Джевахир взе чашата, отдалечи се малко от Хатидже. Захвана се да прави нещо. И тихичко, през зъби, рече:

— Ако Хъдър ага не дава мъжка птица да прехвръкне… тогава ще долети женска птица.

Хатидже я погледна с широко отворени от недоумение очи.

— Какво?

— Така де! — продължи тя на висок глас, все едно е захванала някакъв весел разговор. — Видели, че мъжките птици не влизат в кафеза, и пуснали вътре женски. — Сетне се доближи плътно до султанката. — Имайте търпение и чакайте! Ще дойде! Това ваше вълнение ще ни издаде. Ще провали цялата работа.

Не се ядоса на раздразнението в тона на наложницата си. Права беше. Не ѝ оставаше нищо друго, освен да търпи и да ѝ се довери. Женска птица, а? Какво ли крои това момиче в главата си?

Каквото кроеше — да го крои. Каквото щеше да прави, за нея щеше да го направи. Реши, че ще е най-добре да заспи. Само със сън можеше да убие времето. Може би тъкмо докато спеше, вратата щеше да се отвори и пойният Славей щеше да се втурне вътре.


* * *

Вратата се отвори. Влезе някакъв великан. Остави отворено. Светлината падаше откъм гърба му, на прага, като кръвожаден звяр от приказките се очертаваше силуетът на мъжа, когото беше приела за съпруг.

Двете свободни години, които прекара Хатидже след онази причинила болестта ѝ злокобна брачна нощ, бяха изтекли. Съпругът ѝ беше дошъл да довърши работата си, прекъсната тогава наполовина.

Гледаше великана на прага, без да помръдне. Сърмените кордони, отличителните знаци по гърдите му изглеждаха в нейните очи като гадни люспи на звяр. Хатидже знаеше, че ѝ се привижда кошмар, но въпреки всичко обърна заровената си във възглавницата глава. За пръв път днес не искаше да се събужда от този стотици, хиляди пъти сънуван кошмар. Защото очакваше, преди да се хвърли в обятията на пойния Славей, да преживее онази нощ отново до най-малките ѝ подробности. И това щеше да бъде за последно. Отсега нататък тя щеше да си припомня единствено прегръдките на Славея. Щеше да започне да изпитва не погнусата от ухапванията и мръснишките докосвания на мъжа с ръцете-паяци, когото бе приела за съпруг, а бъдещите сладостни трепети, пробудени от ласките на своя любим. Щеше да се вкопчи в живота отново. Сега за нея не беше проблем да си припомни за последен път кошмара от втората нощ, която отвори незаличими рани и в душата, и в тялото ѝ. Този път нямаше да се провали в мрака. Защото щеше да се събуди от кошмара, щеше да си тананика една много задушевна песничка, щеше да се подготвя за нощта, за неговото идване, за мига, когато той ще отвори вратата, ще промълви „Хатидже!“ и ще се хвърли в обятията ѝ.

Отново се впусна в глъбините на кошмара. Видя малкото момиче. Свито в ъгъла на стаята, то гледаше ужасено към вратата, откъдето щеше да се появи звярът.

— Какво е това, малко мое птиченце, няма ли да кажеш „Добре дошъл!“ на своя съпруг?

Усети, че при спомена за този глас никак не се ужаси. Ето че се освобождаваше от оковите си, те падаха една по една.

Малкото момиче едва забележимо размърда устни:

— Добре дошъл, ефенди!

— Само толкова ли? — разтърси стаята с ужасния си смях той.

Но момичето пак не се уплаши. А си спомняше Хатидже, че през онази нощ трепереше до мозъка на костите си.

— Ела на светлото, да те видя…

Момичето не помръдна.

— Ела, ела! Не се дърпай! Ха така! Не там, тук!

Момичето отиде с наведена глава.

— Завърти се сега, да те огледам! Завърти се, завърти се!

Момичето се въртеше. Усещаше как дишането му се ускоряваше.

— Раздялата ти се е отразила добре, султанке! Много си пораснала, много си се развила, много си се разхубавила! Като глътка вода! Искендер гори, хубавице моя! Ей сега ще я глътна тази водица!

Като видя изражението на лицето му онази нощ, изпадна в ужас. Същият образ се явяваше в кошмара ѝ. Изкривено от желание, грозно лице. Изхвръкналите от орбитите си кървясали очи и протегнатите към нея ръце като паяци! Сега обаче, когато преживяваше отново тази сцена, ѝ идеше да се разсмее. Защото след малко тя щеше да изтрие веднъж завинаги звяра и на негово място щеше да постави стройния като топола нежен свой Славей.

— Какво, хубавице, страх ли те е?

Страхуваше се.

Още повече се уплаши, когато той я обгърна с ръцете си през талията. После вонящата му уста се залепи до врата ѝ, тя започна да реди молитви отново да припадне, както първата нощ, но този път молбите и воплите ѝ не бяха чути.

И сега си спомняше оня хрип, който избликна от гърлото ѝ, когато ръцете-паяци се залепиха за гърдите ѝ:

— Ахххх… ххх…

— Ахх, я! — сумтеше звярът от кошмара ѝ както тогава. — Аххх викаш, а? И ти гориш от страст. Пламтиш. Само почакай малко. Виж сега Искендер как ще потуши твоя пожар!

Той разкъсваше облеклото ѝ.

