— Добре си обучен! — внезапно посегна да вземе цигулката от ръката му. Ибрахим го спря. — Какво е това бе?

— Инструмент.

Сержантът направи учудена физиономия.

— Чу ли, Низамуллах? В леговището на лъва — свирач!

Нещата отиваха съвсем на зле.

— Ами такова… — измънка старшината, явно уплашен и той от демона. — Новакът май свирел на онова нещо, дето е в ръката му, а пък нашият принц го чул и го харесал. Ето, нещо такова. Пожела да го доведем. И аз го доведох.

Помисли си, че като чуе да се споменава принцът, оня може би щеше да омекне, но не стана така. Само след минута колебание Джелаир реагира.

— Много добре! На господаря свирня ще поднася, а на мен — боклуци, а, Низамуллах?

— Чауш! Нека започне най-напред с метенето. От вратата. Да измете навсякъде.

— С какво? — не се сдържа Ибрахим.

Джелаир се обърна с разцъфнало в самодоволна усмивка лице.

— С език! Мен какво ме засяга бе? Ако искаш, оближи го с език. Но само да видя едно петънце по пода, кълна се, ще те накарам да го излижеш.

Низамуллах си рече, че не бива от първия ден да го турят на фалаката, бързо се озова при него и му пъхна в ръката някакъв парцал.

За да увеличи площта за почистване, сержантът се разходи из спалнята така, че не остана място, където да не е стъпил. Когато се изправи пред Ибрахим и Низамуллах, зад гърба му личаха големи петна.

— А после занеси кофите с изпражненията, където трябва. Покажи му къде да ги изхвърли, Низамуллах!

„Господи! — възмути се от дън душа Ибрахим. — Къде ме доведе? Тук наистина ли е адът?“

А докато сержантът крачеше към вратата, си допълни въпроса: „Този наистина ли е демон?“

Джелаир и старшината излязоха.

Ибрахим запокити парцала на пода. Реши. Въобще нямаше да изпълни нарежданията на демона. Принц Сюлейман беше пожелал да дойде тук, за да свири на цигулка, за да си говорят за любов, за поезия, за световния ред, за да бъде неговият приятел, в когото да вярва, че ще му говори без лъжи и лицемерие. Не му беше работа да мете под и да изхвърля изпражнения.

Не обърна внимание и на молбите на Низамуллах:

— Недей, драги! Не го прави, драги! Гневът на Джелаир чауш е пословичен. Ръката му удря не по-малко от тоягата на фалаката. Цял месец ще се мяташ от болки, така да знаеш!

— Аз съм приятелят на принц Сюлейман!

— Сигурно си му такъв! — отвърна онзи, но и по думите, и по погледа му си личеше, че изобщо не му вярва. — Все пак започвай да метеш ей там. Виж, и аз ще помагам…

Не можа да продължи. Ибрахим вече крачеше към вратата:

— Веднага трябва да се видя с принца!

Низамуллах се спусна подире му да го спре, но в бързината си да стигне по-бързо, Ибрахим бутна с дългите си крака препълнената с мръсна вода кофа.

— По дяволите! Доволен ли си сега от това, което направи?

Ибрахим тъкмо щеше да излезе, когато чу някакви гласове отвън.

Подаде леко глава. Някакъв едър мъж с рунтави мустаци беше пресрещнал Джелаир чауш и старшината.

— Ти не ходи ли до чифлика на госпожата?

Пак той беше в устата им! Бързо отдръпна главата си да не го видят и наостри слух. Направи знак да си мълчи и на догонващия го с парцала в ръка Низамуллах.

— Ходих! — отговори старшината.

— И като ходи, сам ли се върна?

— Взех свирача и го доведох.

— И като го доведе, къде е? — Мъжът с рунтавия мустак говореше раздразнено. — Защо не се яви пред височайшия ни принц? Не знаеш ли, че господарят го очаква?

Старшината измънка нещо, от което Ибрахим не разбра и думичка.

— Да покажа къде ще спи…

— Абе, човек, кой ти е казал, че мястото му за спане е твое задължение?

— Ами нали всяко ново момче… — беше гласът на демона. — Новакът не може, без да мине през обучението в спалнята.

— Джелаир чауш! Какво да ти кажа? Ти не си виновен. Откъде можеш да знаеш, щом този глупак не ти е казал колко много държи принцът на този музикант. Слава богу, че не си му напъхал в ръцете кофи с изпражнения!

Ибрахим литна от радост. Физиономията на Низамуллах също красноречиво показваше какъв обрат са взели нещата. Какво не би дал да зърне в този момент лицето на Джелаир.

— Ами, не съм… — мрънкаше под носа си демонът точно когато Ибрахим си подаде главата:

— Мен ли търсите?

Кавалеристът хвана цигулката в ръката му и изтегли пред себе си човека, когото очакваше принцът.

— Не се мотай! — му заповяда. — Господарят ни чака. Тръгвай пред мен!

Ибрахим пристъпи нерешително една крачка и спря.

— Но аз не можах да разбера къде ще спя?

— Боже, дай ми търпение! — реагира мустакатият. — Само за легло се говори! Да не би господарят да е казал да лежиш, та да имаш и място за лягане? Естествено, има кой да мисли за това. Тръгвай!

