— Дано да имам сили да изпълня заповедта на нашия принц.

— Няма да искаме от теб нещо, което никога няма да можеш да изпълниш, Паргалъ! Ето какво искам: утре, някой ден, някога, когато удари часът, не ми позволявай да стана като Ниоба! Разбра ли ме?

Какво? Това пък какво беше?

— Може да се опияня от победи и видиш ли, че се възгордявам, просто ми припомни тази вечер.

Ибрахим замълча. Този път безмълвието му беше заредено с дълбоко уважение. Смяташе себе си за човек, който обича не толкова да приказва, колкото да мисли, да си гради мечти и да крои планове. Ето че и Сюлейман беше същият. Нещо повече, той беше хиляди пъти по-близо до постигането на мечтите и плановете си. Защото беше синът на падишаха. А той — роб. Хайде, да не казваме роб. А музикант, чието сърце сега се свива при мисълта дали не допусна грешка, че не си донесе цигулката, дали принцът няма да се ядоса и да го изпъди.

Доста време размисляше как трябва да отговори на този въпрос.

— Казвай, Паргалъ! — нетърпеливо го подкани принцът.

— Защо искате това от мен, принце?

— Защото само ти можеш да го направиш, затова! В моето обкръжение ти си единственият, който не премълчава нещата. Тъкмо заради това искам да си останеш такъв искрен и чистосърдечен, какъвто пристигна днес при нас. Разбрахме ли се?

— Аз съм един най-обикновен роб. Обикновен роб, помирисал малко от мастилото. А вие сте синът на краля. Синът на могъщия крал на една могъща държава. Казвате, когато му дойде времето, когато удари часът, имате предвид деня, когато ще поставите на главата си короната. Като дойде този ден, вие вече ще трябва да отдавате на короната онова, което ѝ се полага. Трябва да воювате до победи. И аз виждам, че ще ги печелите. Светът ще ви се види тесен. Пред вас ще рухват престоли и корони. Такъв човек не заслужава ли да се чувства горд? Няма ли да е нечестно, ако някой поиска от него да не се възгордява?

— Не, няма! — отряза го Сюлейман. — Това искам от теб. Ако видиш, че съм леко кривнал от пътя, че съм си навирил носа, да ми кажеш — без да се страхуваш дали няма да се ядосам, да побеснея, да ти отрежа главата! — само да ми кажеш: „Не се самозабравяй! Аллах е по-велик от теб!“. Става ли? Да ми казваш ето това: „Не се самозабравяй, Сюлейман! Аллах е по-велик от теб!“. Договорихме ли се?

Ибрахим настръхна от връхлетялото го в най-неочакван момент странно усещане. Току-що забеляза, че в думите на Сюлейман е заложен някакъв друг, скрит замисъл. Принцът си представяше деня, когато щеше да стане падишах. И си кроеше сметките с тази цел.

Така де, естествено, че щеше да си ги крои… Но дали беше вярно подозрението на Ибрахим към сина на този падишах, за когото беше чувал, че сече глави, да включва в своите сметки и неговото присъствие. „Има ми доверие!“ — си каза. И още нещо. В подтекст той му внушаваше, че в победоносните дни, за които си мечтаеше, виждаше до себе си и него. Виждаше съдбините им свързани една с друга от Бога. Ибрахим щеше да се издига толкова, колкото по-високо се извисяваше Сюлейман.

— Договорихме се, господарю!

— Паргалъ! — промълви тихо през зъби принцът. — Остави тези обръщения като „господарю“! Не искаме такива приказки, когато сме си само двамата насаме. Дойде като Паргалъ, остани си такъв! На кривото викай криво, на правото — право!

Сетне се протегна и взе от масичката една праскова. Подхвърли я в дланта си няколко пъти, после я метна към Ибрахим.

— Еее? — рече внезапно развеселен. — От вечерта насам ни караш да говорим все ние. Сега е твой ред. Разказвай! Как попадна тук? Искам да чуя всичко!

„И какво ще направиш, като го чуеш? — измърмори в себе си Ибрахим. — Остави ми го, да си седи в мен. Не ми човъркай болките!“

— Моята история е доста дълга, принце. Колкото и да разказвам, няма край. А пък и стана късно. Боя се да не ви отнема от съня.

— Ти какво си мислиш — че ще легна и ще заспя ли? Тази нощ ще посрещнем слънцето тук, Ибрахим. Така че започвай да разказваш. Ангел ли си, дявол ли си? От кои си? Знам, че преди госпожата си бил затворен при някого. И това искам да разбера. Хайде, разказвай за всичко! Започни от Парга. Какво е това място?


XXIX


ЕЗЕРОТО САПАНДЖА

Бехнам препускаше с коня като луд. Не знаеше колко още време ще издържи животното на този галоп.

„Проклета жена!“ — си измърмори.

Дъщерята на Селим му обърка сметките, не отседна през нощта в някой хан. Като полетяла птица бягаше пред него. Не му хареса този израз. От смъртта си бягаше Хатидже, сякаш летеше. Защото хванеше ли я палачът, тя щеше да види слънцето за последен път.

Пред очите му се ширна езеро и той моментално се спря. Откъде трябваше да го заобиколи, отляво или отдясно? Къде беше по-краткият път? И най-важното — трябваше да надуши от коя страна са минали и те. Дръпна с все сила юздите. Гемът разрани устата на коня, той изцвили от болка и му се противопостави.

