— Ятаганът! — промълви към застаналия на крачка зад нея Хъдър ага. — Дай ми ятагана си!

— Султанке…

Хатидже дори не чу шепота му, подаде назад дясната си ръка:

— Ятаганът, капитане! Дай ми ятагана си!

Гласът на принцесата прозвуча по-остър и от ятаган. Хъдър изтегли ятагана си от ножницата и пъхна ръкохватката му в дланта на султан ханъм. Хатидже моментално усети в ръката си прилив на невероятна сила от два пъти закалената стомана. По цялото ѝ тяло премина тръпка на удоволствие, каквото никога дотогава не беше вкусвала. Разкрачи се. Протегна лявата си ръка и хвана Небиле. Притегли я през кръста до себе си. Изпълни се с щастие, когато и нейните ръце се обвиха около талията ѝ. Вдигна глава към синьото небе, по което започнаха да се появяват бели облаци. И остана така.

А после заговори на себе си: „Виждаш ли? Ето ме! Хатидже, дъщерята на Селим хан! Хатидже султан размаха ятаган в името на Османската империя. Изтрий от съзнанието ми, от душата ми болките на миналото, за да се посветя като баща ми с цялото си същество на държавата. Дай сила не на сърцето, а на разума и на ръката ми, за да не оставам по-назад в героизма от мъжете!“.

Обзе я чувството, че облаците ѝ се усмихват. „Дочу ме! — си каза. — Томирис Едже ме чу. Усмихна ми се!“

С приближаването на конницата всичко наоколо се разтресе от оглушителен грохот. Изправен върху Карадуман, баща ѝ изглеждаше като непревземаема крепост. Върху червената шапка беше завит тюрбан от най-рядко срещана батиста. Носеше кафтан в цвета на тюрбана си, закопчан чак до брадата. Никъде по него нямаше везмо от сърма. Защо ли му трябваше сърма? С черните си гъсти вежди, с черните си мустаци, самият той беше истинско въплъщение на могъщество и великолепие. От очите му хвърчаха светкавици.

Карадуман намали ход. Баща ѝ подкара коня си в тръс към нея. Всички наоколо се поклониха както подобава пред своя повелител. Права остана единствено тя, а и прегърналата я през кръста Небиле.

Конят люшна глава да развее гривата си, с игрива походка се изравни с нея, накрая застана точно отпреде ѝ. Изпръхтя звучно и си пое въздух през жарките ноздри. Хатидже усети, че Небиле се изплаши, и я притисна още по-силно до себе си. Извитите върхове на бащините ѝ ботуши, над които се подаваха крачолите на зелените шалвари, с които беше облечен под червения кафтан, бяха на нивото на очите ѝ.

Вдигна глава и погледна баща си отдолу нагоре.

„Не! — обади се гласът вътре в нея. — Гледаш към най-могъщия от могъщите в Османската империя, падишаха султан Селим!“

В очите на Селим сякаш се оглеждаше целият свят.

— Господарю! — обади се Хатидже.

Шепотът ѝ обаче беше толкова тих, че не го чу дори самата тя. „Не! — каза си. — Това бе останалият в миналото глас на Хатидже. Така ли говори Томирис Едже?“ Изправи рамене, вирна глава. Без никакъв страх погледна в очите, от които изскачаше огън и пламък. Цялата трепна, като различи притаената в този пожар обич.

— Татко!

Тъкмо щеше да докосне с лице краката на падишаха, когато забеляза, че всички, които бяха зад гърба на баща ѝ, като по заповед обърнаха лице към дясното рамо и погледнаха встрани.

Какво великолепно обучение, каква великолепна дисциплина.

Обърнаха глави, за да не станат свидетели на срещата между бащата и дъщерята. А и защото се пазеха да не покажат неуважение към султана, ако се загледат в Хатидже.

— Добре ли си, дъще?

Хатидже се изуми: това наистина ли е гласът на баща ѝ? За пръв път го чуваше толкова гальовен, толкова мек.

— Добре съм, господарю!

— Да благодарим на Пророка! Много се уплашихме, когато получихме новината. След като изпратихме вестоносец до валиде и батко ти, веднага се метнахме на конете да те открием.

Селим прехвърли крак и слезе от Карадуман. Протегна ръка. Без да се колебае, Хатидже я целуна и допря чело в нея. Само преди няколко дни щеше да се подвоуми дали да целуне ръката на баща си. Сигурно щеше да си каже: „Тази ръка е оцапана с кръв! Кръвта на Емирхан, на другите племенници, на чичовците ми!“. Сега знаеше. Виждаше всичко много по-ясно. Държавата не даваше, тя вземаше. Както казваше баща ѝ, държавата завладяваше дори и духа ти. И нейният дух вече принадлежеше на Османската империя.

Най-неочаквано Селим хан се приведе към дъщеря си. В един момент всеки си помисли, че падишахът ще я целуне по бузата или по челото. Но не я целуна. Само я хвана за раменете и я обърна към себе си.

— Прости ми, Хатидже!

— Да простя ли, господарю?

— Да! Знаеш за какво!

Сърцето на Хатидже затрептя:

— Как може дете да се сърди на баща си? Особено ако бащата е владетелят на Великата Османска империя. При това вие нали ни внушавахте, че държавата не дава, а взема? Какво от това, че държавата е поискала да се пожертва една султанка? Всъщност, дано господарят да прости на дъщеря си!

