Ибрахим също нямаше обяснение. Халил ага я гледаше с изненада и страх. Ферахшад — също.

Карадут изведнъж скочи. Разбута всички пред себе си, проправи си път и набързо изчезна от погледите им.

Принц Сюлейман отправи очи към Ибрахим.

— По всичко личи, че… — Сега на лицето му грейна закачлива усмивка. — …като си тръгнеш оттук, Паргалъ, ще оставиш едно разбито сърце.

Разсмяха се.

Само госпожата не се разсмя. И само Ибрахим. Въобще не очакваше подобно нещо. Как не се беше сетил? Точно така, забелязваше погледите ѝ, вниманието ѝ, но ги свързваше с подозрението, че е започнала да надушва какво става между него и Ферахшад. Този писък обаче беше нещо съвсем друго. Това беше вопълът на едно сърце.

Халил ага стоеше като изумен. „Уж си отваряш очите на четири, Халил! — назидаваше се той. — Как така не разбра, че това чернокожо момиче се е влюбило в оня щурак? Леле, моя черна черничке, леле, моя черна принцесо…“

— Да приключваме вече с тази работа! — върна се пак на темата принцът. — Времето доста напредна. Път ни чака. Последната дума е твоя, Ферахшад ханъм. Каквото кажеш, това ще стане. Чу го, нали? Паргалъ е съгласен да дойде с нас. А ти? Съгласна ли си да го продадеш?

— Какво говорите, принце?

Стоеше с наведени към земята очи. Боеше се, че ако вдигне глава, всички щяха да разберат каква буря раздира сърцето ѝ.

— Ибрахим не е стока за продаване!

За миг от очите на Сюлейман сякаш изхвръкнаха гневни искри, но тутакси погаснаха.

Ибрахим се разтресе като ударен с куршум. Не знаеше да се радва ли, или да плаче. „Господарко моя! — промълви без глас. — Аз не съм стока за продан! Не съм стока!“

— Дори веднъж не ми е минавало и през ум да го продавам! — продължи Ферахшад.

С всяка дума тя късаше с нокти сърцето си парче по парче и ги запокитваше нанякъде. Болеше я.

— Възприемаме като заповед молбата на нашия господар принца. Ибрахим обаче не е за продаване.

Над басейна сякаш легна мраз.

Ферахшад положи неимоверни усилия да не се издаде как ѝ трепери гласът:

— Ибрахим е подарък за нашия принц от чифлика на Касъм ага!

Ледовете мигновено се разчупиха, скованата от мраз атмосфера се стопли. Сред развеселените шушукания свъсеното лице на Сюлейман се озари от широка усмивка.

— Ако приемете… — промълви Ферахшад — нашия подарък… за нас… ще бъде чест, принце!

Сюлейман се изправи.

— Приемаме го, Ферахшад ханъм! „Госпожата е мъжка жена, с голямо сърце!“ — така ни бяха казали. Нищо не е това! Да проявяваш мъжество е лесно, но героизмът е трудно нещо. Трябвало е за теб да добавят: „Жена герой“. И със златно сърце, и герой. — Обърна се към свитата си: — Е, ние вече да си вървим. Пътника път го чака.

Всеки, пред когото мина, сведе глава и направи поклон пред принца. Когато застана точно пред Ферахшад, той нареди:

— Вие — не! На вас трябва да ви се покланят!

Погледна я право в очите. Тази вечер Ферахшад може би за хиляден път си помисли: „Той го знае! Знае, че си разкъсах сърцето. Знае, че окраде душата ми!“.

С един скок принцът възседна жребеца си. Отново погледна към Ферахшад:

— Имам още една молба към вас, госпожо. На вас поверявам вече Паргалъ. Грижете се добре за него три дни. Имате тук работи за довършване. Тъкмо да ги оправи както трябва. На четвъртия ден ще дойдат да го вземат. — Тъкмо да сръчка коня с пети, Сюлейман се наведе и прошепна: — Заедно с онова чернокожо момиче, прислужницата, която скочи и избяга разплакана, без да поиска позволение от наша милост!

Дръпна юздите и си тръгна.


* * *

Ибрахим я чака през цялата нощ. Не дойде.

На разсъмване му се счу някакво шумолене. „Идва! — скочи веднага. — Тази, която ми строши оковите, идва!“

Но не беше тя.

— Ибрахиииим!

Гласът долетя зад прозореца. Стана и отвори кепенците.

В белезникавия сумрак в него бяха вторачени две големи блестящи очи.

— Мюнире! Какво търсиш тук?

— Истина ли е това, което ми каза Халил ага?

— Какво ти е казал? Не знам!

— Той… такова… нашият господар принцът… Той поиска ли и аз да тръгна с теб?

Момичето беше готово всеки момент да припадне от вълнение. Ако ѝ кажеше „да“ — от радост. Ако ѝ кажеше: „Кехаята грешно го е разбрал“ — от мъка. Кимна с глава.

— Така, така е.

Карадут плесна радостно с ръце.

Идеше ѝ да викне от радост: „Не се разделяме, не се разделяме!“ но нищо не каза. Подскочи нагоре. Сетне се обърна с гръб и хукна назад.

— Мюнире — прошепна подире ѝ той, — виж какво, Мюнире…

Момичето изобщо не го чу. И без това не искаше да чуе нищо друго.

