— Турци!

Макар че Ибрахим го промълви заедно с тежката си въздишка, войникът все пак го чу.

— Моля? Какво каза?

— Нищо не съм казал.

— Стори ми се, че каза „турци“!

— Така ти се е сторило. Хайде! Нямам вече търпение. Води ме при личния секретар ли, при когото и да е. Да не караме височайшия принц да ни чака!


* * *

Стаята беше доста голяма, с атлазени завеси, мъжът седеше върху потънал в кадифе диван, а пред него — масичка с грамадна бакърена тава отгоре. От дясната му страна — полица, изпълнена с пергаменти. Съвсем близо до вратата — постлано на пода килимче. На очи се набиваше Коранът, разтворен върху специалната кръстата поставка.

Не можа да определи на каква възраст е. Но личеше, че е доста по-възрастен от Сюлейман. На главата си не носеше онази грамадна шапка. Вместо нея имаше бял сарък от навита и усукана коприна. Главата му беше голяма, а саръкът — малък. Ибрахим едва се сдържа да не прихне в смях.

Забелязваше, че откакто е дошъл в Саруханския дворец — има-няма два часа! — не беше видял човек без нещо на главата.

И се попита: „И аз ли ще туря на главата си такива шапки и саръци?“. Това беше вече проблем. Ако това беше задължително изискване, разбира се, че щяха да поискат и той да се съобрази с него. Сигурно щеше да бъде много смешен, ако трябваше да минава през вратите, без да наведе глава с нахлузената на нея грамадна шапка или кюлях. Какво от това, че щеше да върти в ръце кюляха от кече. Ако трябваше да покрива главата, нека я покрива. Плюс това зиме кечето топлеше, а лете държеше хладно.

Нямаше наоколо и никакви жени. Не се мяркаха нито в големия двор, нито под чардака, нито след като влезе в сградата.

В този момент се сети за Карадут. Ибрахим видя Мюнире за последно, когато старшината, слизайки от коня, ѝ подвикна.

„Горката, къде ли са я завели?“ — помисли си той. При първа възможност трябваше да я открие или поне да разбере къде се намира.

Като влязоха, завариха личния секретар седнал на една страна върху дивана да разгръща навития на руло пергамент, за да го прочете. Войникът хвана Ибрахим за ръка и го издърпа към него. Направи му знак с очи и устни да мълчи и да чака.

Тогава мъжът остави рулото. Плъзна набързо поглед по Ибрахим и го задържа върху войника.

— Това ли е той?

Каза това или нещо подобно. Попита толкова приглушено, че Ибрахим се подвоуми дали наистина го е чул.

— Да! Очакваният новак.

Войникът шептеше също така тихо и Ибрахим едва успя да долови какво казва, въпреки че стоеше досами него.

Внезапно му хрумна мисъл, от която се развесели: „Е, повишение! В чифлика бях щуракът на Халил кехая. В двореца на принца станах новакът!“. По лицето му плъзна усмивка, при което личният секретар му хвърли пренебрежителен поглед.

— И в ръцете ти е онова, което нашият принц…

По-нататък пак не успя да чуе. „Господи! Трудна работа, ако тия все така си шепнат!“ — измърмори наум.

— Не можах да чуя — изрече с ясен глас. — Бихте ли го произнесли по-високо?

Изненадата се изписа красноречиво върху лицето на личния секретар.

— Не можем!

Изниза се между устните му пак така едва доловимо, но беше една-единствена дума и този път той я разбра.

Мъжът стана от дивана, на който седеше. Посегна някъде встрани, измъкна оттам йемениите си и ги обу. Дойде точно пред Ибрахим, изгледа го отдолу нагоре и се намръщи. Явно това, че не беше висок колкото Ибрахим, го раздразни.

— Не можем! — пак издиша той. След което се обърна към войника: — Байрям, ти не го ли предупреди да не приказва? — Не сметна за нужно да изчака отговора: — Поне да дадем първия урок на този новак. Ние, царедворците, се опитваме да изразяваме това, което искаме да кажем, с очи, с ръце. Срамота е да се говори на висок глас. Не искаме да нарушаваме спокойствието на Техни Превъзходителства принца и неговата валиде. Чу ли поне това, което ти казахме?

Ибрахим потвърди с глава. Молеше се от все душа да не проличи подигравката в гласа му:

— Чухме го.

Оня човек беше изпаднал в комичната ситуация да говори за себе си в множествено число. Неволно се разсмя. Така говореше и принцът. За себе си казваше „ние“.

— И не се смеем!

Моментално спря. Постара се лицето му да приеме сериозно изражение. Попита се: „Дали станах достатъчно мрачен? Повече, отколкото трябва!“

Личният секретар нищо не каза, само го изгледа накриво. Ибрахим помисли, че е допуснал някаква грешка. „Така ли непрекъснато ще си навличам врагове?“ След оня демон, сега пък беше разгневил този, дето шапката му приличаше на баница. Хайде, Джелаир беше демонът на спалното помещение. Ами този? Пазител на тайните на принца. И знам ли още какъв ли не! Без негово разрешение човек не можеше да влезе при принца. Реши с този да се държи добре. Поне известно време. Малко съмнително беше дали ще успее, но така или иначе трябваше да опита.

