С просветнало лице Ибрахим погледна към принца.

— Благодарение на учителя на нашия господар закачих още една обеца на ухото си.

Полекичка извъртя глава към Хюдаи ходжа. Гневният допреди малко поглед сега беше разведрен.

— Няма да забравим съвета ви, лала[18] Челеби. Простете ми, ако одеве съм преминал границата. Това е то, мозък на роб!

Хюдаи Челеби подсказа с лека усмивка, че е приел извинението му. А в себе си заключи: „Ама че роб! Очите му преливат от интелект. И доста е образован. Виж го ти, как само води словесния двубой със Сюлейман!“.

— Според мен — обади се тихо той, — съмнението е дар от Аллах за неговите създания. То е украшение за ума. Извор на познанието. Без съмнение нищо не може да се научи. Нищо не може да се постигне. Дори животът на човека зависи от съмнението.

Полузатворените му очи се срещнаха с Ибрахимовите. Продължи, но в гласа му назидателният учителски тон вече отсъстваше, звучаха приятелски нотки:

— Пътят за отхвърляне на съмнението минава през отстраняването на колебанието. Ето затова са необходими фактите и доказателствата.

Лалата отново се обърна към принца:

— След като този богат на имена младеж твърди, че благозвучието, което е удивило нашия принц, произлиза от тази дъска, нека да ни покаже доказателството. Да видим що за звуци издава тя.

— Правилно! — засмя се Сюлейман. — Да видим сега твоето доказателство!


* * *

Ибрахим притисна цигулката между рамото и брадата си. Нагласи пръстите на лявата ръка над тънкия гриф. Имаше чувството, че ще се задуши от вълнение. Досега беше изтеглял лъка единствено заради себе си. А и за Ферахшад. Сега обаче щеше да свири за сина на най-могъщия човек на света. Поизправи се, без да обръща внимание на мърморенето откъм трапезата на свитата. Тъкмо се приготви да докосне с лъка струната „ла“, когато принц Сюлейман скочи набързо и го спря:

— Не, не!

Повечето от присъстващите на верандата си рекоха: „Стана тя, каквато стана! Този роб не спази поне малко благоприличие! Ще видиш ти, щом предизвикваш високопоставения си санджакбей така, че да скочи на крака. Ще ни даде да се разберем“.

Ибрахим стоеше все така с цигулката под брада и с лъка в ръка. Едва тогава чу мърморенето. Разтревожи се какво ли беше направил, че да ядоса пак тези бейове. А и физиономията на Сюлейман подсказваше, че ще заповяда нещо.

— Чакай! — каза той. — Не искам така!

Всички наостриха уши и зачакаха да видят как санджакбеят ще накаже роба.

— Ако тази дъска ражда благозвучие, което може да ни върне от пътя, не бива да я слушаме сред тропането на чинии и чаши. Ще е непочтително и към изпълнителя, и към слушателя.

Ибрахим бе удивен. Що за човек! Толкова години беше подмятан в ръцете на османлиите, но такъв като Сюлейман не беше срещал — толкова завладяващ, толкова умен, а и толкова благороден. Усмихна се на своя връстник със смесени чувства на благодарност.

Принцът плесна с ръце.

— Бързо раздигнете всичко това! Бързо, бързо! Не се бавете!

Разтичаха се прислужници и наложници. В надпреварата час по-скоро да се разчисти трапезата се включи дори и Ферахшад. Почти до самия шадраван приготвиха миндер за принца. Не искаше и да чува за чинии и паници, но все пак оставиха на достъпно за ръката му място купичка и една пълна със сироп кана с тънко гърло.

— Пригответе още един миндер до шадравана. Започне ли Ибрахим да тегли лъка, да не чувам повече ни гък, ни мък! В противен случай не отговарям за последствията!

Всичко вече беше наред, Сюлейман даде знак с ръце да не се говори повече, отиде и се настани върху постелката с кръстосани крака. Лицето му издаваше вълнение. Беше щастлив, притихнал, трепетен. Потупа с длан отсрещния миндер да покаже на Ибрахим къде му е мястото. Той отиде и клекна върху двете си колене. Поизпъна се, за да притисне цигулката с рамо, гърбът му се опря в камъните на басейна. Лекият вечерен полъх откъсна от фонтана прохладни водни капчици и ги посипа по тила му.

— Погледни натам, Паргалъ!

Сюлейман сочеше с пръст луната, блеснала в преливащата от морави в черни багри нощ като жълт, невиждан никъде по света китайски порцелан.

— Хайде! — прошепна. — Засвири такава мелодия, която да ни грабне и да ни понесе към луната и звездите.

Само след миг Ибрахим щеше да опъне лъка върху струните, но се спря. Така, клекнал, не можеше да свири. Нищо не каза, просто се изправи. Струпаните около басейна безмълвни участници в кортежа веднага се разшумяха. Едва тогава разбра, че се е посрамил, щом принцът си седи, а той стърчи над него прав на крака. Но нямаше друг начин. На колене не може да се свири на цигулка!

— Простете! — обърна се към Сюлейман с толкова висок глас, че да го чуят всички. — Не мога да свиря седнал.

В този момент Сюлейман направи нещо съвсем неочаквано. Натисна се по-силно на ръката, с която се подпираше на пода, и се изправи.

