В този момент Ибрахим реши да послуша не личния секретар, а дявола. Духът му щеше да бъде волен и независим като реката Сава, а главата — високо вдигната като снежните планини.

Пристъпи напред така, че не пролича дали си е навел главата, или леко се е поклонил.

— Принце?

— Ей ти, богатият на имена, ядоса ли се, че те нарекох Ибрааам?

— Как бих могъл да се ядосам на нашия принц?

— Защо тогава се спря на прага? Идвай насам! — Сюлейман замълча за миг. — Аха, разбрах. Сигурно наставленията на личния ми секретар са ти замъглили ума?

Не му отговори.

— Не му обръщай внимание — продължи принц Сюлейман. — Дворцов етикет! Традиция! Порядък! Такива работи. Такъв протокол между нас не ни трябва. Няма да изискваме такива поклони.

— Няма ли да е проява на неуважение?

— Имаме толкова много мъже, които проявяват уважение към нас. Но си нямаме никого, с когото можем ей така, от все сърце и с открита душа, да споделим какво ни тежи, да разменим съвет и мисъл, за когото няма да си кажем: „Какви ли облаги преследва?“ или „Виж го този лицемер!“

— Но как е възможно? — начаса реагира Ибрахим. — Господарят има на разположение купища ходжи, съветници, сановници!

— Има! Да, ноооо… — удължи „о“-то колкото може повече. И накрая отсече: — Приятел си нямаме!

Приятел ли? Робът музикант Ибрахим — приятел с принц Сюлейман!? Не знаеше какво да му отговори.

— Ела да седнеш тук. Кантарджъзаде ти е казал ей така на ръба да приседнеш, но не го слушай! Настани се удобно. Тук сме сами. Само двамата. Никой няма да влезе, докато не го повикам.

„Само двамата ли? — сети се Ибрахим. — Ами ако мушна ръка в пояса, къде ли ще е поставен оня, дето ще ми прониже дроба със стрелата си?“ Пристъпи, но въпреки че принцът му каза да се настани удобно, той предпочете да спази указанията на главния секретар. И едва сега забеляза колко непретенциозно беше обзаведена стаята на Сюлейман. Голяма беше. През един прозорец се виждаше равнина без начало и без край. Някъде далече, много далече, се издигаха като теменужени сенки планините. Гледката беше великолепна, но той се почуди, че стаята му е обзаведена толкова простичко, кажи-речи, направо бедно. А той си представяше, че ще го завари седнал на златен трон, целия обсипан с диаманти, накити и с какво ли още не.

Върху високия и широк диван пред прозореца беше метнат и се спускаше чак до пода копринен килим. Зад гърба на Сюлейман стояха наредени топчести възглавници. Пред дивана стояха разпънати две кръстати поставки, а върху тях — две стъклени чаши и кана с източено тънко гърло. Кафтанът и шапката на принца висяха на една закачалка, съвсем близо до него. „Ако бях видял в тъмното тази закачалка, щях да я помисля за човек!“ — мина му през ум. А от дясната страна, пред самия диван — параван от дърворезба, зад който се криеше кой знае какво. И това беше всичко.

„Слабичък бил!“ — прецени Ибрахим. А колко величествен му изглеждаше онази вечер. „Почти като мен. При това — по-нисък!

Веднага разбра защо му се е сторил по-слаб. „Естествено! — си рече. — Защото си е съблякъл кафтана.“ Плъзна поглед към закачалката с обшития със сърма бял кафтан на нея. „Ами да, и аз щях да изглеждам величествен, ако облека такъв кафтан“ — заключи за себе си той.

Сюлейман беше облечен в зелена риза, закопчана отпред от брадата до пъпа. Нито широка, нито тясна. На кръста му — червен пояс. Рухна още една Ибрахимова представа. Мислеше, че принцът ще има затъкнати в пояса си, обсипани със скъпоценни камъни ками, а поясът му беше празен! „Да не би така да ми се струва? — усъмни се за миг. — Откъде би могъл да знаеш дали сред гънките му няма някоя кама. А трябва да я има, задължително! Ако няма, дали трябва да му го кажа?“

Беше обут в широки шалвари, малко по-тъмни на цвят от ризата, чиито крачоли потъваха в жълтите ботуши с подгънати навън кончове. И ризата, и шалварите бяха ушити от много скъп плат, но той така и не успя да го познае. Коприна ли? Сигурно коприна. „Няма в тази горещина да навлече като теб широките надиплени панталони от груботъкания вълнен плат!“ Върху палеца и показалеца на дясната си ръка носеше два грамадни пръстена. Единият с черен, другият — с теменуженоморав камък. А на лявата ръка — трети пръстен, който при всяко движение хвърляше жълто-зеленикави, червеникави отблясъци.

„Ето го оня проблясък! — си рече наум. — Големият проблясък.“

Сюлейман забеляза, че Ибрахим го опипва с поглед, и известно време не се обади. Сигурно беше намислил да му остави време, за да запечата в паметта си всичко, което вижда. Накрая се засмя.

— Казвам, че първо трябва да вземем едно решение. Попитахме те минала вечер. Не се замисли кой знае колко. Сега обаче си дойде и вече си у дома. Домът, в който ще живееш отсега нататък. Затова искаме да те попитаме още веднъж. Кое от имената си обичаш повече, да те наричам с него.

