— Хееей! Конниците на падишаха! Юнаци! На хана на хановете…

Продължи да размахва ръце.

— Отивате в грешна посока! Хатидже султан не е натам! Насам, насам! На запад! На запад бе, обърнете се де!

Изведнъж забеляза, че един от кавалеристите, без да забави ход, посочи възвишението, на което се намираше той. Явно и човекът викаше. Видя как още няколко ездачи погледнаха към него. Единият изведе коня си на открито и го пришпори.

Душата му заликува: „Слава богу! Успях! Видяха ме! Отива да доложи!“.

Ездачът приближи коня си до оръженосеца отляво. След няколко секунди и левият оръженосец погледна към възвишението. Едва забележимо позабави хода на коня си и намали разстоянието до следващия от двамата оръженосци. Разузнавачът не го беше забелязал по-преди.

„Леле! — си каза, докато продължаваше да размахва ръце. — Това бил високопоставеният Мустафа паша бе! Великият везир! И той бил там! Нямахме представа, че Османската империя е тръгнала на поход!“

Обзе го съмнение: „Сбърка ли, старче? Ами ако Селим хан отива на война, а не при дъщеря си?“

Нямаше човек да не знае, че след като Селим се разправи с непокорните си братя, ще подхване война със Сафеви хан. Значи, беше ударил часът! А той беше отклонил могъщия господар от пътя му. „Ако това е така, тежко ми и горко!“

Оръженосецът се обърна към настигналия го велик везир. И той погледна към възвишението. Разузнавачът беше абсолютно сигурен. Позна великия Мустафа паша. „Гадняр! Защо ли Селим хан още държи този човек при себе си? Не беше ли точно той начело на онези, които подстрекаваха принц Ахмед да започне борбата за власт с брат си?“

Мустафа паша видя как някакъв човек на кон размахва ръце и им прави знаци да вървят не натам, а на запад. Сръга коня си. Мина между оръженосците. Изравни се с коня на султан Селим. Каза нещо на господаря. Селим дори не си обърна главата. Но изведнъж дясната ръка на падишаха се вдигна нагоре. Карадуман забави ход. Същото направиха и онези, които ги следваха. Най-накрая цялото шествие спря. Падишахът завъртя във въздуха дясната си ръка и посочи възвишението.

„Олеле!“

От очите на господаря хвърчаха светкавици.


* * *

Когато видя сред дърветата колите и охраната, Бехнам не се зарадва. Настигнал беше кервана, но защо ли? Неговата мишена не беше там.

Не биваше да го надушват. Можеше да са разпратили разузнавачи на четири страни. Веднага щеше да им направи впечатление всеки непознат, който се навърташе из гората. Щом видеха трите дамгосани с нажежен нож резки над лявата му гръд, веднага щяха да разберат, че е човек на шах Исмаил. А да се отдалечеше от тях също не му вършеше работа. Това можеше отново да увеличи разстоянието помежду им. Реши незабелязано да ги следва. Така или иначе някъде по-нататък щяха да се засекат с онази жена. „Хайде! — рече. Бехнам не можеше да се погледне сам, но знаеше, че по лицето му пълзи онази смразяваща кръвта усмивка. „Хе, хе, хе!.. — процеди. — „Тръгвайте пред мен и ме водете при нея. Не се мотайте! Има глава за рязане!“


XXXII


САРУХАН, ДВОРЕЦЪТ НА САНДЖАКБЕЯ

През отворения прозорец на принц Сюлейман откъм Плачещата скала полъхна утринен ветрец и заедно с него в стаята му затрептяха звуците на трогателна мелодия. „Свири — си рече. — Паргалъ свири за душата си!“ Тя стенеше, ронеше въздишки, гърчеше се от болка, зовеше на бунт, изправяше гордо глава.

Сякаш чуваше душата на Ибрахим. Всичко разказано и всичко неизказано.

Макар че спеше дълбоко, сгушила глава върху гърдите му, тя също чу мелодията. Въздъхна и се размърда. Сюлейман я погали нежно по косата — той не искаше да отлетят омайните трепети, които пораждаха в душата донесените върху крилете на ветреца мотиви.

— Чуваш ли? — промълви тя.

— Шшшт!

Тя надигна леко глава от гърдите му и го погледна със сънени очи.

— Той ли е?

Принцът само кимна с глава. Не искаше нищо друго, ничий глас, никакво присъствие да развали вълшебството на този миг. Затвори очи, сякаш спеше. Представи си как Паргалъ е преклонил глава над цигулката си и изтегля лъка.

Тя отново се надигна леко. С върха на пръстите си погали гърдите му и промълви:

— Много е хубаво! Обаятелно!

— Слушай само, Гюлбахар! — погали я отново принцът.

Малко обидена от този лек укор, тя се изправи. Разпиля косата си върху лицето му. Знаеше, че изпитваше гъдел от този допир и се разсмиваше. Този път обаче не стана така.

— Този човек — как го наричаше ти, ха, Ибрахим! — да не е магьосник?

Не беше честно! Когато Ибрахим свиреше, всеки трябваше да замълчи. Дори птиците и насекомите. Гюлбахар също! Отхвърли косата ѝ от лицето си.

— Моят господар знае по-добре и от мен — разсмя се тя, — че човек, който свири така, непременно е влюбен!