— Тогава не може и да се слуша седнал.

Като видяха, че Сюлейман стана прав, изхвърчаха от постелките си и останалите. Сега всички бяха на крака.

Принцът дойде и се изправи до Ибрахим. Опря ръце в мокрите камъни на басейна. Погледнаха се очи в очи. Видя в погледа на принца безпределно трепетно щастие. А Сюлейман прочете отправената към него признателност. Усмихнаха се. Това беше съкровена, безкористна, непревзета, но топла, приятелска, съучастническа усмивка. Сюлейман вдигна глава към луната.

— Хайде сега. Покажи вълшебството на тази дъска.

Ибрахим отстъпи две крачки назад и застана пред него. Ръката, която държеше лъка, посегна към центъра на цигулката. Отначало се плъзна като вихър върху „ла“-то. След него пръстите на Ибрахим заиграха върху „ре“, „фа диез“, „до“, „сол“, отново „до“ и „ла бемол“, после лъкът настървено се втурна от тази към другата струна.

На верандата цареше безмълвие. Въздействието на цигулката беше много по-мощно от предупреждението на принца. Дори насекомите прекъснаха едновременно подхванатата си стройна песен. Нощните птици нададоха ухо към вихрената мелодия, на която пригласяше ромонът от фонтана при басейна. Всичко живо слушаше Ибрахим.

„Ми“ обходи тишината като същински писък. Изтръгнатият от лъка тон сякаш зовеше за помощ. След него Ибрахим изтегли с лъка три ритмични натиска върху „ла“. Пръстът му натисна „фа диез“, лъкът премина цял от върха към жабката и докато го изтегляше обратно пак към върха, пръстът му завибрира върху „фа диез“, после застина. Вибратото на цигулката се извиси в хлип и плъзна навред.

Сюлейман откъсна поглед от омаята на луната и отправи очи към Ибрахим. В този момент отделните мотиви се преплитаха в игрива благозвучна хармония. Видя връстника си да отмерва такта с десния крак. Изведнъж се стъписа. Неусетно и той самият беше започнал да тактува.

Игривата мелодия като че ли щеше да продължава все така и нататък, но след едно продължително изтегляне лъкът започна да се моли, да стене. Сега всеки се заслушваше в плача на цигулката. Незабелязано Сюлейман се огледа наоколо. Гордите бейове, служителите от чифлика на Касъм бей, господарката му — всички, ама всички стояха като занемели. Ветрецът се беше отказал да шумоли из листата на дърветата. Притиснал буза до цигулката, Ибрахим стоеше неподвижно изправен, със затворени очи, само пръстите му играеха като полудели върху четирите струни. Никой не разбра, че в този момент едно момче, възседнало своя дървен кон, размахва дървения меч срещу врага и препуска от победа към победа.

След три силни, ударни акорда той вдигна лъка нагоре като същински меч. Последното „ла“ увисна във въздуха, после бавно и полека заглъхна в ушите. Остави след себе си неизказана тишина. Звънтеше единствено ромонът на шадравана и падащата от него в басейна вода.

Ибрахим отвори бавно очи. Нямаше ги момчето с дървения меч и дървения кон, нито вълните, които се разбиваха в скалите, нито зелените поля, плъпнали към планините със снежните върхове. Нямаше ги рибарите с техните весели закачки. Цял куп мъже със саръци по главите седяха и го гледаха с втренчени очи. Седяха и мълчаха. Ибрахим ги беше грабнал, отвел нанякъде и оставил там. Не дишаха, не продумваха, не помръдваха.

Дори и Сюлейман.

Ибрахим свали цигулката, свали и лъка.

Все още никой не помръдваше, звук не се чуваше. Сякаш някакъв магьосник беше дошъл да ги хипнотизира.

Не го харесаха!

Тази мисъл проряза съзнанието му само за миг. „Не! — оспори се сам веднага. — Хубаво свирих. И то много хубаво! Вложих всичките си чувства, всичката си страст, всичките мои болки и всички мои мечти!“

Ами ако не го беше харесал?

Какво щеше да прави тогава? Дори за миг не се замисли. В края на краищата, ако спреше да се наслаждава на луната и звездите, ако се намръщеше и речеше: „С това ли ни омагьосва миналата вечер?“, щеше да хвърли в краката му и цигулката си, и лъка.

Споменът внезапно го отведе години назад. Към една бурна нощ, когато го хванаха пиратите. Това бе преломният момент в неговия живот. И сегашният момент беше точно такъв. Сюлейман щеше или отново да му пренапише съдбата, или да го остави като роба свирач и да си продължи по пътя на своята блестяща съдба.

— Какво беше това?

Господи, най-сетне! Най-сетне се чу някакъв глас, някакъв дъх!

Очите на принц Сюлейман бяха залепени върху него. В тях блестеше сиянието на съзерцаваната допреди малко луна.

— Ибрахим — промълви той, — какво беше това, което изсвири?

— Един сръбски танец, принце.

— Вихрен танец.

— Да.

Сюлейман се беше завърнал от света на своя унес, събуди се и свитата му, разнесе се шушукане. С крайчеца на окото Ибрахим видя как мъжете кимаха с глави един към друг — това беше знакът, по който Ибрахим разбра, че са го харесали.