Личният секретар направи към войника знаци с очи и ръце да почакат, открехна спуснатата от тавана до пода червена кадифена завеса и изчезна зад нея.

Войникът го дръпна за ръката и процеди:

— Какво си мислиш, че правиш? Бива ли да се подиграваш с довереника на принца?

Преди още Ибрахим да отвори уста, кадифената завеса се раздвижи и личният секретар се появи заднишком. Когато завесата се затвори зад него, той дойде при Ибрахим и тихо му каза:

— Сега ще се представиш пред Негово Превъзходителство принца. Научиха ли те как да го поздравиш?

Завъртя рязко глава на две страни:

— Ъ-ъх!

— Ето така.

Той събра двете ръце върху слабините си, приведе се от кръста напред колкото можеше и застина така.

— Няма да се изправяш, докато господарят не ти каже.

Как можеше да се стои в такава поза!

— Ако не те пита, ако не ти разреши да говориш, няма да се обаждаш! — Замълча за миг. — И да не си посмял да се държиш пред принца така невъзпитано, както пред нас. В негово присъствие не можеш да се смееш. Дори и да ти разреши, в лицето му няма да се смееш. Ще си извъртиш главата настрана, ще скриеш лицето си с длан и ще се засмееш без глас. Разбра ли?

Разбра. Щом проявяваха такова страхопочитание пред сина, сигурно пред падишаха се захлупваха на пода. А сега и той трябваше да постъпва като тях.

— Ще стоиш прав, докато ти разреши. Ако прояви благоволение и те покани да седнеш, ще се примъкнеш ей така, до ръба на мястото, където ще седиш. Ще прибереш прилично двата си крака. Както правя аз сега. Не се втренчвай в очите на принца. Ще гледаш все надолу. И да не си турил ръка на пояса.

— Защо?

Личният секретар го изгледа по някакъв странен начин.

— Разбира се, не искаш да се забие в гърба ти някоя стрела, нали?

„Леле мале! — каза си Ибрахим. — Значи някой или някои наблюдават всяко едно движение в покоите на принца. Не го забравяй! Запиши си го някъде в мозъка! Да не те прострелят без време за тоя, дето духа!“

— Наби ли си добре в главата каквото ти казахме?

— Набих го.

— Чудесно!

Мъжът отиде до завесата, открехна едва-едва мястото, където се разделяше.

— Хайде, върви! Не карай принца да те чака!

Ибрахим тръгна съвършено спокоен. Тъкмо когато се изравни с него, го погледна право в очите и изрече:

— Благодаря, господине!

Личният секретар се обърка. Опита се да прочете в очите му дали този новак не му се подиграва. Негов специалитет беше да познава хората по очите и да постъпва с тях съобразно това. Но в очите на това момче не успя да хване поне някаква нишка. Или умееше прекрасно да прикрива емоциите си, или го каза сериозно.

— И за какво?

— Че ме обучихте. Иначе щях да се изложа пред господаря.

Остави го объркан, но доволен. Повдигна единия край на завесата.

Смяташе, че веднага ще се озове в стаята на Сюлейман. А то — пред него се изправи пълен мрак.

— Върви! — обади се зад гърба му личният секретар. — Вратата е точно срещу теб. Потропай, преди да отвориш, и изчакай да ти се отговори!

Ибрахим си пое дълбоко въздух. С две крачки пресече тъмното и се изправи пред вратата. Когато по шумоленето долови, че завесата зад него се затвори, той лекичко потропа.

— Так, так!

Неочаквано бързо Сюлейман се обади:

— Ела, Ибрааам!


XXVI


Сякаш се отвори врата към слънцето. Обляна в нахлуващата през прозорците дневна светлина, стаята на Сюлейман го заслепи с блясъка си. Опитваше се да го види с присвити очи.

— Ибрааам ли? — попита.

— Ела, ела! — отново се обади Сюлейман, като видя, че се е спрял на прага.

Звучеше весело. Едва тогава по огрения откъм гърба силует успя да различи седналия до прозореца принц. Беше без онази шапка на главата.

Наставленията на личния секретар отпреди малко се изпариха от мозъка му. По-точно — Ибрахим сам го пожела. Ето на, отвътре не му идваше да се кланя доземи пред някого, който е на същите години. При това и дяволът му погъделичка гордостта: „Ясно е, тялото ти е роб. Но не позволявай да поробят и духа ти. Нека твоят дух, Александър, да бъде волен като реката Сава, а главата ти — високо вдигната, като отсрещните планини!“.

„И как ли ще стане това?“ — възрази му Ибрахим.

Дяволът обаче не го чу. „С какво си по-долу от него? Можеше да е точно обратното — ти да дойдеш на белия свят като син на крал, а той — като син на рибар.“

Естествено, че можеше, но не беше. Сюлейман е бъдещият падишах. А той — неговият музикант.