— Паргалъ Ибрахим ли, господарю?

— Да! Много ти отива. Казвам ти, представяй се вече така, Ибрахим.

Той също бе взел своето решение твърдо до мозъка на костите. Каза си: „Точно така ще ме опознае светът, Сюлейман Османоглу — мен, Арманоглу Паргалъ Ибрахим!“.

Наведе леко глава пред принца като за поздрав.

— Нека радост озарява името ти и съдбата!

— Ето на това въобще не се надявам, принце!

— Защо?

Ибрахим погледна настрана.

— Личи си от това, докъде ме доведе съдбата!

— Да ти кажа една мисъл на майка ми, която тя често употребяваше, а на теб да ти е като обеца на ухото.

Ибрахим видя, че физиономията на санджакбея се понамръщи, и добави: 

— Принце, след името аз чакам да закачите и обеца на ухото ми. Ще изпълнявам съвета на вашата валиде, кълна се!

— Майка ми се казва Хафза.

Мъжете от свитата му закимаха почтително с глави.

— Тя е доста живяла и патила жена. Съдбата ѝ я довела от палатите на Златната орда чак до трона на Османската империя. От степите на Крим е, оттам. Иди кажи, че не е шанс, съдба, сполука. Естествено, но не чак толкова. Самата тя е водила не малко борби. Моята валиде е вървяла ръка за ръка с Азраил[17]. Дори и ние видяхме времето, когато смъртта я дебнеше на прага. Със сестра ми Хатидже нощем заспивахме, но майка ми седеше в очакване, без да затвори очи.

— Ами… искам да попитам нещо. Само че всички онези там… — Ибрахим посочи с глава към трапезата, където седяха хората от свитата на Сюлейман. — …опасявам се, че ще се ядосат много и пак ще започнат да мърморят.

— Питай! — махна с ръка към тях принцът в знак да не им обръща внимание.

— От какво се страхуваше вашата валиде?

— По-вярно е да попиташ от какво се страхува, а не „страхуваше“. Защото страхът изобщо не е напускал живота ѝ. Властта и надмощието изглеждат ослепителни в очите на онези, които не ги притежават. Само че ти ела и попитай тези, които разполагат с тях. Властта прилича на танц със смъртта.

Сюлейман замълча. Ибрахим го изчака да продължи, без да се обажда. И в същото време се опитваше да назове с точни имена чувствата, които изпитваше. Принцът изобщо не беше с вирнат нос. Личеше си дори по облеклото му. Придружителите му бяха по-нагиздени, по-надути от него. По някакъв странен начин гласът и погледите му подкупиха доверието на Ибрахим. Изглежда, най-въздействащ беше спокойният му тон. Гледаше събеседника си право в очите и от време на време проговаряше. И убеждаваше хората в това, което казваше.

— Може би няма да повярваш — продължи Сюлейман, — но ако останеше на майка ми, не ѝ трябваше слава, нито власт, нито пък разкош. Щеше да е доволна, ако живееше и в колиби, стига да е заедно със съпруга си, сина и дъщерята. Ето такава жена е моята майка. Казах ти тези неща, за да влезе думата на майка ми в едното ти ухо и да не излезе през другото. Това е съвет, извлечен от пречистения чрез страдания мозък на една жена, прекарала целия си живот в прегръдката на смъртта.

— От думите, погледите и жестовете на господаря става ясно, че съветът на вашата валиде не бива да се предлага на непознат. Уверявам ви, ще съхраня думите и в свитъка на мозъка си на такова място, където никога няма да изтлеят.

— В свитъка на мозъка, а? — възкликна Сюлейман. — Харесва ми този израз, Паргалъ!

— Всеки трябва да си има по един свитък в мозъка — казваше моят баща. — Ако не записваш в него онова, което си научил от живота, като ти потрябва някой ден, няма да можеш да си го спомниш. Щом си изкълват храната, рибите отплуват.

— Рибите ли?

Ибрахим се разсмя.

— Моят баща, господарю… — Изведнъж гласът му се пречупи. — …ако все още е жив и здрав, живее не в палати, а в рибарски лодки. Всеки ден танцува със смъртта — срещу гръмотевиците на бог Сварог, срещу водовъртежите на Посейдон. Ако и той не беше съхранявал в свитъка на мозъка си онова, което е казвал неговият баща, Адриатикът отдавна щеше да го е погълнал.

— Тогава и ние да си отделим по един свитък в мозъка. И на първа страница да си запишем съвета от бащата на Ибрахим.

— Защо да не запишете и още нещо: „Ако не му кажем съвета на нашата валиде, Паргалъ Ибрахим ще си остане без обеца!“ — разсмя се пак Ибрахим.

Сюлейман избухна в такъв смях, какъвто досега не бяха чули от него.

— Знаеш ли — подхвърли той между отделните приливи, — когато ние двамата започнем да си говорим, някой трябва да застава помежду ни.

— Някой ли? Че какво ще прави този някой?

— Ще ни сръчква! Ще предупреждава: „Приказваш много надълго и нашироко, господарю. Ще изпуснеш нишката на мисълта си. Казвай каквото има за казване!“. Иначе няма да свържем двата края на разговора. Виж, изобщо не идва ред за съвета на майка ми.