— Край на договора! — продължаваше да сумти и да я смуче по врата, по ушите, по гърдите. — Този път и да умреш тук, няма отърване! Преди да си получи своето, Искендер няма да те пусне!

Съпротивата ѝ само го възбуждаше още повече.

— Хайде, тогава ти казваха детето-булка. Ами сега? Ами сега?

В нощта, когато приетият от нея съпруг я питаше „Ами сега?“ тя още нямаше навършени дванадесет.

— Не мога да изтрая повече, Хатидже! Не бягай! Ела, момиче! Дори санджакбеят, твоят татко, да дойде, повече няма да те грабне от ръцете ми. Договорът приключи. Искам си своето.

И не я оставяше. Като планина се стовари отгоре ѝ. Тежестта на звяра я премазваше. Ръцете-паяци я стискаха, разнищваха, разкъсваха, те разтвориха бедрата ѝ на две страни.

— Татко… мамо… Спасете ме!.. — стенеше малкото момиче.

Но те не чуваха това момиче.

— Аааах! — изригна викът на Искендер в ухото ѝ.

— Ах, мамо! — изпищя от ужасна болка малкото момиченце.

— Мамо, я! — пръхтеше и се мяткаше като луд върху нея той. — Мамо викаш, а? Искендер е това, султанке! Усети ли му сладостта! Кажи, усети ли я? Кажи усетих я, хубавице! Не я ли усети?

Болката вътре в малкото момиче нарастваше все повече и повече. Пред очите ѝ причерняваше. После той изведнъж изхриптя, отпусна се върху нея и примря.

Хатидже си спомни, че тогава се зарадва. Помисли, че оня с ръцете-паяци е умрял. И тя се разплака. Не знаеше защо. Беше се разплакала заради това, че приетият от нея съпруг е умрял ли? Или за ограбеното ѝ кристалночисто детство?

Мъжът не беше умрял. Като полежа малко все така неподвижен, току изхърхори:

— Припадна ли? — ухили се насреща ѝ той. — Този път припадна от наслада!

Години наред Хатидже се измъчваше, че тогава не го заплю в лицето:

— Погнусих се!

— Ела тогава! — говореше ѝ той, пак притисната под него. — От страх лежа под мен като камък, но нека! Искендер е това, щях да се почудя, ако не се беше уплашила. Какви горещи жени са се плашили, та ти ли няма да се уплашиш?

Смееше се с глас отгоре ѝ този човек, а гърбицата му подскачаше насам-натам.

— Ще свикнеш! Няма да можеш от един път да се насищаш. Ще викаш: „Още!“. Не се бой! В Искендер има още много сила!

И мъчението отново започваше.

В кошмара си Хатидже видя още веднъж този ужасен миг — разтрепераното от тласъците на пръхтящия отгоре мъж момиче, главата, която непрекъснато се люшкаше под неговото рамо. Приковало безжизнени очи в тавана, малкото момиче плачеше.

Сутринта, докато събираха чаршафите, нахлулите в стаята прислужници шушукаха и се подсмихваха, а тя потъваше вдън земя от срам.

— Оставете ги, вървете си, махайте се! Оставете ме сама!

— Не може! — кикотеха се прислужниците и стискаха под мишница чаршафа. — Трябва да го занесем и да го покажем като доказателство.

Доказателство за какво? За прекършеното ѝ детство ли?

Кой ли щеше да се зарадва при вида на окървавената ѝ душа? Баща ѝ ли? Майка ѝ ли?

Или щеше да послужи като доказателство за проявената от гърбавия звяр мъжка сила над едно ненавършило още дванадесет години дете?

Дойде редът и на последната сцена от кошмара.

Малкото момиче се хвърли на леглото и се задави от плач.

И най-неочаквано в кошмара просветна една съвсем нова, несъществуваща дотогава сцена. В съня се появи Хатидже, в сегашния си вид, в бродираната със златна сърма сива нощница. Пристъпи право към разтърсеното си от плач детство. Започна да гали малкото момиче по косата. И да мълви: „Не плачи вече, единствена моя! Край! Край! Свърши се! Него вече го няма! Но теб те има! Виж се, ето те тук! Ти, това съм аз. Виждаш ли? Хайде, избърши си хубавите очи!“

Бършеше със собствените си ръце сълзите от очите на детето.

— Няма вече мъки! Има те теб, има и… Има го и Славея. Ти ще се влюбиш в него. Ще го боготвориш!

— Султанке!

Беше Джевахир. Хатидже и бездруго спеше като заек, веднага се изправи:

— Какво има? Дойде ли?

— Не — засмя се момичето. — Дойде време да пристъпим към действия.

По-преди още щом се събудеше от кошмара, Хатидже политаше в мрака. А сега моментално отвори очи. И още по-важно — нямаше и помен от оня вихър, който я грабваше, изваждаше я от релси и я повличаше в чернилката.

Огледа се наоколо. Бяха съвсем сами. Не се мяркаше никаква наложница.

— Момичетата?

— Не берете грижа за тях. Докато не се върна, няма да излизат от стаите си.

— Дежурният?

— Ще имаме време да се сменят двама дежурни. И двамата са предупредени.

— Ами рунтавият мустак? Ако Хъдър ага мине на проверка?

Джевахир наведе глава и се закиска.

— Султанке, изобщо и през ум не ми минава, че капитанът ще може да си отърве яката от ръцете на Шерифе и да дойде тук.