— Гюлбахар! Нека да слушаме!

Тя долови гневните нотки, макар и приглушени в шепота. Отпусна пак глава върху гърдите му. Мъркаше, глезено се притискаше. Това винаги го е подлудявало. Тя носеше в себе си свободолюбивия дух на Кавказките планини. Никой — било то син на падишаха или последен бедняк — не можеше да заповядва на едно кавказко момиче какво да прави. Дори мъжът, в когото беше влюбена! „Аз съм Гюлбахар! Махидевран Гюлбахар, която носи в себе си семето на утрешния падишах! Последната дума винаги ще имам аз!“

— Е, какво да се прави! — нацупи се тя. — И ние явно чак утре сутринта ще съобщим на нашия принц новината, която сме му приготвили.

Сюлейман дори не я чу.

Гюлбахар го видя как слуша мелодията със затворени очи и изпадна в недоумение. „Да — реши за себе си тя, — сега не е подходящият момент да му го кажа. А нека преди това да споделя и с майка му. Утрото е по-мъдро от вечерта.“

Страстно погали с пухкавите си устни врата му.

— Вслушайте се и във вашата Гюлбахар, принце! — промълви тя. — Това, което долавяте, е гласът на любовта!

Принцът не забеляза зова в гласа ѝ. Не го трогна и неприкритата обида, с която тя му обърна гръб. Цялата му мисъл бе погълната от цигулката на Ибрахим. Любов ли?

„Каква ти любов бе, жено! Тези мелодии са гласът на една душа, готова да изригне като вулкан. Те са плисъкът на река, готова да закипи, да разруши и да завлече своите прегради!“


* * *

Зовът, изтръгнат от душата на Ибрахим, долетя със сутрешния полъх не само до стаята на Сюлейман, разля се и навред в двореца.

Майката на Сюлейман — Хафза султан, се събуди плувнала в пот от кошмара, който ѝ се бе присънил, и първият дочут звук беше едно дълго трогателно „ла бемол“, а след него — пицикатото от кратките подскоци на лъка върху струните. Мелодията на Паргалъ погали като балсам кървящото от тревоги сърце на Хафза султан, съпругата на султан Селим, която той изпрати да придружава сина си — санджакбея.

Беше лош, кървав сън. Наблизо се навърташе някакъв вълк. Звяр, от чиято паст капеха кървави лиги. От очите му изскачаха искри. Хафза го замери с камък, но вълкът не избяга. Дори напротив, с протегната напред глава бавно-бавно идваше към нея, все едно душеше следите на някого. Изведнъж вдигна глава. Погледнаха се очи в очи. Тя изкрещя, но никой не я чу. Вълкът заговори с човешки глас: „Хафзааа!“. Можеше да вижда кръвожадните му очи по-отблизо, дъхът му я обгаряше. Този път вълкът вдигна глава към небето и зави: „Съпруго на султан Селим!“ Хърхорещият му вой я парализира. Ръцете и краката ѝ бяха като вдървени. Не можеше вече да хвърли камък. Не можеше и да избяга. „Ти ме изпрати при демоните от ада, Хафзааа!“ Вълкът започна да рие земята с едната си лапа. „Наближава часът на разплатата, Хафзааа! Трепериииии! Жаден съм за кръвта на рода ти, Хафзаааа!“

После дочу някакво стенание. Като скимтенето на ранен лъв. Или на ранена газела — ѝ мина през ум. „Лъвове мои, газело моя!“ — потрепери от ужас Хафза. Започна да крещи и… Събуди се, облята в студена пот.

Нямаше вълк. Но воят му още звучеше в ушите ѝ. Изправи се в леглото. Това беше някакъв напев, а не стенание. Мелодия, която отвяваше ужаса, заредена едновременно и с тъга, и с надежда. „Някой свири!“ — си каза. Това беше звук, който никога досега не беше чувала. По тона си малко приличаше на един къс и дебел инструмент, на който в Трабзон свиреха с лък. Този обаче беше по-нежен, по-вълнуващ, по-обаятелен.

„Дано да е за добро!“ — промълви с разнежено от цигулката сърце. До ден-днешен сънищата не бяха подвеждали Хафза. Нещо се беше случило. Или щеше да се случи. Потръпна от страх. От път идваше някаква новина. „Новината в устата на звяра!“


* * *

Заслушаха се в Ибрахим и наложниците, и войниците. Постовите, прислужниците, забързаните да приготвят закуската готвачи, чираците. И притихналите в натежалите си от копнежи сънища уморени, капнали новобранци от общото помещение. Нямаше живо същество да не се събуди. Птиците, агнетата, насекомите… Светът се събуди за новия ден с божествените мелодии, които се ронеха от струните на цигулката. Болки, копнежи, несподелени любови, прикрити ревности — всичко, всичко се пробуди. Отрониха се въздишки. Избуяха мечти.

Мюнире се пробуди с първите бавно възвисяващи се към просветляващия небосвод звуци. Още не се беше наспала добре. На сутринта дебелата възрастна жена веднага щеше да дотича при нея. Снощи тя беше викнала в помещението на момичетата:

— Коя от вас е пристигнала днес? От чифлика ли, откъде ли?

— Аз — отвърна Мюнире с разтреперани ръце и крака.

От притеснение го произнесе толкова тихо, че дори и сама не се чу.