ЗАВРЪЩАНЕ В БУРСА

Този път Хатидже не възрази. Капитанът имаше право. Спасиха се, но течението ги беше отнесло доста на юг от мястото, където очакваха да излязат на брега. Трябваше най-малко час да се придвижват на северозапад покрай брега, за да излязат на пътя към Бурса.

— Прощавайте, султанке! — изрече капитанът, а по изражението и стойката му личеше, че няма да търпи никакво възражение. — Оттук няма да мърдаме.

— Но, Хъдър ага…

— Ще изпратя предварителен страж. Да огледа пътя към Бурса. Или да вземе от онези, които идват след нас, една кола с достатъчен брой охрана и да ги докара тук. Или да изчака подкреплението, което поисках от Бурса, и да им съобщи къде се намираме.

— Хъдър ага…

— Отсечете ми главата, но ме чуйте! Няма да разреша на султанката за пореден път сама да се хвърли в опасност.

— Разрешение ли? — не се сдържа Хатидже, разсмя се: — Командире, та аз не съм ви искала никакво разрешение!

— Този път — няма, султанке! Да, разрешение! И аз, вашият слуга, вашият роб Диметокалъ Хъдър, не ви разрешавам! Оставаме тук. Толкоз! Веднъж да ви заведа до Бурса жива и здрава, а пък после вие там…

Капитанът направи с ръка движение като че ли му прерязват гърлото.

— Вие ще решите…

— Щом е така — отговори Хатидже сухо, — какво да се прави. Нали залагаш живота си, няма какво повече да кажа. Да изчакаме, да видим. А останалото, като стигнем в Бурса…

Хатидже повтори същия жест на Хъдър. Изхърхори, сякаш прерязваше гърло.

— Там ще решим…

Въпреки че изтръпна, Хъдър ага не се разстрои. Станалото — станало! Чашата се прекатури и млякото се разля! Каквото и да направеше, нямаше смисъл. Заради неговата глупост двама от служителите на падишахската дъщеря бяха убити, а Хатидже я опази само Аллах. Ако тя беше на мястото на своята наложница, отрязаната ѝ глава сега щеше да пътува в ръцете на убиеца към Тебриз. Всъщност цялата вина носеше принцесата, но нали Хъдър нямаше как да обясни на Селим хан, че неговата дъщеря се е влюбила в лекаря. А даже и да му кажеше, кой щеше да повярва? Сега той нямаше да се вслушва в думите на Хатидже султан. Нали глава на падишах не се режеше два пъти? Така и Хъдър ага — ако умираше, щеше да умре наведнъж, и толкоз!

— Поне запали някакъв огън. Погледни и в продоволствените торби на охраната. Няма да е зле, ако похапнем малко печено. Страхът, преживяванията, въздухът над езерото — изгладняхме от всичко това!

Капитанът припряно изхвърча. След по-малко от две минути огънят гореше на закътано място, а изпратеният разузнавач препускаше на коня си към пътя за Бурса.


* * *

Разузнавачът, когото Хатидже нареди да изпратят, пресяваше полето с очите на ястреб. Още не можеше да повярва какво се случваше. Толкова битки бе водил, край главата му бяха свистели стрели и куршуми, но никога досега не бе усещал дъха на смъртта толкова отблизо. Не знаеше какво е да ти се подкосят краката. Но върху онзи люшкащ се сал… „Няма лъжа, няма измама, краката ми се разтрепериха!“ — засмя се в себе си той. Беше докопал едно въже, свит на топка. „Ей, Всемогъщи! — молеше се той. — Щом ще ме прибираш, да беше взел душата ми поне на бойното поле, когато дрънчат ятаганите срещу врага-неверник! Малко ли ти се видя безстрашието на твоя слуга, та ще го удавиш във вода? Жива да е Хатидже султан! — възкликна той, без да изпуска от поглед простиращото отпреде му поле. — Да си призная честно, единствено тя не се изплаши! А ние ѝ се подигравахме тайно, обиждахме я, че е неизличимо болна жена! Смела жена излезе!“

„Еее! — рече си с чувство на удовлетворение. — Болна не болна, с една дума — дъщеря на баща си. Видял ли е някой султан Селим да се изплаши, че и дъщеря му да се стряска?“

Започна да кима с глава в потвърждение на собствените си думи.

„Велик е Аллах! Ето че не се изплаши! Всички ние се стреснахме за душичките си. А тя се хвърли да спасява малкото слугинче. Как се казваше? Ха, Небиле! Рече си, ще спася момичето, а сама щеше да се търкулне в езерото. Абе без малко водата да направи това, което шах Исмаил не успя!“

Внезапно очите подадоха сигнал за тревога. Напрежението пробуди всичките му сетива. Изправи се върху седлото.

Някакви хора идваха! Свестни или злодеи? Кои ли ще са?

Бяха все още далече. Но ако се съдеше по облаците прахоляк, бяха много. И то — доста много!

Заслони очи от слънцето с длан и се опита да ги види по-добре. Ненапразно го наричаха Ястребовото око. Забележеха ли заек, яребица, подгонеха ли каквото и да е, набързо го откриваше с поглед сред храсталаците. „Какво ли е това? — промърмори под носа си. — И защо са толкова много? Човек като нищо ще си помисли, че е тръгнала на поход цялата османска армия.“

Зад конниците се стелеха на вълни, на вълни облаци пепел и прах. „Най-малко са два ескадрона!“ — прецени наум.

