* * *

Откъм пътя се издигна облак от прах и пепел, а там долу гръмна страхотна врява. Някъде — не можеше да види къде точно — задумкаха барабаните на духовия еничарски оркестър, засвириха зурни и кларинети.

— Идват!

— Да живее падишахът!

— Да пребъде вечно твоят султанат!

— Амин! Амин! Амин!

— Аллах да бди над теб, Хатидже султан!

— Смърт за убийците!

Бехнам следеше иззад кепенците какво става навън. „Кресльовци!“ — си рече. Значи хората навсякъде си бяха еднакви. Улиците на Тебриз също преливаха от такава люшкаща се насам-натам тълпа, когато минаваше шах Исмаил. Защо кряскаха така? От обич ли? Бехнам въобще не мислеше, че е така. Че какво ли имаше шах Исмаил за обичане? От него човек можеше само да се плаши. Както разказваха, и Селим не оставаше по-назад от него. Имаше даже и такива, които говореха, че от очите му бълвал огън и пламък. Тогава причината за тази суматоха можеше да бъде само една-единствена — струпалите се хора да грабнат по някоя и друга медна монета от ония, които щяха да им разпръскват над главите.

„За каквото ще и да е, теб какво те засяга бе, човек! — укори се сам. — Гледай си работата! Трябва да изчакаш, докато полкът се доближи съвсем.“ Нямаше да направи впечатление на тълпата отдолу. Но някой войник от свитата на султан Селим и дъщеря му можеше да го види и да се усъмни. Трябваше да излезе в последната секунда и да се хвърли светкавично върху жертвата си.

Добре де, кого бе избрал сатаната? Кой яздеше по-близо до навеса? Бащата или дъщерята?

Загледа се внимателно. Видя. Изборът бе направен. Цялото му тяло се напрегна докрай. Сигурно не му оставаше и минута. Не допускаше, че ще го оставят жив, докато отсече цялата глава. Но гърлото можеше да пререже от край до край.

Отвори едното крило на кепенците.

— Аллах да те пази, султан Селим хан!

— Да бъде победоносна твоята слава, падишах!

— Да живееш дълго, Хатидже султан, да тънеш в благоденствие!

Бехнам прехвърли единия си крак през прозореца. Изчака. Никой не гледаше към него. Извади и втория си крак. Вече се намираше върху навеса. Скри зад гърба си ръката, в която стискаше камата. Започна да крещи както вряваджиите отдолу. Така войниците, дори и да го видеха, щяха да си помислят, че е някой от посрещачите.

— Да живее падишахът!

— Хатидже, хеееей!

— Селим, хееей!

Крещеше и се заливаше от гърлен смях Бехнам. Който го видеше, щеше да си помисли, че е някой полудял да види падишаха и дъщеря му. А това беше знак, че един убиец, излязъл да вземе душите им с цената на живота си, вече си е загубил ума.

— Селим хан! Хе, хе, хе!

— Хатиджеее! Хе, хе, хе!

Никой не обърна внимание на лудия, който подскачаше върху навеса.

Шествието наближи съвсем до дюкяна и цялото тяло на Бехнам се изопна като тетивата на лък. Дойде до ръба на навеса. След няколко секунди щяха да минат точно тук, отдолу.

„Ела ми! — пое дълбоко въздух. — Ела де, ела! Хе, хе хе!..“

И…

Тетивата за миг го изстреля. Бехнам вдигна дясната си ръка във въздуха. Тялото му излетя от навеса. Само след секунда като самата смърт щеше да се стовари върху преминаващата отдолу Хатидже.

Никой не чу първото изсвистяване. Не го чу и Бехнам. Стрелата проби гърлото му и излезе от задната страна на врата. Възгласите „Да живее и пребъде Хатидже султан!“ погълнаха вика му. Тялото за миг сякаш увисна във въздуха.

Не се чу и второто изсвистяване. Стрелата се заби точно в окото. А през очната ябълка стигна и до мозъка.

Безжизненият труп на Бехнам се стовари като празен чувал с две стърчащи стрели точно пред краката на коня, който яздеше Хатидже.

Тълпата нададе писъци.

Нежно гласче започна да хленчи: „Султанке! Султанке!“. Насред суматохата Хатидже разпозна гласа на Небиле. Сега обаче не Небиле, а самата тя имаше нужда от помощ. Изплашеният кон се опитваше да я хвърли от гърба си. Тя се вкопчи в юздите с все сили. Същевременно започна и да го гали по шията. Сама се изуми от хладнокръвието си. „И Томирис Едже е постъпвала така!“ — си каза в този момент. Вървяла е срещу смъртта спокойно, без страх. Ето че и сама беше постъпила така. Когато успя донякъде да овладее коня, хвърли поглед към безжизненото тяло в краката му. Този трябваше да е убиецът на Джевахир и Пойния славей.

— Свърши се с твоя убиец, Джевахир! — извика. — Съвсем скоро си отмъстихме и заради теб, и заради моя Поен славей!

Телохранителите, преодолели първоначалния шок, наскачаха. Разтичаха се и строените еничари да разчистват пътя от навалящите хора. Някои от тях укротиха коня на Хатидже. Разярената тълпа с ругатни и проклятия се юрна към сгърчения на земята Бехнам, готова да го разкъса на парчета.

— Стойте!

