Нека да я мислеха за Хатидже султан, дъщерята на султан Селим хан.

Тя вече беше Томирис Едже!


XXVIII


САРУХАН, ПЛАЧЕЩАТА СКАЛА

— Ето, тук е! — показа Сюлейман, още неслязъл от коня. — Плачещата скала.

Нямаше нужда от обяснение. Още като я видя, Ибрахим си каза: „Изглежда като глава на жена, която плаче“. От обгърнатата във всички тонове на зеленото планина скалата беше надвиснала като подадена към долината глава на жена. Погледната отдалече, тя като че ли наблюдаваше втренчено пътя, по който никога нямаше да се зададе този, когото очакваше. Приличаше досущ на ридаеща от мъка жена.

Подкараха конете нагоре сред дърветата. Отпред водеха четирима ездачи. Несъмнено задачата им беше не толкова да показват пътя, колкото да охраняват принца. Личеше си, че Сюлейман познава тези места като на длан. Дори и да не ги познаваше, беше сигурен, че конят му ги знае наизуст.

Онази вечер в чифлика Ибрахим не му беше обърнал особено внимание да види какво великолепно животно беше. Гривата му се стелеше надолу по шията като златен водопад. Когато в двора на двореца възсядаха конете, този кон измери много изпитателно с поглед непознатия човек, застанал до стопанина му, като не пропусна дълго и обстойно да го подуши.

По думите на Сюлейман Ибрахим разбра, че приближават края на пътя си, обаче изведнъж го обзе някакво безпокойство. Дали не сбърка, че не си взе и цигулката? Ами ако поиска да му посвири? Още от първата вечер ли щеше да бъде белязан от Сюлейман с дамгата на приятел, който е пренебрегнал молбата му? И това никак нямаше да е за добро. Пред никого не го беше казал на глас, но усети, че животът тук зависи дори само от две думи на Сюлейман. Както го взе при себе си с една дума, така един-единствен жест на ръката му беше достатъчен да го изхвърлят. „Оох!“ — изпъшка недоловимо. Тази мисъл го угнети. Нямаше да понесе живот, при който щеше да се чувства на несигурно място. При Ферахшад поне не береше страха дали след пет минути ще го изгонят или продадат. Особено след това, което… Дори мигновеният спомен за нейната голота, за нейните ласки и прегръдки беше достатъчен цял да потръпне.

Накрая реши да не му мисли. Сюлейман беше казал, че тук Ибрахим ще свири само за себе си, а не когато се разпореди той. И ето на, тази вечер не му се свиреше. Дори дрехите, които по заповед на личния секретар му намериха и донесоха, му стояха като чужди. Два часа му трябваха, за да забележи, че в огромния джоб на шалварите има още два тайни джоба, един в друг. Платът на ризата не прилягаше до тялото му. И джепкенът дойде малко по-голям. Страхуваше се, че ще се изхлузи от раменете му. Всяко нещо му беше ново и непривично. Сред това великолепие той стърчеше като бурен в розова градина. Трябваше час по-скоро да възприеме всички тези подробности, свързани с новия му живот, и да сложи край. Естествено, не можеше да го направи така, както с едно движение изтегляше лъка си.

Петнистия, пръхтейки с удоволствие през широките си ноздри, следваше пътя след коня на принц Сюлейман. Не беше трудно Ибрахим да го открие. Когато отиде в конюшнята заедно с няколкото души, които му придаде личният секретар, завари Петнистия там. Още като го видя, животното взе да рие земята с копито и да пръхти от радост. А после едва скочил върху него, Ибрахим подкара Петнистия към войнишката спалня.

Демонът пак беше накарал неколцина да метат пред вратата и ги навикваше.

— Добър вечер, Джелаир ага!

„Ето, заслужава си да живееш само за да видиш този поглед, да получиш този миг!“ — помисли си Ибрахим. Човекът остана със зяпнала уста, като видя качено на такъв жребец недодяланото момче, което без малко щеше да накара да изчисти лайната в спалнята. Но успя да се съвземе набързо.

— Какво става, новак!? — ухили се злъчно той. — Уж щеше да идваш в ада? Гледам, хванал си пътя към рая?

— Така е! — отвърна Ибрахим с вирната нагоре глава. — Сигурно сте чули, че с моя приятел Сюлейман ще вечеряме заедно, затуй рекох да си взема и коня. Та няма с принца да вървим пеша чак до Плачещата скала, я!

С удоволствие виждаше как всяка дума се забива като нож в онзи.

— Е, искаше ми се да си поговорим повечко, но нямам време. Лека вечер, демоне!

Почти прошепна последната дума, но беше сигурен, че другият я чу.

Джелаир постоя така, загледан след него, после изсипа ругатните си пред хората, които ги видяха и чуха какво си говорят.

— Хей! — викна и към Ибрахим, изправен върху Петнистия в такава стойка, сякаш беше самият принц. — Не се надувай толкова! И не разчитай много-много на благоволенията! Току-виж си изхвърчал набързо от Райската градина. Дано скоро стигне до мен вест, че ти, новако, си застанал вече пред вратата на ада, за да дам нареждане на войниците си да напълнят догоре кофите с лайна!

Накани се да отговори, но в този момент нищо не му дойде наум.

Какво значеше сега пък това? Не разчитай на благоволенията!

Да не се доверява на приятелството със Сюлейман ли?

Следваше принца по петите, а в главата му се въртяха все думите и грозната физиономия на оня човек. „Дано скоро стигне до мен вестта, че си застанал вече пред вратата на ада!“

„Ще има да чакаш! — ядоса му се мислено той. — Много съм се пържил в пламъците на ада, демоне! Ибрахим втори път няма да се провали в ада. Сърди се на орисията си. Паргалъ Ибрахим вече си запази мястото в рая. Аз ще си живея царски в Райските градини. А ти върви и гний в помийната си яма!“

— Какво се умълча, Паргалъ? За какво си се замислил? Да не е за чернокожото момиче?