— Трай си, проклето животно! — нахока го Бехнам. — Не си тръгнал на разходка, преследвач си! Ти си конят на смъртта!

Не ги търси дълго. Не беше трудно да открие отъпканата от много коне поляна. Смачканата тук-там трева беше започнала да се изправя. „Два!“ — каза с гняв. Трябва да са на два часа по-напред. Веднага трябваше да продължи пътя си. Изправи се. Дръпна запъхтения кон за юздата. Скочи на гърба му, без да ползва стремето. Обърна животното с глава към залеза на слънцето. То пристъпи един-два пъти с нежелание. Бехнам тъкмо щеше да го срита с шпорите по корема, когато го обзе предчувствието, че не тръгва във вярната посока. Имаше нещо нередно. Какво беше то — не успя веднага да го открие. Скочи долу. Втурна се натам, където видя следите от подкови. Наведе се и започна да се вглежда в изправящите се треви и метличини, в хлътналите из меката пръст очертания на подковите. Проследи и дирите от колелетата. Странно! Нещо го държеше нащрек. След малко пак се наведе. Този път ги преброи. Еднааа, две. Там — триии. Тази — четири. Ееее? А къде е петата?

Едната кола липсваше.

Хвръкнала ли е петата кола? Може да ѝ се е счупило някое колело и да са я изоставили по пътя. Да разсъждава тук си беше чиста загуба на време. Спусна се към езерото. Нагази във водата чак до кончовете на ботушите, наплиска си лицето.

Не му оставаше нищо друго, освен да се метне на коня и да препусне по следите. Всяка изтекла минута ги отдалечаваше все повече и повече. Тъкмо се присламчваше към коня, когато вниманието му се прикова върху земята. По мокрия пясък имаше следа от нещо, което сякаш са влачили и теглели.

Боже господи!

„Как не можах да се сетя!“ — изруга се наум и се хвърли върху пясъка. Разгледа дирята още по-внимателно. Колело. Ето че най-накрая откри и петата. Добре де, но какво търсеха тези следи тук? В езерото ли бяха изтеглили колата? Потопили са я, значи?

„Глупак, глупак, глупак!“ — удари чело в земята.

Какво ти потопяване!

Изведнъж отпусна рамене.

Дъщерята на Селим се оказа по-голям дявол и от баща си!

Охраната ѝ е заобиколила по пътя, а тя бързо е минала отсреща през езерото. Тук са натоварили колата на сал. Съвсем ясно се виждаше. Онова отдясно е предното колело. Лявото е потънало в треволяците. Ей там са и задните колелета. Че някой се е сетил да заличи следите, сетил се е, но в бързината не е успял да скрие всичките.

Добре де, това съвсем не беше в негова полза.

Хатидже султан беше избягала под носа на Азраил.

Бехнам обаче пак щеше да препусне с коня си. И щеше да препуска, докато пукне. Можеше да я настигне пред вратите на Бурса. Можеше тя да си е помислила, че му се е изплъзнала, и да са отседнали някъде. Всичко можеше.

Хрумна му някакво предположение и по лицето му плъзна саркастична усмивка. Можеше течението да ги е преобърнало и да са се удавили.

„Безмозъчен Бехнам! — изруга се сам. — Каква ти е ползата, ако дъщерята на Селим се удави в езерото? Никаква! Няма ли шах Исмаил да те пита за главата ѝ?

Метна се на коня.

— Тръгвай! — кипна. — Изяж ги тези планини!


* * *

„Край!“ — помисли си Хатидже, когато течението ги повлече. И само тя ли? В един миг лицата на всички направо посивяха.

С изключение на салджията. Въпреки възрастта си, той не спираше да търси с дългия прът в ръце някаква скала, някаква плитчина, където да изтегли сала встрани от течението.

Хатидже дори не беше убедена, че дългият прът стига до дъното. Това спокойно, кротко езеро тук сякаш набъбваше, закипяваше, превръщаше се в хукнала нанякъде разпенена река.

— Хванете се за нещо! — извика салджията. — Султанката да слезе от колата, това возило може да полети във водата. Отвържете и конете. Ако се наложи, ще се откажем и от тях.

Веднага изпълниха казаното. Никой не попита какво ще правят без коне, без кола. В този момент единственото важно нещо беше техният живот.

Хатидже прегърна Небиле, която хапеше устни да не се разплаче от страх.

— Ела тук, момичето ми!

Тръгна към дебелата мачта в центъра на сала. Трудно се задържаше на крака върху подмятания и люшкащ се от кипящите под него води сал, веднага се сви на колене. Последва я и Небиле. Не изпускаше момичето, успя да се добере до мачтата.

— Прегърни я здраво!

Небиле обви мачтата с две ръце и преплете с все сила пръстите си.

Хатидже обгърна най-напред нея, а заедно с нея — и мачтата.

Ако се преобърнеха, водата щеше да ги погълне наведнъж и двете.

Капитанът беше увиснал на едното от колелетата и всячески се мъчеше да я спре, ако тръгне да се подхлъзва, сякаш силите му щяха да бъдат достатъчни, за да попречи на колата да се прекатури.