— Тогава защо каза, че там са и раят, и адът?

— Ами защото раят и адът са един до друг, затова. Морето внезапно се отдръпва. Островърхите подводни скали сякаш издигат преплетена бариера да спрат втурналите се към морето дървета. Ако морето утихне, няма нищо страшно. Но разбушува ли се веднъж, тогава, господарю, в Парга ще съзрете истинския ад. Едва подхвърлил нагоре големите и преголеми кораби, в следващия миг ги блъска в острите скали и ги раздробява на парчета. Два затрупани до половина бойни кораба лежат там, сред скалите при носа. Нощем на носа палят огромни огньове, за да сигнализират на корабоплавателите. Но нима ураганът се съобразява със сигнали и огньове?

— Кажи си го направо — сурово място!

— Сурово е! — потвърди Ибрахим. — Но и паргалийците са сурови хора. Не се поддават на морето. За нас то е малко. Ако не излязат на риболов, гладуват. А ето че да се тръгне на лов за риба е все едно да отиваш на среща със смъртта.

Сюлейман го слушаше така, сякаш всичко оживяваше пред очите му.

— Но рибарите знаят къде са подводните скали, нали?

— Дори и децата ги знаят. Ако морето е тихо, те се премятат и плуват между тях. Няма човек, който да не знае къде е плитко, къде е дълбоко. Но Парга е обърната към откритото море. Пред нея няма естествена преграда, която да спира западните и северните ветрове. По тази причина не ѝ липсват бурите и ураганите. Отплуваш на слънчево време, връщаш се сред буря. Ако дотогава вълните не са те преобърнали и погълнали, чакат те скалите. При такова време няма значение дали знаеш кое къде е. Бурята така обръща морето с краката нагоре, че току-виж онова място, което познаваш като плитчина, станало дълбока бездна, а под другото място, което считаш за сигурно, щръкнали остри като назъбен трион скали…

Настана мълчание. Ибрахим се взря в мрачната долина, после — в звездите над главата си. Не успя да ги види, защото до тях горяха четири големи факли.

— Звездите са избягали. Знаете ли, принце? Звездите никога не бягат от Парга. Вдигнете ли глава нощем, ще видите, че там ви очакват с милиони. Вие си ги съзерцавате или пък те вас наблюдават.

— Чемшит ага! — вдигна ръка Сюлейман.

В мрака се появи по-черен и от нощта мъж.

— Заповядай, принце!

— Да угасят тези факли!

Мъжът изчезна така мигновено, както се и появи. Преди да е изтекла и минута, угаснаха де къде имаше факли из Плачещата скала.

— Как е сега?

Ибрахим вдигна глава. Ето, там си бяха. Всичките.

— Моите звезди! — промълви. — Звездите на Парга!

Сюлейман се разсмя с глас:

— Веднага си ги присвои, Ибрахим! Къде е Парга, къде е Сарухан? Това не трябва ли да са звездите на Сарухан?

— Зависи от гледната точка, принце. Ако ги гледате през моите очи, това са звездите на Парга. Защото сега и майка ми, и баща ми… — Гласът му изведнъж се пречупи и той млъкна. Преглътна, позакашля се. — Простете ми. Ако моят брат ги гледа, със сигурност и той ги вижда.

Сюлейман си замълча. Виждаше, че Ибрахим беше на прага да се разплаче. Малко ли беше преживял и той самият. В Трабзон, в Кефе. Изтръпването пред смъртната заплаха от страна на ядосаните си чичовци, че дядо му назначи него за санджакбей на Болу… Беше оставен съвсем сам. Чудесно познаваше какво е да изпитваш болката по родното място.

— Как се казваше баща ти?

— Армано. А майка ми — Зелжена.

Пак замълчаха.

— Паргалъ? — наруши тишината Сюлейман. — Няма ли никаква вест от тях?

— Не — завъртя глава на две страни Ибрахим.

— Откога не си ги виждал?

Принцът очакваше да ги пресметне, но той отговори веднага:

— Десет. Точно десет години, осем месеца и седемнадесет дни.

— Я виж ти! Значи ги броиш ден по ден, а?

— Гони ме носталгията. Ако не ме е страх, че ще ги сбъркам, щях да броя и часовете, и минутите.

— Добре де, на колко години си?

— На седемнадесет.

Принцът трепна развеселен.

— Предполагахме, че сме наблизо. Били сме връстници бе, Паргалъ! И ние караме седемнадесет години.

— Мама ми казваше, че съм се родил, когато дърветата били отрупани с цвят. Било през април.

Принц Сюлейман тупна с длан по коляното си.

— Ето на! И ние сме родени през април. Валиде е записала върху задната корица на свещения Коран двадесет и седми април.

Ибрахим също беше изумен. Повярва, че Господ го изправи очи в очи с някакво чудо, но това съвпадение! „Само какво съвпадение! — възкликна в себе си. — Това е божа работа. Божествени знаци! Всички те трябва да си имат определен смисъл, някаква причина.“ Вече беше повече от убеден, че Господ бог го е изправил пред Сюлейман, а може би е изправил Сюлейман на неговия път.

— Тогава аз излязох с цяла седмица по-голям от вас, принце!

