Когато тръгна да слиза от Петнистия, никой не се притече да му помогне. Защо ли да идват? Той беше чужденецът, допуснат в рая по волята на принца. И отново в ушите му прозвуча гласът на демона: „Не се надувай! Не разчитай на благоволенията! Току-виж си се изтърсил долу от Райската градина!“

„Заклевам се! — каза си той, докато връзваше юздите на Петнистия за едно дърво. — Няма да се изтърся! Отсега нататък няма вече надолу! Паргалъ Ибрахим ще се изкачва все по-нагоре. Винаги нагоре! До върха! Ще впрегне ума си, дарен му от Бога, за да върви в крак с османските порядки. Най-малко ще ги накара да си мислят, че постъпва така. Паргалъ ще се изкачи до върховете на рая!“


* * *

Вечеряха под игривите, танцуващи отблясъци на факлите. Истински разкош. Прислужниците се редуваха да идват, да вземат празните блюда и да поднасят пълни.

— Вино?

Какво? Вино ли? Е, на това вече не повярва.

Сюлейман забеляза недоумението в очите на приятеля си.

— Гроздов сок, значи! — засмя му се отсреща.

— Не го ли смятате за грях?

— Нали ти казах, Паргалъ — гроздов сок! — продължи да се смее с глас.

Ибрахим се просълзи. В същия миг пред очите му се появи образът на баща му. Той вдигаше с една ръка малката стомна, подпираше я на рамото и оттам си наливаше в устата — така пиеше виното неговият баща. По онова време Ибрахим гледаше с любопитство и възторг как червената течност преливаше от устата и се стичаше по брадата, по гърдите. Баща му дебнеше удобния момент майка му да излезе навън, топваше пръст във виното и го прекарваше по неговите устни. А той си ги облизваше. Тя ги хващаше много пъти.

— Армано! — издърпваше го гневно от ръцете на баща му. — Искаш да направиш едно невръстно дете грешник като теб ли?

В ушите му сякаш зазвънтя смехът на баща му:

— Какво било то? Що за християнка си ти, Зелжена? Всички ние не се ли причестяваме с вино?

— То е друго! — заявяваше майка му. — То е друго! — погалваше го, рошеше косата му с меките си ръце и му шепнеше: — Ти, Жюстиниен, не слушай баща си. По пътя към рая има много чешми, от които блика вино, но от тях няма да пиеш, докато не пораснеш колкото баща си.

— Аз не съм Жюстиниен, мамо! — глезеше се сърдито той. — Александър съм! А-лек-сан-дър!

Извън това той никога не беше пил вино. Само бе усетил вкуса му — нали си облизваше устните след пръста на баща си. Възкиселичко на вкус!

Кой тиранин, кой господар би поднесъл на роба си вино? Обаче, ето на, новият господар му поднасяше. Другарят му. Довереният му приятел.

Един от прислужниците напълни купата с червено като кръв вино.

Кръвта на Исус.

Преди да посегне към него, Ибрахим нямаше увереност, че ще може да го изпие. Но Сюлейман вдига своята купа и обяви:

— За нашето приятелство!

На Ибрахим не му оставаше нищо друго, освен да я вдигне и той:

— За славата и благополучието на нашия принц!

Отпи съвсем малка глътка. После — още една. „Ех, татко! — изстена в душата си. — Къде е вкусът от твоя пръст, къде е твоят аромат?“ Буца заседна в гърлото му. Очите му пламнаха.

— Обикнахме те, Паргалъ! — изрече неочаквано Сюлейман. — Днес ти пристъпи прага на двореца ни като плаха газела. Дано да се запазиш все такъв. И да те е страх, държиш си на думата. Не потъпкваш гордостта си, словото си, ума си заради кариера, ласкателства и благотворителност. Остани си все такъв, за да вървим неотлъчно, чак до края на живота си, един до друг с този Паргалъ, в когото видяхме своя доверен приятел! Ще можеш ли да го направиш?

В този момент Ибрахим осъзна, че е подложен на изпит. Замисли се: „Сюлейман ме накара да пия онова проклето вино, сега пък е седнал да ме изпитва“. Изпи си всичкото вино в купата, и втората преполови. В главата му беше пълна мъгла, като потъналите в облаци планински върхове. Така поне се чувстваше. Достраша го да не му се замотае езикът.

— Ами ако не мога да го направя?

Принц Сюлейман застина така, с купата в ръка. Не каза нищо, само се загледа продължително в очите му.

Ибрахим не си отмести погледа. „В очите на Сюлейман пак проблеснаха светкавици!“ — си каза. Когато дойде денят да седне на трона, този човек ще управлява целия свят само с очите си. Няма да остане нито един престол, който да е по-високостоящ от неговия, и нито един крал, който да не свежда глава пред него.“

— Ще можеш!

— По какво познахте, принце? В очите ми ли го прочетохте?

— Не! — прихна от смях най-неочаквано Сюлейман. — Погледът ти е толкова замътен от виното, че в очите ти не се вижда нищо!

Наведе засрамено глава, но нямаше как да не се засмее.

— Ами тогава откъде познахте, че ще мога да изпълня онова, което ми казахте?