Разнесе се като гръм от небето, главите се вдигнаха, издигнатите ръце се свалиха.

Беше султан Селим, разгневен, изправен върху коня си.

— Който дръзне да го пипне, ще му изтръгна сърцето от гърдите със собствените си ръце! Разпръснете се!

Падишахът слезе от Карабулут, който риеше с копитото си по земята така, като че ли му беше съвършено ясно какво се е случило. Дойде при Хатидже. Възнагради с усмивка дъщеря си, застинала върху коня си като статуя.

— Като Томирис! — прошепна тя.

— Томирис!

Сетне той побутна с крак убиеца, напуснал живота още във въздуха с първата забита в гърлото му стрела.

— Някой до го разгърди!

Най-близкият телохранител коленичи и хвана яката на Бехнам. Клекнаха и другите, десетки ръце се преплетоха от бързане да го съблекат.

— Оставете това! — предупреди ги падишахът с нетърпение. — Оголете гърдите му само от лявата страна!

Заповедта беше изпълнена начаса. Вдигнаха нагоре останалото парче плат от ризата на Бехнам.

— Сатаната!

— Проклятие!

— Змия!

— Скорпион!

Мъжете надигнаха глави към падишаха. В погледите им гореше гняв и страх.

Падишахът разбута раменете им. Наведе се над убиеца. Видя трите дълбоки резки от нажежения нож и раната, която ги пресичаше.

— Исмаил! — процеди през зъби той.

Селим вдигна с гняв юмрук във въздуха. Телохранителите и слугите се свиха на място от страх, че ще го стовари върху главите им.

— Трепери сега, Исмаил! Кълна се, гневът на Селим с гръм и трясък ще изравни със земята твоя трон!

Погледна към Хатидже със зачервено лице. Очите на баща ѝ бяха кървясали от ярост.

На тръгване от мястото, където я беше намерил, той ѝ беше казал:

— Не се страхувай! Преди да стигнем до Бурса, убиецът отново ще се задейства. Ние обаче сме взели всички предпазни мерки. Ти само не се плаши! Стрелите на безпогрешните стрелци ще те пазят. При най-малкото съмнително движение, те ще ги изстрелят. Тежко му и горко на който съгреши!

Така и стана. Стрелата, която прониза гърлото на Бехнам, долетя от стрелеца, скрит между бойниците вдясно от градската порта. А забитата в окото му стрела пък — от минарето на джамията „Баязид“, потрошено от падналата върху него гръмотевица.

Селим отправи поглед към телохранителите, настървени да насекат Бехнам на парчета.

— Искаме му главата!

Още не изрекъл заповедта си докрай, във въздуха проблесна ятаган и раздели от тялото главата на Бехнам, още с отворени очи.

— Ще намери ли покой сега душата на Джевахир хатун?

Всички мислеха, че Хатидже ще припадне от ужас. Но тя дори не трепна. Само от очите ѝ рукнаха сълзи. Личеше си обаче, че принцесата не плаче от страх. Ето, тя бе показала пред всички, че е достойната за баща си дъщеря. Не беше трепнала дори и пред прага на смъртта. Докато наближаваше към градската порта, гордо изправена на коня, тя и за миг не се бе усъмнила, че стрелците ще пропуснат мишената си. „А и да не го уцелят, какво от това? — си помисли. — Ще се събера с моя Поен славей, нима е лошо?“

Плачеше за двете същества, които загуби, макар че вече бяха отмъстени. Кое отмъщение, коя жестокост биха ѝ върнали Джевахир и Фехим Челеби?

— И двамата! — погледна с благодарност към баща си. — И моят Поен славей!

— Коджа Мустафа паша!

Великият везир не можеше да откъсне ококорените си от ужас очи от проснатото на земята тяло без глава.

— Тази глава да се изпрати на Исмаил! Да си я гледа за красота!

Хвана коня на Хатидже за юлара. Дръпна застиналото пред потъналото в кървавата локва тяло животно и го прекара през трупа. След няколко крачки се приближи до седлото.

— Дъще, преди малко какво изрече? Пойният славей ли? Не можах: да разбера.

Хатидже пак се изчерви. Нищо не убягваше от очите и ушите на баща ѝ.

За да не я смути още повече, Селим наведе глава. Той вече знаеше защо Джевахир е отивала в колата на Фехим Челеби. И накъде е тръгнал лекарят, преоблечен в женски дрехи. „Нейният Поен славей, а? Хи, хи, хи! Пойният ѝ славей!“ — засмя се в себе си той.

Възседна докарания при него Карабулут.

— Хатидже, чу ли молитвата на тълпата?

— Молитва ли, господарю?

— Дълго да бъдеш жива и плодовита, така нареждаха. Ами жената може ли да бъде плодовита без мъж?

Стори ѝ се, че всичко красиво и безметежно, което изживяваше от сутринта досега, се скова. Доближи се плътно с коня до коня на баща си. Още малко и раменете на бащата и дъщерята почти щяха да се допрат. Всичко забрави — стрелите, умъртвения във въздуха убиец, обезглавения труп, проснат на земята сред локва от кръв. Народът, полудял от възторг, приветстваше картината пред очите си.

— Недейте, господарю! — промълви Хатидже толкова тихо, че да я чуе само баща ѝ. — Този път не погубвайте Томирис Едже!