяха ли и двете заредени с грях?

„Хайде, повикай я!“

Ибрахим напрегна всички сили да спре да се тресе. По челото чу избиха като мъниста капчици пот. Забеляза го и Мюнире.

— Болен ли си? — изопна се лицето ѝ от тревога. — Температура ли имаш? Потиш се. Почакай, аз ей сега…

— Карадут!

Както тръгна да търси разни неща да го охлади, тя се спря. Никога преди това не беше чула Ибрахим да говори така прегракнало.

— Ей сега ще намокря някоя кърпа с вода от тубата да ти я сложа на челото. Веднага ще ти смъкне температурата. Ще ти стопля и една супа в кухнята…

— Ела!

Този път Мюнире се стресна. Това не беше нормално повикване. Гласът на Ибрахим ставаше такъв и когато се любеше с госпожата.

По същия начин звучеше и когато и на нея ѝ казваше: „Ела!“. Да не би… Искаше ли я Ибрахим? Сърцето ѝ заби до пръсване. Нима толкова наблизо едни до други бяха радостта, щастието и страхът? Не можеше да се реши кое от тези чувства да потисне. „Да не се лъжа?“ — ѝ мина през ум. Не успя и да определи какво ѝ се искаше — да се лъже ли, или да излезе права. Попита се: „Ще се зарадвам ли, ако се лъжа?“ За проклетия знаеше, че няма!

Пристъпи още веднъж.

— Затвори вратата!

„Аллах! Не се лъжа! Не се лъжа…“

Сега Мюнире трепереше. Нима беше на прага пред нещото, за което нямаше право дори да си помисли.

Затвори вратата. Обърна се. Пристъпи към Ибрахим.

Тя стоеше точно пред него. Беше сложила ръцете си на кръста. Личеше си, че едва диша.

„Колко е тъничка, колко е крехка“ — помисли си Ибрахим. Струваше му се, че ако я грабне в ръцете си, ще се строши.

Гледаха се очи в очи. И двамата виждаха колко тежко диша този, който беше отсреща.

— Свали си джепкена.

Без капка колебание Мюнире изпълни изречената с хрипкав глас заповед на Ибрахим.

— И ризата!

В един миг Ибрахим се уплаши, че ще се задуши. Същото ли усещаше, когато се събличаше и Ферахшад? Сега не можеше да си спомни.

Карадут набързо измъкна ризата през главата си. Налетите ѝ черни гърди щръкнаха напред. Никога не бяха ставали такива. Мюнире усети как върховете им се втвърдиха и започнаха да тръпнат.

Ибрахим се надигна на колене. Дума не продума, започна да се разкопчава.

— Почакай!

Тя дойде, клекна на колене пред него.

— Аз ще те разкопчая.

Погледите им се впиха един в друг. В очите и на двамата гореше пожар. Докато Мюнире го разкопчаваше, Ибрахим сведе поглед надолу, спря се върху щръкналите черни момичешки гърди. Колко стегнати бяха! Кожата им блестеше като полирана. По тях имаше наредени мъниста от капчици пот. Обви ги с длани. При този допир и двете затрептяха като луди.

— Ибрахим… — Гласът ѝ прозвуча като молитва пред Аллах.

— Не се плаши.

Да се плаши? Да се плаши ли? Мюнире усети как мъжките пръсти стиснаха зърната на гърдите ѝ. И тя полетя в някакъв водовъртеж от болка и удоволствие. Езикът на Ибрахим запълзя между гърдите ѝ, Мюнире не можа да спре страстния си вик.

— Мълчи! — промълви Ибрахим и запуши с ръка устата ѝ. — Не викай!

Оттам насетне Мюнире не издаде и звук. А и Ибрахим не махна ръка от устата ѝ.

Облада я с безумна страст и дори не забеляза сълзите, които се зарониха от нейните очи.


XXXVII


Когато се събуди, Мюнире я нямаше до него. Ибрахим не беше усетил кога си е отишла. „Добре е направила! — му мина веднага през ума. — Не трябва да я виждат толкова рано пред стаята ми!“

Учуди се от капризите на съдбата. Разсмя се, както си лежеше. С първата жена в живота си се любеше тайно. Така щеше да бъде и с втората.

Протегна се мързеливо. Каква бурна нощ беше! Той изля върху момичето цялата си натрупана страст. Тя му отвърна със същото.

Карадут му поднесе закуската безкрайно спокойна, дори хладно въздържана, все едно не беше същата, която цяла нощ се мяташе в обятията му до полуда.

