XXI


ХАН ПО ПЪТЯ КЪМ СТОЛИЦАТА

Нищо не се беше случило. „Май предчувствието ти те е излъгало, Бехнам“ — измърмори, докато наблюдаваше колата от скривалището си. Нищо не се беше случило.

Изтекоха часове, откакто промени мястото си. Сега беше по-близо до колата. Същевременно можеше да наблюдава и вратата на хана. Там също цареше спокойствие. В определеното време се появяваха дежурните взводове, сетне всичко потъваше постарому в безмълвие. Не се мяркаше наоколо и оня капитан с рунтавите мустаци. Само веднъж вратата на хана се отвори, навън излезе стройна, висока жена и потъна в сянката на верандата.

Естествено, Бехнам подскочи като хвърлен в бъчва с игли. Бре, дали не е мишената му? Насочи цялото си внимание в жената, която сновеше там надолу-нагоре. Разбира се, от мястото, където се намираше, не можеше да направи нищо. А и не беше сигурен дали това е тя.

„Не е тя! — контрира го разумът. — Ако дъщерята на падишаха излезе извън вратата, така ли безучастни щяха да останат дежурните на пост. А кой знае защо, войниците дори не се заинтересуваха от жената. Може би като излизаше, бяха разменили по някоя приказка — и толкоз! Сигурно са я попитали къде отива.“

Не щеш ли, на прага се появи още едно момиче. Нервите на Бехнам отново се опънаха. Тя ли беше сега? Момичето обаче не излезе навън. Стоеше на вратата, каза нещо на току-що застъпилия на пост дежурен, сетне повика прислужницата, която още сновеше покрай верандата. Момичето кимна с глава и се втурна натам, където трябваше да е хамбарът. Единият от дежурните при вратата я последва по петите, настигна я. Тя се спря и така, на крак, размени няколко думи и с него. После влезе в хамбара. Четири-пет минути по-късно излезе и се върна директно в хана. Вратата се затвори зад нея и всичко наоколо отново замря в предишната тишина.

През това време в колата не се случваше нищичко.

Ханджията и готвачът на кортежа едва-едва бутаха количката с двата казана, в които беше храната за вечеря. Бехнам забеляза, че този път с тях имаше и някаква жена. Не беше дебелата ханджийка. Къртица, днес въобще не си беше подала носа навън от хана. Тази беше жилаво като каиш чернокожо момиче. На вечерното слънце гарвановата ѝ кожа лъщеше като смола. Избухналият весел смях на войниците при появата на ханджията, готвача и чернокожото момиче долетя и до Бехнам.

Да видим сега ще занесат ли вечеря на лекаря?

Отговорът на въпроса му не закъсня. Точно обратно, той щеше да отиде при вечерята.

Ръждясалите оси на колата изскрибуцаха, лекарят отвори вратата и слезе. Пооправи си косата и дрехите, после пъргаво се понесе към хамбара. Тъкмо щеше да влезе, когато на прага се появи чернокожата жена. Каза му нещо. В това Бехнам беше абсолютно сигурен. Точно като минаваше покрай него, тя му каза нещо.

В същия момент след жената се появи и капитанът.

„Слава богу! — рече си Бехнам. — А аз се страхувах да не е умрял. Аз съм този, който ще му вземе живота. Няма защо да умира преди това, не искам да си развалям играта!“

Нещо странно му привлече вниманието. Беше свикнал да вижда винаги лицето на капитана намръщено, а сега дори от мястото си различи гадната му усмивка, разтеглена от ухо до ухо. Хихикаше на пресекулки, докато говореше нещо на жената, после тя се отдалечи с бързи крачки. Капитанът изгледа през рамо отгоре-отгоре лекаря, застинал прав и неподвижен, направи му място да мине. Помисли си: „Сигурно е казал: „Минавай!“ Рунтавият мустак махна с ръка, а зализаният лекар се провря в хамбара.

Чака около три четвърти час. Вече палеха факлите, фенерите. Нахранените войници сега вдигаха по-оживена врява. Отдалече чу как някой запя. Помисли си: „Прилича на нашите мелодии. Наистина, като се замислеше, въобще не можеше да открие някакъв смисъл в тази вражда. Толкова много си приличаха във всяко едно нещо. Вярата им е една и съща, езиците им като на двама различни роднини. Двама кръвни роднини. Османската династия и Сафевидите. Какво бяха правили, какво бяха стрували, та между тях се е проляла толкова кръв. И както изглежда, никога нямаше да спре да се пролива, тази вражда никога няма да свърши.

Бехнам тягостно тръсна рамене. „Не му мисли! — си рече. — Ти не си обучен да мислиш. Убиването не е нещо, за което може да се мисли. Гледай си работата! Остави другите да му мислят!“

По стройния висок силует разбра, че лекарят излиза от хамбара. Притаи се на място. Онзи наближи с бързи крачки, мина покрай него. Отвори вратата на колата и изчезна от погледа.

Проклятие! Пак нищо не се случваше.

Нямаше представа откога дебне. Нощта отдавна преваляше, замлъкнаха дори и щурците. Чуваше единствено стряскащото пърхане с криле на няколко бухала, които така и не можеше да види. „И те са също като мен! Притаени на клона, на който са кацнали, дебнат с четири очи жертвата, на която ще се нахвърлят!“

Само че неговата жертва не се вясваше никъде наоколо.