— Виж ти какво е извършил Аллах! Виж ти какво е извършил Аллах! — не спря да възклицава едно след друго Сюлейман. А наум си казваше: „Странно! Как е възможно да си приличаме до такава степен!“.

Постепенно и той започна да вярва, че в тяхната среща има някакъв замисъл. Личеше си и без това по звуците на цигулката. Те бяха божественият повик. Ако не ги беше чул, сега Паргалъ нямаше да седи пред него.

— Виж какво! — разсмя се той. — Да пием за това! По още една глътка, а?

Вдигнаха напълнените от слугата купи.

— Има нещо в цялата тази работа, Паргалъ! — обади се Сюлейман с притаен глас. — Явно Аллах съедини нашите пътища. Що се отнася до нас, ние искаме да вървим по този път вече заедно с теб.

Ибрахим се накани да каже нещо, но принцът го прекъсна:

— Моят път е дълъг и изпълнен с опасности. Трябва да го знаеш. Иска се търпение, вярност и храброст.

— Господарю… — Видя, че Сюлейман вдигна вежди и веднага се поправи: — Принце… щом ще сме заедно, какво значение има колко е дълъг пътят и какви опасности дебнат. Ще ви следвам със сърце, търпение и преданост.

Принцът не скри, че тези думи му харесаха.

— Ибрахим — прошепна той. В тъмнината му се стори, че лицето на принца се озари. — Ето какво ще ти кажа. Ще се доверим на твоето постоянство, на предаността ти и на храбростта ти. Ти също трябва да имаш доверие в нашето постоянство, в приятелството и в смелостта ни.

Надигнаха отново купите и отпиха по още една глътка.

Ибрахим направо се окрили от тези думи, чиито свидетели бяха милионите звезди. „Господи, Господи боже мой! — ликуваше душата му. — Ти свърза съдбините на твоя роб със съдбините на принца, в чиито длани гръмоляха светкавици! Моята свобода вече е в неговите ръце. Дори и дяволът не би могъл…“

Причу му се едва доловимо шептене някъде вътре в него: „И твоята смърт!“. Не му обърна внимание. Дори и дяволът не би могъл да накърни вълшебството на мига, който изживяваше.


* * *

— А сега ми разкажи всичко. Как те отвлякоха? Кой те изтръгна от Парга? Какво си преживял след това? Какво се е случило, докато се срещнем…

— История, дълга като за десет години разказване. Не искам да ви оставя без сън.

— Одеве нали ти казахме, че заедно ще посрещнем зората. Тази нощ сме гости на Ниоба. Искаме да узнаем всяка подробност за теб. Разказвай!

Ибрахим се позамисли. Очите му бяха отправени някъде много надалече. Прелетя за миг над Ниоба, вкаменена от мъка за погубените си от стрелите на Аполон и Артемида деца, назад през десетте години, към скалите на Парга. Сам се учуди: „На какво е способен човешкият ум! Заличаваше дори и времето!“

— Всичко започна при скалите на Парга — започна той. — Една бурна нощ…

И му разказа всичко докрай.

Завръщането с татко му от смъртта. Катеренето по скалите. Разговорите на рибарите в подслона. Сетне отварянето на вратата. Втурването им навън. Съзирането на онзи прокълнат кораб и викът на баща му: „Бягай, Александър, бягай!“. Прекараните в страх часове в подслона, където се сгуши. Срещата му с пиратите, от очите, на които изхвърчаха пламъци. Всичко.

Дотам принцът го слушаше, без да го прекъсва. Издаваха го само сменящите се изражения по лицето му. Ту излъчваше задоволство, ту тревога, ту се усмихваше, ту се ядосваше, кипваше. Най-накрая лицето на Сюлейман потъмня от мъка.

— Откъде са били тези пирати?

— Венецианци.

— Проклетници! Изскачат изпод всеки камък!

— По-точно — допълни Ибрахим, — венецианец беше човекът, който ме стисна под мишницата си и ме отнесе. На галеона имаше още много хора. Африканци, магрибийци[24], сред тях имаше и пирати от островите в Голямото море.

— Отведе те в кораба, а после?

— Хвърли ме в някакво тъмно място. Толкова тъмно, че даже като си вдигнех ръката, не я виждах. Студено като лед. Навсякъде — мокро. Чувах как морето се блъска в борда. И някакво непрестанно шумолене. Изведнъж нещо се опря до крака ми. Влажно. С козина. Нещо гадно…

Не можа да обясни какво е било това малко студено нещо, което се е докоснало до крака му. Дъхът му секна както тогава. Но по очите на принца позна, че се е сетил какво е било.

Мишки! Грамадни, малки, всякакви мишки!

— Закрещях, започнах да ритам всичко, което ми попаднеше под краката, накъдето и да мръднех в този мрак. Обаче… — Пак си замълча. — По едно време с ужасно дрънчене и скърцане вратата се отвори. На прага ѝ стоеше оня отвратителен човек, звярът, от очите, на който хвърчеше огън и жупел.

„Кое е по-страшното?“ — се беше попитал тогава: мишките, които лазеха до него и се опитваха да го хапят, или пиратът, който боботеше като гръмотевица и по чието лице от обраслите по него косми не се виждаше нищо друго, освен очи.

Отговора получи от звяра.