— Сръбският вихър ни грабна от басейна на госпожата и ни отнесе на луната. Ту се натъжавахме, ту се разлудявахме. В някои моменти сякаш препускахме на галопиращи коне в степите… 

— Ако ви е харесало…

— Да ни хареса ли? Какво говориш, ей ти, богатият на имена човек? Нима не си даваш сметка? Ти направо ни заплени!

Рязко се обърна към учителя Хюдаи Челеби:

— Лала, хареса ли ти неговото доказателство, фактът? Видя ли в каква божествена хармония тази дъска ту ридаеше безутешно, ту кипеше от жизнерадост?

Челеби се усмихна и кимна с глава.

— Все пак, принце мой, изкуството не е чак толкова в дъската, колкото в пръстите, които я командват.

— Така е, така е! Докато Ибрахим разплакваше цигулката, на Мухиби пък му дойде вдъхновението. Осениха го два стиха.

— Мухиби ли?

— Недей да си въобразяваш, че само ти си богат на имена. Мухиби е нашият псевдоним. Съчиним ли стихотворение, под него слагаме печата: „Мухиби“. Чуй сега, да видим ти пък дали ще харесаш изкуството на Мухиби!

Сюлейман замълча. Плъзна очи към звездите. Поизкашля се веднъж-дваж да настрои гласа си. Сетне с носов глас изля хрумналите му в този момент два стиха:


İnlerem tanbur-veş bagrum delindi ney gibi

(Инлерем танбур-веш багрум делинди ней гиби)

Bezm-i gamda mesken oldu kuşe-i hicran bana!

(Безм-и гамда мескен олду куиле-и хиджран бана!)

Свитата на Сюлейман нададе възгласи на възхищение:

— Оооо!

Ибрахим обаче нищо не разбра. Принцът улови погледа му, изпълнен с недоумение, и се засмя:

— Естествено, нищо не си разбрал?

— Простете! Значи още не съм научил езика ви.

— Ами че това не е турски език. Персийски е. Виж: аз казвам: Инлерем танбур-веш, това значи Ридая като тамбура. И по-нататък: багрум делинди ней гиби — Гърдите ми пронизани са като ней[19]; Безм-и гамда — и върху земята на скръбта, мескен олду куше-и хиджран бана! — превърнах кътчето на нашата раздяла в дом. Харесва ли ти?

— Поезията на принца е нещо много по-необикновено от моето свирене.

— Хайде и ти пък, като тях! — махна с ръка Сюлейман и с брадата си посочи хората от свитата, които още си шушукаха какво прелестно двустишие е изрекъл. — Не искаме да бъдеш салкъм от лозето!

— Моля? Пак не можах да разбера.

— Имаме такава поговорка — прошепна, наведен към ухото му. — Казваме: „Грозде грозде като гледа, почернява!“. — Метна поглед към свитата, — Стига ни толкова грозде. Теб, Паргалъ, те обикнах, защото си друг салкъм!

Внезапно се обърна.

— Госпожо?

Ферахшад трескаво се приближи към него.

— Ти ни дари с щастие. Направи истински празник за очите ни, за ушите и душите ни. Благодарни сме ти. Но като чуеш сега молбата ми, ще си речеш: „Що за благодарност е това!“ Ами на, такива сме. Не премълчаваме думите си, не крием какво ни иска душата само заради това какво щял да си помисли отсрещният.

— Удоволствието на нашия принц за нас е много по-ценно от благодарностите. Вашата молба за нас е заповед. Стига да ни е по силите да я изпълним!

Докато слушаше думите ѝ, Сюлейман кимаше с глава.

— Дори ако пожелаем да ви грабнем от ръцете великолепното съкровище, което притежавате, така ли, Ферахшад хатун?

Съзнанието на госпожата внезапно се замъгли. Великолепното съкровище ли, запита се наум. Че какво друго има, освен чифлика? Не биваше обаче да издава колебанието си. Казана дума — хвърлен камък!

— Разбира се, господарю! Една душа имаме. И нея…

Принцът вдигна ръка да замълчи.

— Ще ни продадете ли Паргалъ, госпожо?


XIX


ХАН ПО ПЪТЯ КЪМ СТОЛИЦАТА

Времето сякаш беше спряло. Хатидже не знаеше къде сяда, къде става. Боеше се, че докато настъпи полунощ, сърцето ѝ изведнъж ще спре да бие.

Кой знае за кой ли път през този ден Джевахир ѝ прошепна:

— Имай търпение, султанке!

Погледна я сърдито. „Ела ти да имаш търпение! — си измърмори наум. — Дали поне веднъж си очаквала да прегърнеш своя любим, та да знаеш как се проявява търпение! Бъди търпелива, бъди търпелива! Е, не става!“

Изобщо не им се удаде случай да останат двете насаме — през целия ден наложниците влизаха и излизаха. Затова и не успя да обясни на господарката плана си. Освен това на главите им се лепна и оня с рунтавите мустаци. Капитан Хъдър ага на всеки кръгъл час удряше крак по стълбището, качваше се на втория етаж, разменяше по някоя дума с дежурния и думкаше по вратата.

— Дано султанката да е жива и здрава!

И двете усещаха сърцата им да се качват в гърлото.

— Жива и здрава е, много ви благодарим. Вълшебните отвари на доктора ѝ подействаха добре.

Човекът обаче не се убеждаваше така лесно.

— Моята султанка има ли някакви нареждания към слугата си?