Падишахът се изправи. Лицето му грееше от щастие.

— Кой е това? — посочи с брада вкопченото в Хатидже момиче, което го гледаше с широко отворени уплашени очи.

— Небиле. Спомен от Джевахир, която заложи главата си заради мен. Много я обичаше. Никога няма да я изоставя! — И като се наведе към момичето, допълни: — Небиле, целуни ръка на падишаха, нашия господар!

Този път Селим протегна ръка към разтрепераното момиче. От вълнение Небиле бе почервеняла като рак. Хвана върха на голямата ръка и я целуна. Вместо да я допре до челото си, тя залепи глава върху нея. Хатидже и наложниците се разсмяха уж незабелязано, а султан Селим ѝ каза:

— Браво, Небиле! Господ да те поживи! Я да видим дали знаеш какво означава твоето име?

Просто не можеха да повярват — и Хатидже, и Небиле, и агите, бейовете и войниците, които следваха падишаха. Султан Селим да говори на едно слугинче, малко колкото палец.

Вкопчена колкото може силно в ръката на Хатидже, Небиле без малко щеше да припадне от вълнение. Силите ѝ стигнаха само колкото да отрече с глава.

— Добре тогава, хайде да го научиш. Небиле означава „почтен човек“. Умен, схватлив, знаещ, добродетелен. Да изброявам ли още? Имаш чудесно име. Бъди достойна за него!

После отново обърна поглед към Хатидже. „Аллах! — възкликна негласно Хатидже. — Какво ли ще стане, ако отсега нататък ме гледа все така?“

— Въоръжила си се с ятаган, дъще?

Не му отговори.

— Прилича ти.

Хатидже преглътна. Мина ѝ през ума дали е разрешено. Нали щеше да изхвърли от живота си всички тези проклети „разрешено“ и „неразрешено“! Да вървят по дяволите!

— Като Томирис Едже, татко!

Султан Селим изведнъж вдигна гордо глава. В очите му просветна усмивка.

— Не си забравила, Хатидже?

— Не. Не съм го забравила!

Падишахът кимна доволно с глава. После се обърна към свитата си:

— Аги, дъщеря ни се е въоръжила. Сега на Хатидже султан ѝ трябва подходящ ятаган!

По-близките редици се раздвижиха. Султанът погали едва забележимо ръката на дъщеря си и взе ятагана. Подаде го на приведения надве в поклон пред него капитан.

— Вземи го!

Хъдър ага се изправи и взе ятагана от ръката на господаря. Целуна го три пъти и го вдигна до челото си.

— Кой е този, Хатидже?

В този момент капитанът беше готов да умре. Ей сега принцесата щеше да му разкаже всичко, а султанът на султаните щеше да кресне: „Ах, ти, злосторник!“, и да изпадне в ярост.

— Хъдър ага, господарю. Командирът на придружаващия ескадрон. Ако сега стоим живи и здрави пред вас, то е благодарение на неговите усилия и храброст. Капитанът спаси живота ни на два пъти!

Той просто не повярва на ушите си. „Аллах! Аллах!“ — само това си повтаряше. Ако го оставеха сам пред Хатидже, щеше да падне в краката ѝ.

— Да си жив и здрав, ага! — каза с плътен глас Селим. — Задължени сме ти за живота на едното от двете ни най-скъпоценни съкровища. Ще ти се отплатим щедро.

„Двете най-скъпоценни съкровища, а? — замисли се Хатидже. — Аз и Сюлейман. Ние сме най-скъпоценните съкровища на баща ни, а?“ Едва не изпита благодарност към палача на шах Исмаил. Всичко това се случи благодарение на него, тя дочу тези красиви думи благодарение на неговото злодейство. Благодарение на него сърцата на бащата и дъщерята се свързаха отново и Хатидже се роди за втори път.

Внезапно редиците на придружаващите ги се разлюляха. Оръжейникът донесе богато инкрустиран със скъпоценни камъни ятаган и коленичи пред господаря. Хвана го с две ръце и го издигна до челото си.

— Като принц ни запасаха с два ятагана, единият е на кръста на нашия син Сюлейман. Другия го скрихме. След като моят Пророк не ме дари с втори син, решихме, когато му дойде времето, да препашем с него нашия зет.

Селим забеляза, че лицето на дъщеря му моментално придоби мрачно изражение, и разбра, че е прекалил.

— Но, паши, аги, това не е ли несправедливо към това женско чедо? Плюс това, откъде накъде чуждият син ще носи нашия ятаган? И ние решихме, щом дъщеря ни порасне още малко, да бъде неин. Сега, когато Хатидже султан се появи пред нас с този ятаган, също като Томирис Едже, разбрахме, че очакваното време е дошло. Тя е дъщеря на хан. Внучка на хан. От славно потекло. За дъщерята на такова славно потомство няма по-хубав чеиз от ятагана, наследен от дедите.

Всички кимаха одобрително с глави, а в ума на Хатидже се вклини думата „чеиз“. Да не би Селим хан да си е наумил да я омъжва за някого? Убедена беше, че този път нямаше да позволи подобно нещо. Веднага изхвърли от главата си без време нахлулата мисъл.

— Този ятаган отдавна е принадлежал на дъщеря ни Хатидже султан, Предопределено било за този ден…