Стигаше ѝ това, че заминаваше с него.


* * *

През целия ден Ферахшад не се появи. Както всеки друг ден, Ибрахим се претрепа от работа. Тичаше на четири страни, обиколи всички места. Когато залезът обагри в червено простора, той слезе при басейна. Погледна към прозореца на госпожата. Беше затворен.

Тя не се разпореди дори да се сервира трапезата.

Прислужваше ѝ не Мюнире, а друго момиче.

„През нощта ще дойде!“ — успокояваше се Ибрахим. Толкова му се искаше да дойде. Да я грабне в обятията си, да я подлуди от страст, трябваше с цялата си енергия, с цялата си искряща жизненост да ѝ дари нощта на своята признателност. Не дойде и втората нощ.

Не се появи и на следващия ден.

„Утре е денят на нашата раздяла. Тази нощ непременно ще дойде!“ Напразно я чакаше. Не дойде.

Призори вече не се стърпя, стана, преди всички да са се разбудили, отиде при басейна. Прозорецът беше затворен. Кепенците — спуснати. Взе от земята едно малко камъче и го хвърли. Почака, почака, нищо не се случи.

Кепенците не се разтвориха.

Тя му беше сърдита.

— Ферахшад! — шепнешком я призова той. — Аз съм. Никога няма да те забравя. Господарко моя, няма да те забравя…

Обърна се. Тръгна към хамбара. Не можа да види как кепенците се открехнаха и се появи силуетът на жена, която го гледаше.

Тя плачеше.

— На добър час! — изстена без глас Ферахшад. — И аз няма да те забравя! Бъди щастлив!


* * *

Следобед хората на принца дойдоха да го вземат. Заедно с цели денкове подаръци, заедно с едно чернокожо момиче и един грамаден мъж.

Госпожата не слезе дори да приеме подаръците на принц Сюлейман.

— Господарката е болна — заяви Халил ага. — Поднася благодарности от все сърце на нашия господар. Накара ме да ви предам следното: „Той ме поставя в неудобно положение. За какво са ми тези?“.

— Вместо двамата души, които ще отведем, господарят изпрати други двама, за да не се разваля порядъкът в чифлика на Касъм бей — отговори му ефрейторът, който командваше взвода.

„Той вече се развали, юнако! — засмя се наум Халил ага. — Развали се вече. Заради едно щуро момче тук вече няма ред и порядък!“

— Ти ли си Паргалъ? — обърна се ефрейторът към застаналия с лъка и цигулката си Ибрахим.

— Да.

— Сложи багажа си в отсамната кола.

— Багажа ли? Ето, това е моят багаж — посочи цигулката си той.

Онзи вдигна рамене.

— Ти яздиш ли на кон?

Ибрахим не се обиди заради подчертаното пренебрежение в тона му. Усещаше, че тази продължителна сцена на раздялата измъчваше Ферахшад и сега тя се давеше в сълзи зад спуснатите кепенци. Вече искаше час по-скоро да се махне оттук.

— Яздя.

— Добре. Давай да те видим, на оня, петнистия кон. Внимавай, вироглав е. Ако не му влезеш под кожата, ще те хвърли от гърба си.

Ибрахим се приближи до сивия кон с големите черни петна. Погали го по шията. Мускулите по корема на животното потръпнаха. Извърна бавно глава и погледна човека, който го галеше. Раздвижи главата си нагоре-надолу.

— Щуро момче?

Ибрахим се обърна. С просълзени очи, почти непосредствено зад гърба му, стоеше Халил ага.

— Върви по живо, по здраво! Ха да те видя! Покажи им хубавичко на онези царедворци колко е умно, колко е силно, колко е смело щурото момче на госпожата.

— Ще им покажа! — тръсна глава Ибрахим.

— Ако някой път съм ти викал и крещял… — Закри с длан устата му. — Прощавай, щуро момче!

— Простено да ти е! Много неща научих от теб. И ти ми прости.

— Прощавам ти, Ибрааам! Хиляди пъти ти прощавам!

Прегърнаха се. Отрониха по една тежка въздишка.

— Не ни забравяй! — прошепна кехаята в ухото му. — Не ни изхвърляй от сърцето си.

На раздяла Ибрахим му каза:

— Грижи се добре за нея!

И вдигна очи към плътно затворения прозорец.

— И ти за нея!

Халил ага посочи Мюнире, която стоеше настрана с вързоп в ръка и ги чакаше.

Прегърнаха се още веднъж.

— Хеей! — викна ефрейторът. — Стига толкова! Хайде, свирачо, качвай се на коня!

Ибрахим погали още веднъж коня по шията и скочи на седлото. Петнистият се изправи на задните си крака и изцвили. С предните започна да рита във въздуха. Войниците, които очакваха музикантът да падне, видяха как Ибрахим умело укротяваше животното. Конят обиколи басейна на галоп. Накрая Ибрахим му опъна юздите и този път петнистият се покори на своя ездач.

„Не ме забравяй, госпожо! — нададе вик душата на Ибрахим. — Клетва давам, аз няма да те забравя!“

Насочи коня към ефрейтора и му каза:

— Хайде! Готов съм! Да тръгваме вече! Да не закъснеем за нашия принц!