— Какво значение има името?

— А няма ли? Човекът умира, става на пръст. След него обаче остава името!

Ибрахим мълчаливо кимна с глава.

— Искам да кажа, че този, който оставя след себе си добро име, не умира. В противен случай заедно с костите му изгнива и името.

За миг Сюлейман като че ли се подвоуми.

— Наистина, при нас имаминът се обръща към събраните пред гроба хора и ги пита: „Като какъв познавахте този покойник?“. Всички се развикват: „Като добър човек“. Не съм чул досега някой да каже: „Като лош човек! Лъжец, лицемер, главорез“… И все пак ти казвам: човек умира, името остава. Човекът е смъртен, името — безсмъртно!“

Стана и дълбоко замислен, взе да обикаля из стаята.

— А, разбира се, има и още нещо. Тежестта на името. Името потиска човека, премазва го. Вземи името на великия ми дядо. Мехмед! Да кажем, че ни сложат името Мехмед. Щеше ли да е хубаво? Защо да ни наричат Мехмед, щом няма да сриваме Византия, щом няма да откриваме новото време? И щом няма да сме като него? Щяхме да живеем смачкани под това име.

— И вие ще станете завоевател като своя дядо — измънка под носа си Ибрахим.

Сюлейман се обърна рязко и го погледна. Измери го от глава до пети.

— Бяхме ти казали да не ставаш салкъм като другите. Започнал си от гледане да почерняваш като тях.

— Простете, принце. И миналата вечер го казахте. Признавам си, не можах да схвана какво влагате в тези думи.

— Нали ги чу нашите лали и аги онази вечер? И ти започна да ме ласкаеш като тях.

— Да ви лаская ли? — вдигна глава Ибрахим. — Въобще нямах такова намерение. Изразих само пожелание. Щом се боите да не би името на дядо ви да ви смачка, тогава и вие станете завоевател.

Сюлейман го гледа още известно време, после продължи:

— Не са ме нарекли Мехмед, но са ни дали тежко колкото неговото, ако не и още по-тежко име: Сюлейман! Ходжата ми е прошепнал в ухото името на пророка Сюлейман, меча на Аллах, който защитава справедливостта върху земята. Ако сме достойни за името си, трябва да бъдем справедливи в своите постъпки, трябва да накараме хората да се питат кой е по-справедлив: пророкът Сюлейман или синът на Селим — Сюлейман, така че когато душата се отдели от тялото, името ни да продължи да живее. Иначе, ако минем от другата страна, пророкът ще трябва да ни попита: Не се ли засрами поне от името си, Сюлейман?

Ибрахим направо се смая. Какви ги приказваше този човек? Колко можеше да се познае кой какъв е на пръв поглед? Беше го възприел като младеж, който язди добре, ходи окичен с цели съкровища и който разбира по малко и от музика, и от поезия. А не знаеше все още кое предпочиташе — музиката ли, лова ли, поезията ли, ятагана ли, но ето на, представяше си го точно такъв. Богат, горд и малко разглезен, колкото и да се стараеше да не му личи.

Но и през ум не му беше минавало, че може да проявява афинитет и към такива задълбочени въпроси. Смяташе, че държат отговорни за живота и човека бедняците, купуваните и продавани като него самия роби, черногледите.

— А сега да видим какво е останало след пророка Сюлейман[21].

Ибрахим наостри уши, погледна го да види какво ли е останало.

— Справедливостта ли, любовта му към царицата на Саба[22] ли, храмът му в Кудюс[23] ли? — Видя, че Ибрахим мълчи насреща му, и продължи: — Той е увековечен заради справедливостта му, любовта му към царицата на Саба. Храмът му, за чието великолепие и импозантност трябвало да се мълвят легенди дори и след като времето го заличи. В земята не остана и зрънце от всичко това, но името му ще живее. То ще пребъде.

— Имате право.

— Тогава хайде да видим теб с кое име да те запомним. С кое име искаш да останеш безсмъртен?

Да остане безсмъртен ли? „Аз ли?“ — се стрелна в мозъка му. Стана му смешно. Отказа се. „Безсмъртният роб!“ — надсмя се над себе си. Наведе глава.

— Вие кое предпочитате?

Лицето на Сюлейман се озари.

— Щом предоставяш на нас да решим, другите ти имена да останат в миналото. Както казах и в чифлика на господарката ти, нека османската държава те запомни като Паргалъ Ибрахим. Така ще носиш името и на твоята родина, и ще се впишеш като османски гражданин. Нека това да бъде твоето име, така да влезеш в историята.

Махна с ръка. Моментално иззад паравана отдясно излезе един прислужник. С ръце върху гърдите, той направи поклон до земята.

— Донеси ни сироп!

Слугата се оттегли заднешком пак така със скръстени върху гърдите ръце. Едва изчезнал зад паравана, Сюлейман подвикна:

— Да дойде и Гафар ага!

Забеляза, че на Ибрахим му е любопитно кой е този човек, и обясни:

— Моят секретар. Много държи да прави всяко нещо по правилата, но си е добър човек. Обърни внимание какво прави. Току-виж някой ден се оказало полезно за теб.