Макар да не допускаше, че ще има някаква полза, все пак салджията извика:

— Не се бойте! Това езеро е като пощръкляла жена!

Начаса съжали за това, което изрече. Приказка за пред жена ли беше това! И то точно пред тази, дъщерята на могъщия падишах!

— Съжалявам! — поклати глава. — Не се сърдете на стария глупак! Остарее ли човек, ни срам му остава, ни свян!

Така или иначе, никой не беше в състояние да го укорява. Начело с Хатидже, всички момичета, отпуснати на колене, се бяха струпали край мачтата и мълвяха знайни и незнайни молитви. Кочияшът и стражът се мъчеха да успокояват конете.

— Както си седи тихо и кротко, изведнъж побеснява проклетото езеро! — продължи салджията.

Той знаеше, че почука ли опасността на вратата, ако някой им заговори, хората се окуражават, макар и мъничко. Много пъти го беше прилагал. Хем им приказваше, хем потапяше и вадеше дългия прът на сала от водата. Откриеше ли с пръта някое място на дъното, той го забиваше там и впрягаше всичките си сили, за да обърне посоката и да измъкне сала извън течението.

— Пак ви казвам, не се плашете! Многото мина, малкото остана. По два пъти на ден пресичам през това течение насам и натам. Знам къде се уталожва, къде става дълбоко и те поглъща. Ако е рекъл Аллах, ще ви изкарам оттук.

Нали и те отправяха молитвите си да стане точно това.

Изведнъж се разнесе някакъв тропот. Един от конете се подплаши от люшналия се под краката му сал, изправи се на задните крака, а с предните взе да рита във въздуха.

— Хеееей! — викна салджията. Този път гласът му издаваше явна паника. — Някой да укроти този кон!

Капитанът се отказа да подпира колелото на колата и се втурна назад. Но не беше възможно този кон да бъде укротен. Докато буйстваше, над сала надвисваше все по-голяма угроза.

— Хвърляй този проклетник във водата бе, човек?

— Но това е моят кон!

Въпреки всички усилия, Хъдър ага не успя да го убеди.

— Ако го подържиш още малко, този кон ще ни погуби всички до един! — опъна му се салджията. — Давай и ти, юначе! — викна към войника да помогне на капитана.

Точно тогава стана, каквото стана. Колелото, което той едва-едва задържаше с две ръце, се хързулна и се завъртя около собствената си ос. Колата, освободена от четирите дръпнати встрани коне, сега вече нямаше пред себе си никакво препятствие и тръгна към ръба на сала. Всички бяха наясно, че вече нямаше сила, която да я спре. Сбруите, в които впрягаха конете заедно с юздите, се удължиха, удължиха, изопнаха, изопнаха… Най-напред дясното колело наведе сала напред и влезе във водата, сетне и другото. И изведнъж колата на Хатидже се сгромоляса в езерото. Сега салът загуби равновесие, освободен от тежкия товар в предната част, той почти се изправи върху задния си край. Хатидже усети, че сключените ѝ около мачтата ръце започват да се изхлузват, и нададе вик. В един момент тялото ѝ се преобърна встрани. Чу виковете на Небиле: „Султанчице! Како султанке!“, и с последна надежда заби нокти в дебелите въжета, които свързваха дъските на сала една с друга. Капитанът, като видя, че дъщерята на султан Селим всеки момент ще се изхлузи в езерото, разбра, че трябва да се прости с коня си. Пусна му юздите. Хвърли се към Хатидже султан. С една ръка се хвана за мачтата, където се беше вкопчила Небиле, другата подаде на Хатидже.

— Хванете се!

Хатидже се приготви да скочи напред от мястото, където се беше закрепила, за да хване ръката на Хъдър ага. Веднага разбра, че от легнало положение беше невъзможно да го направи.

— Небиле! Остави ме мен, хвани момичето! — викна тя към него.

Небиле пищеше. Непрекъснато надаваше викове: „Не! Султанчице! Султанчице! Красива моя султанке!“.

— Това никога няма да го направя! — викна Хъдър ага към Хатидже. — Няма да го направя, преди да спася вас! — За пръв път прозвуча толкова решително. — Сега направете това, което ви кажа! Веднага!

Хатидже усети, че полека-лека ноктите ѝ, забити в мокрото въже — тази единствена нишка между живота и смъртта, — започнаха да се изплъзват от влакната. Оставаха ѝ няколко секунди. „Славей мой! Идвам! — си каза наум. — Твоята роза пристига. Чакай ме!“

— Хатидже!

Прогърмелият мъжки глас върна съзнанието ѝ оттам, където витаеше. Името ѝ беше изревал Хъдър ага.

— Веднага си допри коленете до корема. Свий се надве! Разбра ли ме?

Направи точно така, както ѝ каза този импулсивен човек. Изтегли единия си крак до корема. Дори не усети болката от ожулването на коляното си по дъските.

Отново се озова натясно. От едната ѝ страна Небиле редеше молитви за нейното спасение и като нищо беше готова и сама да се хвърли подире ѝ в прегръдките на смъртта. От другата страна — горестният Славей, с когото трябваше да се разделят, без да са си докоснали дори ръцете. Кого от тях трябваше да избере? Небиле означаваше живот, Славеят — смърт!

— Хайде сега и другият!

В този момент Хатидже направи своя избор. И той беше Небиле. Трябваше да живее заради нея. Не можа да спаси Фехим Челеби, но Небиле — можеше! Можеше да ѝ подари блестящ живот. При това имаше дълг и към Джевахир.

