XXXVI


САРУХАН, ДВОРЕЦЪТ НА САНДЖАКБЕЯ ПРОЛЕТТА НА 1514 Г.

Бадемите разцъфтяха. И само те ли — сливите, черешите… Плачещата скала се обкичи като булка от двете страни с маргаритки.

Ибрахим се чудеше. Кога отлетяха двете години, колко бързо се промени всичко. Сякаш започваше живота си отново. И в този нов живот се радваше на щастие, на надежди, но му беше трудно да свикне.

Че дворцовият живот беше великолепен — великолепен беше, но имаше цял куп правила и норми. Освен това той се притесняваше заради непознатите традиции, въпреки многото години, прекарани в земята на Османлиите. Особено в двореца! Откакто пристигна в двореца на санджакабея, минаха две години, а все още не беше усвоил някои неща както трябва.

Детството му, погубено от оня звяр, дето го грабна и стисна под мишница, от побоищата в трюмовете на пиратските кораби и занданите по пазарите за роби, остана в миналото. В началото душата му гореше от мъка, бунтуваше се срещу боя, но накрая свикна. Ритниците, юмруците, плесниците, камшиците станаха неразделна част от живота му. Когато отиваше при бея, на когото го продадоха най-напред, го обзе радост, че се отървава. Изпълни се с надежди. Нямаше представа, че го е купил самият сатана. Мислеше си, че няма как да е по-зъл, по-отровен от Тракония. Разбра, че се е лъгал още щом го зърна. При този човек, когото помисли за свой освободител, Ибрахим беше подложен на мъки и унижения до смърт. Когато го купи Ферахшад и го доведе в чифлика, на Ибрахим му се стори, че от ада на оня сатана е попаднал направо в рая. А госпожата беше ангелът на този рай. Казваше си: „Тук е моят дом, а те са моето семейство!“. Така прие, с такова желание прегърна новия си живот.

Ето на, Господ го изтръгна от ада, дали пък някой ден нямаше да го върне и в Парга? Нима може да се пресече вярата в Господ и в чудесата? Защо Господ бог да му попречи да литне като птица към Парга? Дали пък и всичко това, което му се случи, не беше един лош сън? Някоя сутрин майка му щеше да пошепне на ухо: „Хайде Жюстиниен, ставай! Ставай да видиш, бадемите са цъфнали. Пеперудите танцуват“.

Пак Господ му кръстоса пътищата с принц Сюлейман. А ето че знаеше какво да каже, какво да си мисли. Точно когато започна да се плаши от неизвестното бъдеще след онова, което изживя с Ферахшад, пред него се появи Сюлейман. И сега Ибрахим беше при него. Знаеше, че е загубил Ферахшад завинаги. Благодарен ѝ беше. Тя за пръв път го научи, че по света имало и добри хора. И го направи мъж. Но оттам нататък нямаше нищо, не можеше и да има. Когато напускаше чифлика, му идеше да викне: „Вървете при вашия принц да му кажете, че оня с многото имена няма да дойде!“, и да припне в прегръдките на Ферахшад. Но прогони тази хрумнала му само за миг мисъл от главата си, пришпори Петнистия с пети и препусна към новия си живот.

И ето го сега тук. В нещо много повече от рай.

Никак не съжаляваше, че постъпи така, въпреки трудностите на приспособяването, въпреки болката от човъркането в раната, когато принц Сюлейман го разпитваше за миналото. Въпреки изпитателните погледи и физиономиите на майка му. Казваше си: „Добре че съм тук!“ Тук му беше мястото. Той бе създаден точно за такъв живот. Някои вечери, отпускайки глава върху възглавницата, си казваше: „Ти си богоизбран, Александър! Господ избра теб. Османлията ти поднесе нов живот. Възползвай се от благата на този нов живот. Трябва да извършиш едно-единствено нещо — да не изгубиш обичта и доверието на Сюлейман. В ума му са само завоевателните победи. Ти пък завладей него!“

Ибрахим забелязваше, че от ден на ден между тях разцъфтяваше все по-близко приятелство, далеч прехвърлящо рамките на отношенията господар-слуга. Така или иначе принцът прекарваше почти цялото си време с него. С него тръгваше на лов, с него си приказваше много повече, отколкото с възпитателите си.

Онези две седмици бяха много тежки. Новината, че са се опитали да убият сестра му Хатидже султан, разтърси Сюлейман до дън душа. Непрекъснато повтаряше:

— Ако баща ми ме пусне, още в този миг ще се метна на коня и ще се хвърля върху онази змия. Главата ѝ ще смачкам!

На следващия ден препускаха като луди, а като се върнаха в двореца и чуха, че е пристигнал нов вестоносец, и двамата загубиха ума и дума. Всички трепереха. Никой нямаше смелостта да понесе новината за второ нещастие. Хафза султан извика вестоносеца да се яви пред нея, но той ѝ отговори:

— Заповед на господаря! Ще предам новината първо на принца!

Когато влетяха в двора, той ги чакаше. Веднага се спусна към Сюлейман:

— Дойдох с радостна вест, принце! Падишахът, султан Селим хан, и Хатидже султан са се върнали в двореца в Бурса живи и здрави. Господарят съобщава на сина си още и това, че палачът на шах Исмаил, който е трябвало да убие Хатидже султан, се запъти с две стрели към ада още при градската порта. Главата му сега е на път към Тебриз. Нашият господар я изпрати на шах Исмаил с посланието: „На ти я, Исмаил, да се порадваш на змийската глава!“.

