На всичкото отгоре самата тя ги беше изпратила на смърт. Ако не беше тя, сега и двамата щяха да са живи.

Изпратеният от братовчед ѝ убиец беше погубил и нейното бъдеще.

Но тя по някакъв необясним начин продължаваше да се държи на крака. Дори имаше чувството, че е открила себе си.

Като Томирис!

Хатидже цялата настръхна. Цял живот се вайкаше, че не можа да стане втората Томирис Едже. Сега беше моментът! Трябваше да стои изправена като Томирис. Трябваше да връхлети върху Кир така, че светът да се разтресе.

— А ти какви мерки взе, ага?

Дори сама не можа да си познае гласа. Беше бездушен глас, който заповядваше, който караше човек да се разтрепери.

— Увеличих броя на стражите около хана. Изпратих и вестоносец до двореца в Бурса, за да информира господаря какво се е случило. Навсякъде из гората разпръснах следотърсачи. Да открият убиеца и…

— Не питах за това, ага! Какво направи за тях? За Фехим… Фехим Челеби и красивата Джевахир!

Капитанът се стъписа. Дори не беше и помислил за това. Така де. Разполагаше с два трупа — единият без глава, а другият с толкова жестоко прерязано гърло, че главата всеки момент можеше да се откъсне — и сега те лежаха върху сламата в обора. Отгоре им бяха метнали някакво покривало и толкоз!

— Ясно! — обърна гръб към него.

Отиде при прозореца и се загледа навън. Обърна се. Седна на дървения сандък до прозореца. Сега Хатидже приличаше на царица, настанила се на своя трон. Като Томирис!

— Започни подготовката! Те… — пресекна ѝ гласът. Изкашля се два пъти да си прочисти гърлото, иначе не можеше да продължи. — Те ще бъдат погребани тук. Така както повелява ислямът.

— Султанке?

Вдигна ръка да го спре.

— Джевахир… За Джевахир ще помогне едно от момичетата. Всичко да приключи със следобедния намаз! Искам, ага, да се вземат съответните мерки! И в същото време да се извърши подготовката за отпътуване. Тръгваме, преди да се стъмни. Връщаме се в Бурса.

— В Бурса ли, султанке? Но това е невъзможно!

— Защо?

— Опасно е за вас. По всяка вероятност убиецът дебне някъде наоколо. Отново ще…

Хатидже махна с ръка. Да, това ѝ хареса. Сигурно и Томирис е направила същия жест, когато везирите са я убеждавали, че армията на Кир е непобедима.

— Стига, ага! Ние сме дъщерята на Селим хан. Няма да бягаме от опасностите. Ако Сафеви шах е посегнал върху нас, значи истинската опасност е насочена да застраши Османската империя. В такъв случай времето ни повелява да бъдем при баща си, а не далече от него.

Хатидже се спря, запита се: „Аз ли изрекох това?“. Не повярва на себе си какво му каза. В Бурса, а? Душа и свят даваше да избяга от баща си, да бъде далече от него, а сега тичаше към него, така ли?

— Казах каквото имаше да казвам! — отряза рязко тя. — Ще тръгнем преди залез. През нощта няма да спираме, така че утре вече трябва да сме в Бурса.

— Но… но… аз поисках подкрепление от Бурса. Изпратих съобщение, че султанката е в опасност. Трябва да изчакаме, докато пристигнат. В противен случай вашият баща… Селим хан ще се разгневи…

— Хъдър ага!

Хатидже извика така гръмко и рязко, че както седеше в краката ѝ и я прегръщаше, Небиле се стресна и подскочи.

— Ние издадохме заповед! Не си въобразявай, че ако не бъде изпълнена, нашият гняв ще отстъпва по нещо на бащиния! — И като му хвърли подчертано враждебен поглед, допълни: — И не забравяй, че и ти имаш вина за това престъпление!

Хъдър усети краката му да се подкосяват. И бездруго въобще нямаше как да го забрави — главата му щеше да стърчи над раменете само броени дни. Но му хрумна, че ако се поведе по ума на тази луда жена, тя може да каже една-две думи в негово оправдание.

— На вашите заповеди!

— Да се изпрати вестоносец и до двореца в Сарухан. Нека моят брат принц Сюлейман и нашата валиде да научат какво е станало. Ако тук мишената на вероломството сме ние, и те са в опасност там. Трябва да вземат мерки.

— Ще го изпратя, преди да са минали и пет минути.

С войнишка крачка капитанът се обърна назад и тръгна към вратата.

— Хъдър ага!

„По дяволите, какво има пак!“ — възропта наум той.

— Султанке?

— Още не сме свършили. Преди това ме заведете при тях.

При тях ли? При кого? Изведнъж се сети. „Тази е луда! — изпъшка без глас. — Съвсем луда!“ Какво щеше да търси дъщерята на падишаха при двата окървавени трупа, които не смееха да погледнат дори толкова мъже с каменни сърца. Особено тялото без главата!

Капитанът се опита да я възпре:

— Султанке…

— Веднага, Хъдър ага! Веднага ни заведете при тях!


* * *

Бяха метнали отгоре им някакво покривало. Краката на нейния Славей стърчаха от единия край.

— Дойдох! — промълви Хатидже.

Подръпна лекичко покривалото. Подадоха се къдрави черни коси. После — чело. Веждите — опънати като лък. Знаеше, че няма да издържи, ако погледне очите му. Но подръпна още малко това покривало. Гледаше я. Със застинало безкрайно учудване. Явно смъртта беше дошла да пререже гърлото му, преди да се е отърсил от радостта, че отива в нейните обятия.