Колкото и да се чудеха и дивиха хората на Сюлейман, те двамата се разсмяха в един глас като истински приятели. Смехът на Сюлейман беше невъздържан, а на Ибрахим — от все сърце, но почтителен.

— Слушай! — рече Сюлейман. — Майка Хафза казваше така: „Става не това, което каже ханът, а каквото каже съдбата. Не се вкопчвай във вчерашния ден. На днешния не се доверявай. От бъдещето не се плаши!“.

— Добре казано!

— Има и продължение. „Умният не забравя вчерашния ден. Не е съгласен с днешния. Не оставя бъдещето си в ръцете на съдбата“. Това искам да ти кажа и аз. Става това, което реши не ханът, а съдбата, но да изградиш бъдещето си е в твоите ръце. „Не забравяй вчерашния ден. Не се предавай на днешния. Не си оставяй бъдещето в ръцете на съдбата!“ Разбра ли съвета на майка ми?

Ибрахим кимна. А наум си каза: „Без да съм знаел, аз съм си изпълнявал съвета на майка Хафза“.

— Кълна се! — отговори, без да му мигне окото, впил поглед в Сюлейман. В гласа му прозвуча твърда решителност. — Паргалъ се заклева! Няма да забравя вчерашния ден. Няма да се примиря с днешния. И няма да оставя бъдещето си в ръцете на съдбата!


XVII


ХАН ПО ПЪТЯ КЪМ СТОЛИЦАТА

От часове лежеше върху влажната земя. Не помръдваше. Ако го видеше някой, в първия момент щеше да го помисли за умрял. По лицето му пробягна заканителна, коварна усмивка. Един миг на изненада му беше достатъчен. Щеше да скочи като пружина и с извитата кама да ѝ пререже гърлото.

Само че вече не беше много сигурен в това. Понеже от дълго време не се бе раздвижвал, тялото му изстина, цяла нощ отгоре му се сипа слана. Влагата се беше просмукала до мозъка на костите му.

Макар че вече се развиделяваше, в гората още беше тъмно. Големите листа на дърветата закриваха слънцето като плътна завеса. Колкото му позволяваха да се прокрадне през тях, само толкова просветваше тук-там из гората. Най-големият му съюзник в работата, която трябваше да свърши, беше мракът.

Беше изтегнал дебелото си туловище до стъблото на един бук, избран да му служи като параван. Криеше се под треволяка и храсталаците. Беше един от седмината телохранители на шаха. Никой не можеше да бъде по-смъртоносен от тях. Никой не умееше да се спотайва като тях, да преследва с безкрайно търпение мишената по следите ѝ и щом настъпеше моментът, да се изхвърля като пепелянка и да нанася смъртоносния си удар. Дойде му наум за белега над лявата гръд. Лицето му незабелязано се смръщи. Никого не можаха да направят такъв телохранител като Исмаил — с толкова набито око, толкова бърза ръка и такова каменно сърце. Така например той беше подбран да върви по пътя на телохранителя заедно с още хиляда и четиридесет расови мъже. Изтърпя рамо до рамо с тях изтезанията, глада, жаждата, огъня, предателството, отровата и всичко останало, което може да направи живота непоносим. В края на първата година четиристотин от хиляда и четиридесетте кандидати вече ги нямаше. Някои — защото не понесоха тежкия режим, недоимъците и изтезанията, а други — защото умряха от болестите, които сатаната разпръсна из пустините на Сафевидите. Пред втората година загубите бяха още по-големи. Имаше дори и полудели. Половината от останалите станаха наркомани. Бехнам беше един от тях. Замъглеше ли му се главата от хашиша, той се чувстваше силен, решителен и по-важното от всичко — по-безмилостен. А на него точно това му трябваше. Нощем, когато смъркаше хашиш, някакъв глас започваше да му говори: „Ти, Бехнам, си смъртоносно оръжие!“. А оръжията не трябва да проявяват чувства. И той не жалеше никого. Кажеха ли му: „Убий го!“, той убиваше. Знаеше, че ако не го направи, друг кандидат щеше да клъцне неговото гърло.

Третата година започнаха сто и десетима. Обучението вече беше стигнало дотам, че повече не можеше да се издържа. Лягаха върху нагорещени на огън тухли. Изпращаха ги един по един в пустинята без храна и без вода. Врагове — много. Изпържени от жега дни. Смразяващи от студ нощи. Подвижни пясъци, които поглъщат хората. Отровни змии. Скорпиони колкото длан. И те. Всеки един от тях — враг на другия. Всеки от тях знаеше — за да стане телохранител на шаха, ще трябва да види сметката на съперниците си. С всеки убит кандидат се приближаваха малко по малко към успеха. Трябваше да бъдат бдителни и безмилостни, за да останат живи.

В края на годината от всичките хиляда и четиридесет мъже, с които поеха заедно по този път, оцеляха само четиринадесет. Четиринадесет живи смъртоносни оръжия! Шахът обаче искаше само седмина. Замисълът беше от ясен по-ясен. Още седем щяха да умрат. Бехнам беше твърдо решен да бъде сред живите, а не сред умрелите. Когато му пошепнаха на ухо кой е неговата мишена, не трепна, не отказа. Дори не му мина през ум да каже: „Но той е моят приятел!“. Не искаше да става така, но стана. Щом трябва да бъде така, този, който трябваше да умре, щеше да умре! Знаеше, че и приятелят му мисли като него.