Продължи да ги наблюдава. Реши, че са повече и от два ескадрона. Хрумна му мисъл, от която се вцепени: „Колко още? Ама че си остарял! И очите ти са започнали да не виждат. Дори не можа да преброиш колко още ескадрона има! Как ще разбереш свестни ли са или разбойници?“.

Отново прикова цялото си внимание в приближаващия облак от прах. Очите му пламнаха от дългото взиране.

Мисълта, която го връхлетя преди малко, отново му зачовърка в мозъка. Само един човек можеше да препуска насам с толкова много конници.

„Възможно ли е? Не, драги! — си каза. Махна с ръка във въздуха. — Глупости!“

Но и вярваше в това, което виждаше. Пак ги преброи. Един. Два. Три. Стелещият се след конете прахоляк му пречеше да се ориентира добре. Шест. Седем. Осем…

— Олеле! — викна с глас разузнавачът. — Девет! Точно девет!

Затвори очи. Разтърка ги с опакото на дланта си. „Да не бъркаш, дърт ястребе? — потърси си сметката той. — Я погледни по-добре! Това, което виждаш, да не са копия?“

Не бяха.

Първо се увери, като преброи още един път. Девет! Второ, ако бяха копия, щяха да блестят от слънцето. А тези не блестяха. Сякаш на върха им се развяваше нещо.

Наближиха още малко. Той се наведе, залепи ухо до земята и се заслуша. „Охооо! Нито са два ескадрона, нито са и три! Към нас идва цяла армия! Цяла армия!“

Пак се изправи. Проследи ги още известно време.

Преброи едно копие, две… Осем!

Не. Девет. Девет копия с конски опашки на върха!

Пред конските опашки пристъпваше сред облак от прахоляк черен жребец. От пушилката ездачът не се виждаше. Но личеше гордата му стойка върху коня, такава, сякаш искаше с глава да стигне небесата. От двете му страни набиваха копита в земята два сиви коня. Слънцето сякаш беше кацнало върху лявото рамо на ездача отдясно. Ярко се открояваше и върху дясното рамо на левия конник. Така силно блестяха раменете на ездачите.

„Леле!“

Всичко си идваше на място. Това, което му беше дошло наум, сега яздеше пред армията.

Черният жрец!

Конник с глава в небесата.

Кацналото върху двамата конника слънце. „Какво ти слънце!“ — възкликна вътрешният му глас. Това бяха ятаганите на падишаха. Върху раменете на неговите оръженосци.

И девет копия с конски опашки!

Втурна се надолу от скалата с неспирни викове:

— Падишахът! Падишахът! Пристига Селим хан!

Черният жребец беше един от двата коня на султан Селим хан. Черният се казваше Карадуман[25], белият — Акдуман[26]. Когато тръгваше на война, падишахът се мяташе на Карадуман, в мирно време се разхождаше с Акдуман.

— Леле-мале! — мърмореше, падаше и ставаше разузнавачът. — Селим хан е върху Карадуман!

Тогава…

— Ох, леле! — размахваше ръце във въздуха като крилата на вятърна мелница, докато се добра до мястото, където беше вързал коня си. Още с качването заби шпори в корема му. Надигна гривата и се приведе към шията. — Препускай! — зашепна в ухото му. — Надбягай вятъра! Селим хан се е качил на бойния си жребец, идва след нас. Позна ли Карадуман? Малко ли сте препускали един до друг! Покажи на всички, че не си остарял. Препускай! Лети! Да известим Хатидже султан!

Известно време препуска натам, откъдето беше дошъл. Изведнъж се сети нещо и дръпна юздите. Конят изцвили от болка и се закова на място. „Къде така бе! — изруга себе си. — Къде така? Падишахът идва не към нас, а отива натам, където си мисли, че ще намери Хатидже султан. Добре де, момичето не е там, накъдето е тръгнал!“

Обърна коня назад. Заудря го с юздите от две страни и запрепуска към мястото, откъдето беше дошъл.

Отново се притесни от хрумналата в главата му мисъл: „Как щяха да постъпят с някого, който препуска на кон като луд срещу падишаха?“

Ще го прострелят право в челото.

И то без да попитат кой е, що е.

Опъна юздите надясно и обърна коня към едно възвишение, откъдето можеше да им се покаже. Животното, свикнало по бойните полета с ненадейните и резки заповеди на своя ездач, се подчини безпрекословно. След минута бяха отгоре на възвишението. Оттам вече се виждаше шествието от деветте кавалкади, което заливаше долината като порой.

Опъна с все сила юздите. Конят изцвили и се изправи на задните си крака. Задържа се така, а с копитата под тънките си глезени отпред взе да рита гневно във въздуха.

— Хееей!..

Разузнавачът захапа повода със зъби. Изправи се върху стремената и започна да размахва ръце във въздуха.

— Хееей! Погледнете насам! Хееееей!

Не го чуха. Не го видяха. Пороят продължи да се носи по долината.

„По дяволите! — изруга. — Хайде, че не ме чувате, не ме чувате. Ами не ме ли виждате? За какво му е на Селим хан това шествие, щом не може да види даже летящата във въздуха птичка?“