„Работата остава за утре!“ И то ако кортежът потегли утре на път. В такъв случай той трябваше да се понесе като вихър и да стигне до Ясъкая преди тях. Като пресметна с каква скорост се движеха колите с впрегнатите в тях тромави коне, това никак нямаше да му е трудно.

Хей, какво става?

Вратата на хана ли се открехна?

Бехнам се притаи, както беше залегнал, и наостри сетивата си. Не беше настъпило времето за смяна на караула. Сегашните стражи бяха дошли съвсем наскоро.

Цялото му внимание се насочи към вратата на хана, осветена с факли от две страни. Светлината им обаче се разцепваше точно по средата на вратата.

„На вратата има някой. Внимавай!“ — обади се вътрешният му глас.

Някой излизаше.

Жена!

Висока на ръст жена!

„Тя ли е? — надигна се вик в него и кръвта му закипя. — Дали излиза тя?“

Обърна внимание на стражите. Като я видяха, те застанаха мирно.

Всичките сетива на Бехнам бяха нащрек. Душеше дори във въздуха.

„Коя е тази жена? Мишената ли, която трябва да погубя?“

Трябваше да потисне вълнението си. Веднага! Вълнението беше негов враг. За всяка жена, която видеше, си мислеше, че е тя. Той се подготвяше да се нахвърли на своята жертва, да я разкъса и ако разбереше, че е сгрешил, това щеше да му скъса нервите.

Сега го грозеше точно такава опасност. Защо веднага се вкопчваше: „Тя ли е?“. Прекрасно можеше да е и жената, която преди вечерята сновеше около терасата. Можеше да е тя, а можеше и да не е. При дъщерята на Селим имаше жени колкото щеш.

Тази носеше на главата си висока шапка. Бехнам мразеше тези дамски атрибути. Човек не можеше да прецени откъде започва и къде свърша ръстът на жената. Колкото жени, толкова и шапки. Тази отзад явно имаше и тюл. Още като се появи на вратата, той се развя като бял флаг в мрака на нощта.

Защо обаче жената не отвори съвсем вратата, ами излезе през едва открехнатата пролука?

„Защо ли? Не разбра ли? — откликна вътрешният му глас. — Ами измъква се тайно!“

Какви са тези потайности? Виж ти, говори си нещо със стражите.

Забеляза един от войниците да си навежда главата пред нея. Това пък сега какво беше? Поздрав ли? Или отговор: „Добре!“? Ами ако този жест не е бил само кимване, а проява на почит? Това означаваше, че е излязла точно тя. Дъщерята на Селим. Жертвата на Бехнам!

Добре де, че какво търсеше дъщерята на могъщия падишах посред нощ пред вратата на хана?

Щеше ли падишахската дъщеря да приказва с робите си на входа?

„Ами такива са те, Бехнам, потомците на Османската династия! — възропта в себе си. — Непредвидими! Стой на прицел!“

Стоеше си на прицел. Стискаше здраво ножницата на камата, пъхната в пояса под ризата. Преди врагът да мигне, ръката му вече щеше да е замахнала във въздуха и прибрана обратно. Така скорострелно си вършеше работа. Като светкавица.

Стражите се отдръпнаха. Жената продължи да върви.

Никой не тръгна подире ѝ.

Нима султанката ходеше в нощната тъма сама, без охрана? „Хайде и ти, това не може да бъде!“ — възкликна наум той.

Горящите факли останаха далече отзад. Жената идваше право към него.

„Леле!“ — рече си Бехнам. Тялото му се напрегна като пружина. Сега се беше надигнал точно като кобра.

Тя носеше нещо.

Някакъв вързоп!

„Днес е ден на странните неща! — реши той. — Още от сутринта ме засипват. Откъде накъде дъщерята на Селим ще носи вързоп? Тази сигурно е някаква прислужница.“

Жената се приближаваше. Чуваше вече стъпките ѝ по заскрежения от сланата чакъл.

Целият се спотаи. Полекичка измъкна камата от пояса. За миг стоманата проблесна в тъмнината като светулка.

Приближаваше… Приближи… Прибли…

И ненадейно вратата на колата изскърца.

Проклятие! Дяволите да го вземат! От колата слезе лекарят.

Бехнам клекна на мястото си. В този момент жената мина покрай него.

Леле боже! Леле боже! Тя беше!

Позна я по огромния рубин върху челната страна на шапката ѝ. Тя беше! Дъщерята на Селим. Ако беше прислужница, щеше ли да стои отпред над челото ѝ оня голям рубин?

Не видя лицето ѝ, но беше сигурен. Тя беше. По дяволите, тя беше! Жертвата му мина на две крачки от него и той я изпусна заради оня лекар с момчешкия вид.

Жената се приближи до колата. Лекарят ѝ помогна да се качи. Вратата зад тях се захлопна.

Бехнам направо се вцепени.

„Еее? Какво става?“

„Не разбра ли?“ — присмя му се разумът.

„Не разбрах. Що ще тази жена тук?“

„Чудя ти се, Бехнам! Наистина, това ти ли си, човекът, за когото казват, че е по-хитър от лисица и по-смъртоносен от змията? Принцесата и красивият лекар… а? Още ли не си проумял? Вярно, откъде ще знаеш какво нещо е любовта? Ти знаеш само да убиваш!“