Ибрахим не помнеше през живота си да е изпълнявал някаква заповед с такова огромно желание.

— Идвам! — затича се той след кавалериста.

Минавайки пред Джелаир, му се усмихна ехидно:

— Какво да се прави? Сега вече ти, демоне, ще изпразваш кофите с лайната!


XXIV


ХАН ПО ПЪТЯ КЪМ СТОЛИЦАТА

Дъхът ѝ секна. Наложниците се вкопчиха в полите ѝ и се разпищяха от ужас:

— Султанке!

— Да! — самоуверено заяви капитанът. — Всъщност… мишената сте вие! Хатидже изпита особена радост. Слава богу, си рече. Откакто чу, че Славеят ѝ е убит, тя волю-неволю търсеше пръста на баща си в това, а сърцето ѝ се раздираше от мъка. Представяше си, че шпионите са му докладвали за близките ѝ отношения с Фехим и той е издал заповед: „Отивайте да гасите пожара, преди да е подпалил комина!“

Значи се лъжеше. От все сърце се зарадва на това. Веднага си извади заключение: „Ако мишената съм аз, баща ми е невинен“.

— Сигурен ли си, Хъдър ага?

— Убиецът е погубил и Фехим Челеби, и Джевахир ханъм, защото ги е взел за вас. Разбрал е, че лекарят е мъж чак когато шапката е паднала от главата му. Иначе щеше да отреже неговата глава. В този момент се е присетил за жената, която е останала в колата. Щом там не е влезлият мъж в женските дрехи, значи е Хатидже султан. Убил е на място Джевахир… Джевахир ханъм и я е повлякъл навън. Решил е, че сте вие, и е отрязал главата. Носеше я увита в парцал.

— Къде?

— Според мен в двореца на Сафевидите, султанке.

— Какво?

— Предполагам, че убиецът е от нападателите на шах Исмаил. Намерихме извита кама, по нея съдя.

Шах Исмаил ли? Какво вземане-даване имаше той с нея? Защо шахът е пожелал да я убият?

Неочаквано се сети за Махмуд, големия син на чичо ѝ принц Ахмед, който избяга и намери убежище при шах Исмаил. В ума ѝ изплуваха отново бащините думи: „Ако не удушиш предателя, той ще удуши теб!“. Душата я заболя. „Нима докато аз страдам за тях, братовчедът изпраща палач по петите ми, за да си отмъсти? И все пак, така е по-добре. По-добре, отколкото баща ми да е изпратил убиеца на моя Славей!“

Ненадейно в мозъка ѝ запламтя друг въпрос. Как палачът е разбрал, че убитата жена не е тя? Не я беше виждал. По какво ще е познал, че отрязаната глава не е нейната?

„Как е могъл да разбере? Или… или… — не можа да довърши мисълта си —…че отрязаната глава на Джевахир не е моята?“ Командирът обаче я усети. Опита да се прикрие, но всички в стаята видяха наглата му усмивка.

— Сетил се е! — изсумтя.

Завъртя на пръст и вдигна нагоре увисналия си мустак, но не успя да го задържи така и той бавно и полека клюмна пак.

— Сетил ли се е?

— Да, султанке. Сетил се е.

Хатидже долови нотки на присмех и злоба, но не реагира.

— А как?

— През нощта в колата на Фехим Челеби тайно е влязла някаква жена. После жената излязла. Злодеят е предположил, че тази, която е дошла преди малко, сте вие. Тоест помислил е, че се връщате от посещение при лекаря. Нападнал я отзад и прерязал гърлото. Като видял, че жертвата му е мъж, преоблечен като жена, си помислил, че по непонятни причини вие сте останали в колата, и отново нападнал. Отрязал е главата на жертвата. Щял е да я отнесе на господаря си, за да му докаже как се е справил. Но както бягал, се попитал…

Млъкна. Хвърли многозначителен поглед към Хатидже.

— Какво се е попитал, Хъдър ага?

Капитанът този път потърси с поглед разрешение да говори пред другите.

— Казвай, какво се е попитал убиецът?

— Защо мъжът е в женски дрехи? Тогава се досетил каква е истината. Жената, която убил, е била вашата прислужница. Тя му донесла женските дрехи. За да заблуди войниците, тя си окачила на шапката вашия накит с рубина. Планът бил лекарят да се облече в женски дрехи, понеже без мое знание нямало да му позволят да влезе в хана. Все едно наложницата ви е излязла и се е върнала или пък вие сте отишли до лекаря и сте се върнали. Отначало палачът не го е разбрал. И уби Фехим Челеби и Джевахир… ханъм… Но като размислил, се усетил защо оня човек бил облечен в женски дрехи. И разгадал плана. А като разбрал, че е убил двама души по погрешка… — Замълча, за да си поеме дъх. Погледна я с подтекста: „Пада ви се, щом сте тръгнали да ме разигравате така“. — …хвърлил отрязаната глава и избягал. При бягството не е забелязал, че окървавената му кама паднала.

Хатидже се олюля, както стоеше права, но веднага се съвзе. Подмятането от едни чувства към други направо я зашемети.

Беше се сринала.

Беше загубила мъжа, в когото се влюби.

Както и най-съкровената си приятелка Джевахир.