Изчерви се като рак.

— Неее! — отрече веднага. — Разсеях се. Изневиделица ме връхлетя споменът за детските години. За онова, което ми се случи.

Принцът се забави, изчака Ибрахим да се изравни с него.

— Тези неща са останали в далечното минало — му каза тихо. — Сега си тук. Но искам да ми разкажеш за всичко. За родината ти, за дома, за родителите си, за онова, което те е сполетяло, за всичко… Разбира се, ако искаш.

Бяха пристигнали вече на поляната в гората над Плачещата скала, където ги чакаше наредената трапеза.

„Ето го рая! — помисли си Ибрахим. — Сигурно е някакво място, подобно на това. От малки водопади ромоляха и се пличкаха струи вода. В скалата имаше вдлъбнат омайващ басейн, ограден със зеленина, лиани, рози и безброй пъстри цветя, чиито имена дори не беше чувал. Трапезата беше сервирана досами него. За двамата бяха наредени две постелки, а за гърбовете им — възглавници. Всички до една — меки, специално приготвени за принца и неговия доверен приятел. Край голямата кръгла софра чакаха готови да им поднасят слуги. Някъде отпред, между дърветата, се издигаше тъничък дим, а от него се разнасяше невероятен мирис. Като се вгледа по-внимателно, Ибрахим видя трима души да въртят агне на чеверме над скрит в сянката на дърветата огън. „Ако ми падне сега, ще изям цялото агне!“ — си рече. От всичко наскоро преживяно беше огладнял като вълк.

Единственият въоръжен страж, когото виждаше, стърчеше върху скалата. Но беше убеден, че имаше и още. Може би десетки, стотици войници, скрити някъде. Той не ги виждаше, но сигурно техните погледи бяха залепени в него и не се отделяха дори за миг. Можеше и да го държат на мушката или на върха на стрелата в обтегнатия лък. Той беше непознатият, когото виждаха тук и сега за пръв път. Със сигурност щяха да гледат на него като на непознат още дълго време. „И добре ме огледайте! — си каза. — Добре огледайте чуждия, добре го запомнете. Скоро и него ще го виждате често-често, толкова често, колкото и господаря на тези земи!“

Щом Сюлейман се спря с коня, притичаха двама коняри да го хванат за юздите. Трети се втурна да помогне на принца при слизането, но Сюлейман го изпревари и се приплъзна на земята. Четиримата ездачи отпред, а след тях и целият отряд конници, които ги следваха, моментално се втурнаха да го оградят и за момент Сюлейман изчезна сред тях.

Всичко, което виждаше Ибрахим, направо го зашемети. Разкошът, пъстроцветната гълчава, облеклата, конете със свилени гриви, скъпоценните накити, дебелите мъхести килими, по които на човек му се искаше да се потъркаля… И на всичкото отгоре това не беше сън! Реалност беше! Можеше да я вижда, да я докосва, да я помирисва. Вече започваше да вярва, че Господ беше извършил чудодейно претворяване на някакъв негов сън. Господ го обичаше! Беше решил да сложи край на патилата му. Поглъщаше жадно всичко, което виждаше, мъчеше се да го скъта в душата си и си мислеше: „Велики Исусе! Ти ми повярва, че въпреки смяната на религията по принуда душата ми не се е отвърнала от Теб! Чу моите вопли, моите молитви, моите обети и ми се притече на помощ! И пробудих състраданието Ти с онази стенеща мелодия, която изтръгнах от струните на моята цигулка! Ти извади мен, паргалиеца, от пропастта, в която бях пропаднал. Изведе ме по пътя, предначертан за сина на най-могъщия владетел на света. Ти го осени с вдъхновение. Накара го да ме обикне. О, Исусе, Ти, който ходиш по водата, Ти, който караш сакатите да прохождат, Ти, който караш слепите да проглеждат, аз вярвам в Твоите чудеса! Вярвам! Вярвам! Знам, отсега нататък оставяш всичко на мен. Недей ме лишава от помощта Ти! Позволи ми да си използвам ума, с който ме надари! Да остана за постоянно тук! Издигни ме на такива висоти, които да надхвърлят дори и мечтите ми!“.

Усети, че всяко нещо тук е в пълна хармония с всичко останало. Това беше прецизно, дисциплинирано, скептично, изпълнено с гордост, дори самовлюбено общество от надарени учени, неграмотни, предани вернослужащи, престъпници, но в същото време и пъстролико, и смесено… В състава му имаше от всичко по малко. На пръв поглед всеки изглеждаше обвързан до смъртта си с принца, обаче веднага се забелязваха белези, които пораждаха страх от вероломна измяна. Щом можеше да стане приятел с един роб музикант, Сюлейман, значи, беше безкрайно простодушен, но погледнеше ли веднъж човек в неговите очи с искрящи в тях светкавици, виждаше безстрашния титан, който още на сутринта след смъртта на баща си ще поеме управлението на тази безгранично обширна страна. Ето че цялата работа беше да си подсигури хармонията в скелето на това общество, да тръгне в крак с неговите порядки. Трябваше да бъде прецизен като всеки друг, като всеки друг дисциплиниран, горд, самовлюбен и в същото време — темпераментен учен, простак, предан поданик, престъпник. И подозрителен. Сам се попита: „Какво беше казал Хюдаи Челеби, лалата на Сюлейман: „Съмнението е дар от Аллах за божиите създания. Украшение за ума… От съмнението ти зависи дори и животът!“. И той щеше вече да се съмнява във всяко нещо. Дори и в собствената си сянка.