Тревогата и напрежението в миг се превърнаха в буйна радост. Този ден Ибрахим и Петнистия едва-едва успяваха да настигнат коня на принц Сюлейман.

— Защо Александър? — най-неочаквано попита Сюлейман по време на почивката. — Защо не ти е харесал най-могъщият император на Византия Жюстиниен[27], а си избрал да те наричат Александър? Искаше да станеш завоевател като Македонеца ли, Паргалъ?

Ибрахим въобще не се и опита да увърта.

— Да! — рече и отсече. — Че Юстиниан е велик, велик е, но не е завоевател. А Александър летеше от завоевание към завоевание. Може да е минал и покрай тази Плачеща скала. Е, и аз си мечтаех да стана като него. Вечер заспивах с този копнеж, сънувах Александър с червения шлем. Съмнеше ли, скачах на дървения си кон, вадех дървения си меч, който татко ми беше издялал, и започвах да препускам. Пазете се, Александър от Парга пристига! Войските отсреща се разбягваха, тронове се прекатурваха, слагах върху главата си корона над корона… Докато един ден… — секна гласът му изведнъж.

— Един ден?… — настоя принцът.

— Разбрах, че никога няма да стана Александър.

— Защо? Как?

— Александър, принце, беше син на крал. Също като вас. Беше замесен от тестото на завоевател! А аз съм син на един рибар от Парга. Не мислете, че се срамувам от това. Исках да кажа, че не ми е писано да ставам завоевател.

Замълча. Но наум си каза: „Не мога да бъда такъв, но мога да създам един истински завоевател!“.

— А аз, Ибрахим… — обади се Сюлейман — като съм син на падишах, на теб ти минава през ум, че съдбата ме е орисала да стана завоевател ли? Това ли се опитваш да ни кажеш?

— Вие сте замесен от тестото на завоевател!

Сюлейман се замисли и слезе от коня.

— Е, не всеки кралски син става завоевател… По какво се познава какъв ще станем ние?

— Вие не приличате на всеки друг кралски син. И баща ви не прилича, и вие! Вие ще станете великолепен завоевател победоносец.

Принцът се разсмя на глас.

— Паргалъ, ако не те познавах, щях да си помисля, че ми приказваш така, само за да ми се подмазваш.

— Господарю…

— Знам, знам! Казваш го по убеждение. Добре, приемам го и аз. Когато му дойде времето, ще стана завоевател. Ти също ще бъдеш редом до завоевателя!


* * *

Ибрахим се прибра в стаята си по мръкнало. Карадут го чакаше пред прага. От толкова дни Мюнире беше все покрай него, а сега като че ли я виждаше за пръв път.

Момичето седеше пред вратата му на колене. Грееше от щастие. Беше при своя любим. Всеки ден му виждаше лицето, чуваше му гласа, вдишваше аромата му. Сервираше и отнасяше храната му, оправяше леглото, сутрин го вдигаше от сън. Вечер си хващаше пътя към помещението на момичетата, но нека! Нали галеше постелята, която обгръщаше тялото му, подушваше я, представяше си как се мушва набързо до него в белите като сняг чаршафи, които постилаше. За по-нататък не мислеше. Защото нямаше по-нататък. Мюнире знаеше, че това по-нататък е толкова невъзможно, толкова недостижимо, че дори не можеше да си го представи.

Едва що го зърна, и черното ѝ лице засия. Очите ѝ сякаш зачуруликаха. Устните ѝ се разтегнаха в безкрайна усмивка. Проблеснаха белите ѝ като перли зъби.

Ибрахим се слиса. Никога не беше забелязал колко много ѝ отива да се смее. Колко гладка и лъскава е кожата ѝ. Ами очите… Приличаха на черни маслини с омайни капчици сутрешна роса по тях.

С влизането в стаята и двамата се подушиха.

— Ти още ли не си се върнала в спалнята на момичетата?

Прозвуча хладно и апатично.

— Чаках да се върнеш. Рекох си, да не ти потрябва нещо.

— Не ми трябва, иди да си починеш.

— Яде ли за вечеря?

Не беше. Но и не искаше.

— Вечерях — кимна с глава.

Леглото му беше приготвено. След умората през деня гладките чаршафи го зовяха: „Лягай си! Хайде, лягай!“.

Изведнъж го връхлетя мисълта за Ферахшад. Даде си сметка колко е закопнял за нея. Копнееше от дън душа, копнеше с всяка фибра от плътта. „Защо не беше тук сега? — си помисли. — Заедно да се хвърлим върху това легло!“ По тялото му оживяха нейните ласки. Най-неочаквано осъзна, че нещото, за което копнееше, не беше само Ферахшад. Това усещане разтърси в него нещо по-мощно от самия копнеж. С цялото си същество той жадуваше за жена. Госпожата не само му се беше отдала, тя беше втъкала в жилите му и неудържима мъжка страст. И сега тялото му изпитваше неутолимия глад за жена. „Боже господи! — пое дълбоко въздух с намерение да потисне този бунт на плътта. — Велики Боже! Света Богородице!“