„И това е добре!“ — си каза Ибрахим. Така трябваше да се държи. Като прислужница. И той трябваше да се държи по същия начин. На дистанция.

Тази нощ като че ли не съществуваше. Ако белезите от ноктите и зъбите на Мюнире не личаха по раменете му, и сам щеше да повярва в това. Щеше да си каже: „Ами, сигурно е било сън!“

Ибрахим се стресна, когато тя му каза, че на двора го чакат двама конегледачи. Сигурно се беше случило нещо с Петнистия. Втурна се притеснено, презглава. Двама мъже се опитваха да успокоят насред каменната площадка някакъв черен като нощта пощурял кон. Първата мисъл, която проряза мозъка му, беше: „Красив като привидение!“. Ако човек го възседне през нощта, никой нямаше да го забележи. И наистина. При всяко движение на главата буйно развяващата се черна грива изплющяваше от двете страни на шията като морска вълна. Само в средата на челото имаше ей такова, като човешка длан, бяло петно. Сякаш някой го беше докоснал там с боядисаната си ръка. Не го сдържаше на едно място. Конегледачите дърпаха юздите му от две страни, но силното животно ги влачеше, удряше с копита по каменните плочи, а изпод подковите му хвърчаха искри.

На кого ли беше?

Ядоса се на себе си. Естествено, на Сюлейман. Или на някой от бейовете.

Тръгна право към тях. Конят извърна глава и го изгледа. Изпръхтя звучно и заклати глава. Докосна с ръка гъстата грива. Потупа го по шията. Прекара пръсти през космите на гривата като гребен. Конят пак го погледна. Посрещна погледа му с грамадното си черно око.

— Ти ли си Ибрахим?

— Така казват. Това ми е името.

— Паргалъ Ибрахим?

Реши колкото може да не се държи грубо. Полека-лека заучаваше и учтивия език на двореца, и колко е важно да бъдеш хрисим. Или поне да се правиш на такъв. А пък и след бурната любовна нощ сега го беше налегнал такъв мързел!

— Да, нали ви казах.

Конят пак изпръхтя шумно. Не си отделяше окото от Ибрахим.

— На кого е тази черна красавица?

— Твоя! — засмяха се и двамата конегледачи.

Така и не повярва. Помисли си, че се шегуват.

— Досега беше в конюшнята на принца. От време на време Сюлейман хан я яздеше. Но каза, вземайте я и я водете при Паргалъ. И ние я доведохме.

Другият коняр пъхна в ръцете му юлара ѝ.

„Тези говорят сериозно! — зарадва се от все душа. — Сериозни са! Сюлейман наистина ми е изпратил този кон!“ Незабелязано погали още веднъж под гривата шията на коня. Животното тупна лекичко два пъти с крак по плочите.

— Той те обикна.

— Как се казва?

— Ако искаш истината, няма си определено име. На теб ти се пада да я кръстиш. Нашият господар, принцът, я наричаше Кара Ок[29]. Мене ако питаш, само Черната. — И като посочи с брада другия до него, добави: — А пък Али Чауш ѝ казва Черния ад. На два пъти изяде текметата ѝ по гърба си…

Конегледачите изговориха още куп приказки, но Ибрахим така и не ги чу. По всичко личеше, че конят е породист. Страхотно силен, а и толкова красив. През живота си не беше виждал кон с толкова изящни глезени. Естествено, с изключение на Сюлеймановия. И това превъзходно същество сега беше негово. „Господи! — възкликна от душа. — Какво правиш с мен?“

Погали задницата на коня. И той се оживи. Коремът му затрептя. Погали опашката му. Порадва се на бялото петно. Не можа да се сдържи и го целуна по челото.

— Господарят каза да ви предадем и това.

Али Чауш извади от пазвата си навитата кожа и я подаде на Ибрахим.

— Хайде, сбогом на нас. Внимавай с Черния ад. Лошо удря. Ритне ли те в гърдите, и провидението няма да ти помогне. Мен четири дни ме съживяваха.

Толкова се зашемети, че гледа дълго след двамината. Сетне отново се посвети на коня. „Вече си мой! — зашепна в ухото му. — Още не знам как да те нарека. Ако ти дам име, по-различно от неговото, Сюлейман може да се ядоса. Щом принцът го намира за подходящо, остани си както е казал той, какво да се прави.“

Този път той сам щеше да отведе Кара Ок в конюшнята. Като мушна крак в шпората, се сети за кожата, която му пъхна в ръката конегледачът. Съвсем я беше забравил — от радост и изненада. Разтвори сгънатия на четири свитък.