Джевахир поглеждаше какъв знак ѝ прави с ръката си султанката.

— Не, няма!

Командирът просто искал да ѝ чуе гласа, за да бъде сигурен, че султанката е добре.

— Добре съм, капитане, не се тревожи, още утре ще се оправя.

Сега пък идваше ред на другия въпрос:

— Утре дали ще можем да тръгнем на път? Та с подготовката…

Вече и Хатидже не издържаше повече:

— Аллах е велик! Нима може да се познае кога е решил, че няма да бъде рисковано. Току-виж утре сме по-добре от днес. Или по-зле. Откъде да знам!

Чуваха мърморенето на капитана заедно с тропота от стъпките му надолу по стъпалата.

— Аллах бил велик! А какво ще стане с нас? Ще стърчим тук като камъни ли?

Хатидже се размисли, че никого не е очаквала с такова нетърпение. „И кого можех да очаквам? Съпруга си ли, в чиито прегръдки ме хвърлиха насила?“

Напротив, него го чакаше със страх. Сърцето ѝ започваше да бие до пръсване още щом чуеше вратата на конака да се отваря, прислужниците да се разбягват, после — изкачването му по стъпалата, приближаването на стъпките към нейната стая.

„По дяволите! — си каза. — Не искам да се ровя в миналото и да се връщам там. Само че как да се отърся от него, като не мога!“

Това минало беше приковано като окови за краката на Хатидже. Дори когато си представяше, че любимият ѝ се появява на прага и влиза при нея, умът ѝ започваше да се лута сред следите от миналото, съзнанието ѝ се помрачаваше.

И само за да изхвърли от главата си спомените, които го затормозваха, тя попита:

— Ще си изпълниш ли клетвата?

В отчаяния поглед на Джевахир се четеше: „Какво правите?“. А другите наложници се почудиха — че коя беше главната наложница, та да се заклева пред падишахската дъщеря?

Хатидже така и не се усети. Сега тя имаше нужда да се вкопчи в някаква надежда, да се унесе в някаква мечта.

— Виж какво, да не кажеш после, че не си! Ако не си удържиш на думата, не знам какво те чака.

Прегърнала възглавниците, наложницата ѝ ги тупаше с все сила и преди още да ги остави вече издути, тръсна глава:

— Дадена дума, хвърлен камък!

После всичко потъна отново в тишина. Наложниците шушукаха, дрехите на султанката се проветряваха, вързопите се развързваха и завързваха, но тя не виждаше никого, не чуваше нищо. Очите ѝ бяха приковани във вратата. Тази врата щеше да се отвори, пойният Славей щеше да размаха крила и да долети в обятията ѝ.

Представи си, че се прегръщат, тялото ѝ дори се сгърчи от желание. Тя беше като зажадняла за вода земя. Сушата беше похабила духа ѝ, плътта ѝ, сетивата ѝ. Трепетът, който запърха в сърцето ѝ от деня, когато го видя за пръв път, накара скритите в глъбините на пресушената земя семенца да покълнат. Сега всички те започнаха да подават връхчетата си навън, за да засмучат животворната вода.

„Тази работа няма да спре дотук!“ — си каза Хатидже.

Докъде?

„Няма да опре до това — само да прегърна моя Славей.“

Ти да не си полудяла?

„Забрави ли? — изсмя се наум. — Аз съм болната дъщеря на султан Селим. Сега ли откри, че съм луда? Полудях, разбира се. Полудях от любов. Полудях от желание. Полудях от жадуване!“

Щеше да го посрещне с пламтящи като факли устни.

Кой знае как щяха да я изгорят и неговите устни, как щяха да я влудят?

Ако се срамува, ако се притеснява, тя щеше да го поведе. Все пак нали се беше научила какво значи да си с мъж? Мъжът, когото тя беше приела за съпруг, я беше обучил. Вярно, той беше безчувствен, груб, покварен, без никакъв стил и финес, но ето на, Хатидже разбираше кое колко струва. Сега тя щеше да приложи за любимия мъж любовните игри, на които беше научена.

Устата ѝ пресъхна. Бузите ѝ запламтяха.

— Вода! — промълви. — Малко вода!

Джевахир скочи.

— Вие си вършете работата! — нареди тя на другите момичета.

— Моля ви, султанке! — прошепна, докато ѝ подаваше чашата. — Запазете спокойствие. Да се държим както всеки друг ден. И без това капитанът ни подозира.

— Искам го, Джевахир! Искам го!

— Знам. Ще ви го доведа!

— Не съм дете! — изсъска Хатидже. — Като дете ли ме залъгваш? Как? Войниците не дават дори мъжка птица да прехвръкне наоколо. Как смяташ, ако ние не боледувахме, щяха ли да пуснат вътре лекар? Не можем да направим пак същия номер — нали ти го каза? Ти си играеш с мен!

Опасно беше да си шушукат глава до глава. Всички наложници бяха видели колко влюбено се гледат султанката и Фехим Челеби. Малко ум им трябваше в главите, за да се сетят веднага, че си говорят за него. Някоя от тях можеше да изклюкарства, че си приказват тайни работи. Например пред любопитната дъщеря на ханджията. Тя пък щеше да го изтърси на войника, който я задиряше. Шушукането щеше да се разпространи, да се поукраси и да стигне до капитана. А оттам нататък нямаше вече никаква надежда. Дори принцесата да се разболееше наистина, оня с рунтавите мустаци вече нямаше да пусне вътре лекаря.