Сред неописуеми болки сви и втория си крак до корема. Пръстите ѝ всеки момент можеха да се изкопчат от въжето.

— Чуй ме! — извика капитанът, застанал с протегната към нея ръка. — Имаш шанс само за един опит. Пусни въжето, отблъсни се с коленете и се хвърли към мен. Хвани се за ръката ми.

— Не мога!

Небиле отново запищя:

— Султанчице! Султанчице!

— Можеш! — прогърмя пак като небесна гръмотевица Хъдър ага. — Можеш! Не се бой! Ти не си ли дъщерята на Селим хан!?

„Такава съм! — си каза наум. — Същата! Дъщерята на султан Селим хан! Това съм аз!“

Пред очите ѝ се появи образът на Томирис Едже. Винаги си я представяше като много красива жена, с бял везан шал, стройна като топола и коси до коленете „Виж — говореше ѝ сега Томирис, — виж аз как се нахвърлих върху Кир. Хайде, Хатидже! Също като мен! Нали искаше да станеш като Томирис? Ето, моментът настъпи. Покажи на какво си способна!“

Всичко стана за миг.

Тялото на Хатидже се изви като лък, с коленете се изхвърли напред. Когато падна върху хлъзгавата дъска, си рече: „Край!“ Никой вече не можеше да ѝ попречи да се изпързаля към водата. „Дотук беше! — промълви. — Всичко приключи! Не успях!“

Изведнъж помисли, че китката ѝ се заклещи в някакво менгеме.

— Хванах те!

Беше гласът на Хъдър ага.

— И аз, и аз я хванах!

А това го каза салджията.

Тя продължаваше да се хлъзга, но капитанът я държеше в стоманената си хватка за китката, а салджията, който усети, че дъщерята на падишаха може да се изхлузи във водата, се хвърли на пода и ръката му я обгърна като ласо през талията.

— Султанчицата се спаси! Аллах, султанчицата е спасена!

Хатидже грабна момичето в прегръдките си. С цялото си същество усети как сърчицето ѝ биеше като полудяло.

Заровила глава в гърдите ѝ, Небиле сега плачеше от радост.

Капитанът издърпа Хатидже за ръката, за да я заведе до мачтата и да я види пак вкопчена в нея, но така и не успя да се зарадва. Конят му още от одеве се опитваше да се задържи на сала, но при последното залитане копитата му се подхлъзнаха. С един-два удара на подковите опита да се спре, но не успя.

— Мъзрак! Мъзрак!

Така се казваше конят на Хъдър ага. Мъзрак мигом изчезна от погледите им. Всички, които бяха на сала, се вторачиха уплашено във водата. От очите на известния като намръщен човек капитан се търкулнаха по набръчканите му бузи две кристални сълзи. Веднага ги избърса с опакото на дланта си — никой не биваше да ги види.

— Заради мен! — погледна своя спасител за пръв път трогната до дъното на душата си Хатидже.

— Нали султанката ми оцеля, това е важно…

— Виж, виж!

Викаше по детински зарадвана Небиле и всички обърнаха погледи натам, където сочеше тя.

Главата на Мъзрак се показваше над водата. Животното се беше преборило с течението и сега плуваше право към брега.

— Той плува! — плесна с ръце Небиле.

— Браво на моето момиче! — засмя се и салджията.

Забелязваше, че течението вече започва да се укротява.

— Не се притеснявай! Той е силно животно. Ако му помогне и някой отгоре, ще се спаси. Ще дойде да те намери.

По вкамененото лице на Хъдър ага плъзна усмивка и той промърмори:

— Дай боже!

Хатидже вече можеше да стои на крака върху сала и той коленичи пред нея, за да промълви:

— Вратът ми е по-тънък и от косъм. Простете на вашия роб, че ви назовах по име!

Хатидже го погледна усмихнала:

— Командире! — изрече с ясен глас. — Няма го твоя кон, няма я и нашата кола. Ти по-добре измисли, като слезем на брега, как ще стигнем до Бурса.


XXX


Ибрахим замислено погледна към Сюлейман. Принцът се бе излегнал върху постелката — подпираше се на лакът върху една от нагласените за облягане възглавници, бе свил единия си крак така, че коляното му стигаше почти до брадата.

— За мен — продължи Ибрахим — това е най-красивото място на този свят. Знам, във вашите владения има и по-красиви. Но за един паргалиец Парга е раят. — Замълча, като че ли се усмихна. — Не! — каза. — Там е и раят, и адът.

— Разкажи ми де! — подхвърли Сюлейман и се размърда на мястото си.

Ибрахим не криеше, че говори по принуда, но Сюлейман се опита да го поощри:

— Сигурно е потънало в зеленина.

— От дърветата не се виждат покривите на къщите. Горите се спускат от върховете надолу към морето като тичащо дете. Клоните на някои от боровете се протягат към реката с плачещи върби по двата бряга. Тополи и дъбови гори обгръщат Парга отвред, в центъра ѝ се извисяват гигантски чинари. Като дете аз преброих пет нюанса на зеления цвят. Мама — шест. А татко ни се подиграваше. Нито са пет, нито шест, зеленото си е зелено — казваше той. Всички са едно и също нещо. Каква е разликата, ако е малко по-светло или по-тъмно? И сега си мисля, че той наистина не е забелязвал разликата. Ето на, зелено е. Съвсем зелено!