— Защото ние искаме да го направиш, Паргалъ! За да изписват редом до моето име и името Паргалъ Ибрахим! За да не умре — и то не след една, не след пет, а дори след хиляда години — името на доверения приятел на Сюлейман.

Най-сетне принцът поднесе до устата си купата, която от одеве държеше във въздуха, и отпи една голяма глътка. Докато я оставяше на софрата, изведнъж попита:

— Знаеш ли защо това място тук се нарича Плачещата скала?

— Не знам, господарю.

Направи знак да му напълнят купата отново и стана.

— Тогава ела! Ще ти разкажа легендата за Плачещата скала на върха ѝ.

Взеха си купите в ръце и тръгнаха натам. Под тях долината се простираше като черна бездна. Тук-там сред мрака се мержелееха червени светлинки. Това бяха огньовете на лозарите, които продължаваха да работят и през нощта, възползвайки се от нейната прохлада. Сигурно пълнеха кошовете с гроздето, което утре щяха да откарат на пазара.

Подире им притича един прислужник с две постелки за сядане.

— Не ги искаме! — махна с ръка Сюлейман. — Ще постоим прави.

Стояха смълчани известно време така, загледани в играещите пламъчета там долу, в черната бездна.

— Отдавна, много, много отдавна, по тези места живяла една жена. Казвала се Ниоба. Била красива, плодовита съпруга. Аллах я надарил с дванадесет деца.

— Дванадесет ли, принце?

— Да, да. Шест момчета и шест момичета. Ниоба много се гордеела с тях! Предизвиквала завистта на другите жени с хвалбите си: „Аз съм толкова красива и плодовита, струвам толкова повече от всяка друга, от всички вас, че никоя не може да се мери с мен!“.

— Горделивостта трябва да е опасно нещо!

— Не, празноглавата горделивост! — поправи го Сюлейман. — Жените я предупреждавали: „Недей така, Ниоба!“, но тя не разбирала от дума. Отвръщала им: „Да не би да е лъжа? Не съм ли нещо повече от всички вас, от всяка една, дори от богинята Лето? Лето има две деца. А моите са точно дванадесет. Личи си коя струва повече!“.

„Защо ли ми приказва сега тези глупости?“ — замисли се Ибрахим. Сюлейман не беше човек, който си хвърля думите напразно. Но така и не можеше да се сети какъв ли подтекст е заложил.

— И не мислели, че Ниоба няма право, нали принце?

— Като чули името на богинята Лето, жените се изплашили и се разбягали. Но Ниоба вече го била изрекла. Разкаяла се, после се успокоила: „Ама че си и ти? Откъде Лето ще ме чуе?“ Вятърът обаче спира ли се — подхванал изречените от Ниоба думи и ги нашепнал в ухото на богинята.

— А не бива да гневим боговете!

— Лето страшно се разгневила! — потвърди с глава Сюлейман. — Тя имала един син и една дъщеря. Синът ѝ се казвал Аполон, а дъщерята — Артемида. „Вървете — им казала тя — и накажете тази възгордяла се Ниоба така, че да плаче, докато свят светува.“ Със стрелите си Аполон убил шестимата синове на Ниоба, а Артемида — шестте ѝ дъщери.

Умълчаха се. Ибрахим — защото не можеше да реши какво трябва да каже. Сюлейман — за да прецени какво въздействие му е оказал разказът.

— Казват — продължи след малко той, — че в мига, когато Ниоба умряла пред дванадесетте си убити деца, сълзите в очите ѝ се превърнали в камъни. Ето, тази скала е главата на Ниоба. Оттогава до ден-днешен тя не престава да плаче.

Най-накрая Ибрахим реши да реагира по някакъв начин:

— Впечатляваща приказка!

— Но във всяка приказка се крие и малко истина, нали? — отпи още една глътка вино от купата си Сюлейман.

Обърна се и тръгна към сервираната до басейна трапеза. И Ибрахим закрачи след него с куп въпроси в главата си.

Защо Сюлейман му разказа за Ниоба?

Кръглата софра беше раздигната и на нейно място сега стоеше масичка с различни плодове и сиропи. Сюлейман се присегна и взе от сребърното блюдо голяма червена слива.

— Сега ще речеш — подхвърли тихо, загледан в него, — защо ли Сюлейман ми разказа тази приказка?

Ибрахим наостри вниманието си. Зарадва се, че разгада тайната на разказаното, но си знаеше, че трябва да бъде нащрек.

— Поуката, която трябва да си извадим от тази приказка, е, че горделивостта е опасно нещо. Не е ли така?

С известна предпазливост допълни:

— Така изглежда. Но нима човек няма право да се гордее със своите успехи?

— Ако се съгласим с това, тогава къде ще е границата, Паргалъ? Тоест, искам да кажа, как трябва да я преценяваме така, че да не ни погубва?

Ибрахим не му отговори.

— Ето затова те съветвам да не се възгордяваш! Сред нас е прието да казваме: „Само Аллах заслужава да бъде горд!“. Така е. Колкото и да са големи успехите ти, колкото и богатства да натрупаш, недей дори да си помисляш: „Какъв бях, но сега никой не е повече от мен!“. — Захапа сливата, сдъвка я. — А сега, защо ти разказах за Ниоба. Ще поискаме от теб едно нещо, приятелю.