Надолу всичко беше в кръв. Осмели се да дръпне покривалото само до устните. Тези устни, които тя се надяваше да я целуват, сега бяха кървави. Разделяше ги почернял съсирек.

— Аз дойдох, Славей мой! — започна да му мълви тя.

За миг ѝ се стори като че ли ще скокне: „Моята Роза, моята султанка!“.

— Дойдох да ти кажа, че чух песента ти, Славей мой! Дойдох да ти кажа, че ти си моят Славей! — Плахо посегна. С върха на пръстите си затвори очите на лекаря. — Те няма защо да стоят отворени. Ще ги помня все така, изпълнени с любов.

Погали слепналата му от кръвта коса. За миг ѝ мина мисълта да се наведе и положи върху устните му прощална целувка. „Това не е позволено!“ — обади се вътрешният ѝ глас.

И все пак се наведе, докосна с устни устните на мъжа, в когото се влюби.

Сега трябваше да се случи чудото! Време му беше! Топлината на нейните устни трябваше да вдъхне живот в неговите.

Но Хатидже много отдавна беше разбрала, че в този живот чудеса не ставаха. Те се случваха в приказките, в легендите. А за тях оставаше болката, завистта, омразата, мрачната действителност.

— Винаги ще те обичам, Славей мой! — прошепна му на ухо. — Където и да съм, с когото и да съм, ще чувам само твоята песен. Чакай ме там, където отиваш сега. Ще дойде ден да си принадлежим. Но сега трябва да живея. Трябва да се превърна в изтеглен от канията си ятаган, Фехим! На теб… засега ти казвам сбогом. Засега!

Стана. Заобиколи от другата страна.

Изпод покривалото се подаваше ръката на Джевахир. По очертанията под него тя се увери, че главата, която убиецът бе взел и отнесъл със себе си, е поставена при тялото. А и защото върху купчината слама, на която беше хвърлена, се беше разпиляла нейната коса. Тази красива копринена коса сега беше направо спечена от кръв и тиня.

— Джевахир? Аз съм. Твоята посестрима. Хатидже. Твоята болна господарка.

Падна на колене пред трупа. Взе между дланите си ръката, която се подаваше изпод покривалото. „О, Аллах! Колко е студена и твърда. Заради моя грях ли превърна в камък това гальовно, сладко, весело момиче?“

Дълго време гали ръката на Джевахир. Искаше ѝ се да плаче до полуда, а не можеше. „Прости ми, приятелко! Не трябваше да те пускам. Трябваше да събера смелост и вместо теб аз да изтичам в обятията на Фехим. Ах, Джевахир, как ще стихне този пожар?“

Остана да седи така още известно време, без мисъл в главата.

„Знаеш ли — ѝ каза неочаквано, този път с весели нотки в гласа. — Открих едно момиче. По-точно, преоткрих теб в него. Онова, новото момиче, което не се отделяше от теб. Сигурно си ми го казала, но съм забравила. Или не съм те чула. Небиле, така се казва. Като бисерче е. Казах на Небиле: „Бъди моята компаньонка“. А тя ми отговори: „Малка съм още“ — разсмя се с глас. „На колко години си?“, я попитах. На единадесет била. След три месеца щяла да стане на дванадесет. На тази възраст аз умрях, Джевахир. Ти го знаеш, нали? Възрастта, на която погубиха душата ми!“

Целуна ѝ ръка.

„Станах твоя длъжница, Джевахир. Дълг, който никога не ще мога да изплатя. Каквото и да направя, каквото и да сторя, да разпръсна тук всичките съкровища на баща си — няма полза! Но ти обещавам. Небиле няма да стане нито като теб, нито като мен. На нея ще дам онова щастие, което ние с теб, сестрице, не намерихме. Спи спокойно вечния си сън!“

Изправи се. Тръгна към вратата. Пред нея се появи с лъстива усмивка Хъдър ага. В същия миг се ужаси от физиономията на принцесата. Дъщерята на падишаха беше позеленяла.

— Това сигурно е ваше!

Държеше в ръка големия червен рубин, който бяха закачили над челото на Джевахир.

В първия момент се ядоса:

— Не те ли досрамя да го сваляш от главата на покойница!

По лицето ѝ пробягна светкавица. Начаса притихна.

Рубинът беше облян в кръвта на Джевахир. Сега блестеше още по-червен от преди. И Хатидже реши — ще го носи над челото си цял живот. Рязко посегна. Сграбчи рубина от ръката му.

Казаха ѝ, че не е позволено, но въпреки това тя не се отдели от Джевахир и Фехим, докато не ги положиха в земята.

Непрекъснато си повтаряше: „Да върви по дяволите това позволено-непозволено!“ Всички наложници се обливаха в сълзи. От нейните очи обаче не се отрони и капчица. Вече засипваха гроба, когато тя каза: „Прав е бил баща ми! Ако ти не удушиш вероломството, то ще удуши теб!“

Този път вероломството сбърка целта си. Това беше. Повече нямаше да повтори същата грешка. Убиецът беше безмилостен. Все още неговата мишена беше самата тя. И баща ѝ — стоманената ръка на Великата Османска империя. И батко ѝ Сюлейман. И нежната ѝ майка. Всички те бяха под неговия прицел.