Надигна се вътрешният му глас: „Какво като е рибар? Ако неговият баща е падишахът на османската държава, твоят пък е кралят на моретата“.

Голямата шапка покриваше веждите, очите му бяха черни и властни. Погледът — пронизващ. В зениците прехвърчаха като светулки искриците на ума. Носът беше малко възголям за лицето. Като че ли и леко гърбав. Скулите — изпъкнали, брадичката — закръглена. „Много ще му отива брада! — помисли си Ибрахим. — Ако бях на негово място, щях да си пусна!“

Очакваше се при тази размяна на погледи принцът да побеснее и да изгони Ибрахим, а Сюлейман взе, че се разсмя с глас.

— Значи костите ти са много крехки, а? Щом си се изплашил, че от едно навеждане могат да се счупят!

— Ами лошото им е, че са кости на роб — измънка Ибрахим със същия закачлив тон. — Колко дебели могат да бъдат? Малко по-дебели от скелета на рибата.

Сюлейман се заля в смях.

— Скелетът на рибата, а? Чухте ли? Скелетът на рибата!

Онези, които допреди малко си шушукаха, че Ибрахим трябва да бъде наказан заради грубиянството си, сега, като видяха как се развесели Сюлейман, взеха да се усмихват. И се замисляха: „Щом великият санджакбей не се разгневи на този босоног селянин, какво остава на нас, защо да му се ядосваме?“. Един даже му се подмаза:

— Принце мой, как може да изцери скелета на рибата един къръкчия или чакъкчия?

Сюлейман кимна с глава в знак на съгласие:

— Не може, не може. Пази боже, скелетът да ти остане в ръката. Добре че с нас има трима лекари. Веднага ще намерят цяр за болката ти.

Когато обърнаха всичко на шега, Ибрахим се засегна.

— Не се безпокойте — каза. — Робите са и работници, и лекари. Много добре знаят и как сами да превържат раните, и как сами да си разпорят коремите.

Смеховете, подсмихванията, кикотенията секнаха изведнъж. Всеки затаи дъх и взе да се ослушва дали на съседната трапеза няма да падне върху подноса още някоя лъжица. И усмивката на Сюлейман замръзна върху лицето му.

— Какви ги вършиш? — побутна го леко с лакътя си Ферахшад.

Сюлейман отново се обърна към купата си.

— Виж ти! — тихо подхвърли той. — Винаги ли си служиш с езика така, като с ятаган?

Ибрахим пак се почувства като акробат, който ходи по опъната над огъня тел. Вярно, връстници сме, но… Голямата шапка, с когото водя този словесен двубой, е принцът престолонаследник. С една своя дума може да ми запуши устата.

Както седеше на колене, наведе глава и се преви от кръста напред до земята.

— Не! — отговори с убедителен тон. — Само пред онези, които притежават ум и сърце, неподвластни на страха от думите.

— Защо?

— Защото само те знаят, че колкото по-горчива е думата, толкова повече онзи, който я изрича, е по-верен приятел.

Скованото изражение върху лицето на Сюлейман постепенно се смекчи. По устните му отново заигра усмивка. Мъртвешката тишина, която бе надвиснала над шадравана, сякаш започна да се разсейва.

— А ние от тях ли сме? Така ли мислиш?

— Да!

Принцът гребна една лъжица от ястието си. Подъвка го известно време.

— По какво разбра?

— По очите ви!

— По очите ми? — обърна се принцът към останалите си сътрапезници. — Че какво им има на очите ни?

Объркани какво да му кажат, те започнаха да си шушукат, но в това време, без да променя позицията си, Ибрахим се обади:

— Аз да ви кажа! Мъжество, храброст и приятелство.

Чу как близо до него Ферахшад си въздъхна облекчено. Този път и мъжете от антуража на Сюлейман, и обитателите на чифлика си разменяха приказки, от които си личеше, че това, което изрече Ибрахим, им е допаднало.

— Е, какво? — обади се изведнъж Сюлейман. — Прибра вече ятагана в канията? Уплаши се да не ме разгневиш и се отказа от словесния ни двубой, така ли?

Ибрахим се засмя без никакво смущение. Вече беше убеден, че вярно е разгадал очите на санджакбея. Сюлейман го харесваше.

— Неее! — промълви. — Не съм се изплашил. Само че моят баща винаги ми казваше: добре е да си знаеш мярката! Видях, че в словесния двубой принцът ни е по-голям майстор от мен, и отстъпих крачка назад. Но… внимание! Ятаганът е още в ръцете ми!

Сюлейман дълго време се смя.

— Майстор! — възкликна между изблиците от смях. — Кълна се в Аллах, майстор на думите!

Отпи глътка вода и отново отправи поглед към Ибрахим.

— Цял куп приказки изприказвахме, а още не сме се запознали. Кои сме ние е ясно, но ти кой си?

— Ясно е кои сте, но все пак и вие си кажете.

Сюлейман се изуми, но в същото време реши, че от упорството му ще изскочи пак някоя игра на думи.

— Ние — заяви той съвсем непретенциозно — сме Сюлейман. А ти? Ти кой си? Как се казваш?

— Щом ти си само Сюлейман, и аз съм само Ибрахим.

— Само толкова ли?

— Не! — изсмя се Ибрахим. — Моята работа е сложна. Там, откъдето дойдох, моята майка ме наричаше Жюстиниен. Аз самият пък си избрах друго име. Александър.

— Защо Александър? Нямаше ли други имена?

Ибрахим вдигна глава и погледна принца с откровени очи.

— Дълга история — тръсна рамене той. — Ето на, Александър. — И продължи: — Държах всички да ме наричат Александър. Ако ми викаха Жюстиниен, обръщах глава и дори не ги поглеждах. После…

За миг отбягна погледа на принца.

— После? — настоя Сюлейман.

— Тези, които ме отвлякоха, ме кръстиха Ибрахим. И вече съм Ибрахим. Това е моето последно име.

За миг си пое дъх. Изведнъж повиши глас, все едно току-що се беше присетил:

— О, не! Имам си още едно име!

— И какво е то?

— Ибраааам! Нашият кехая… Възрастният ваш роб ей там, от лявата ви страна, Халил ага, ме нарича Ибрааам!

Надзирателят се изчерви като рак, но като видя, че всички, начело с принца и господарката, се разсмяха, се успокои.

— Ибрааам, а?… Ибрааа… Колко „а“-та казва този надзирател?

Халил ага се опита да каже нещо, но така и не успя. Сякаш бяха изгорили езика му с нажежено желязо, та изобщо не можа да го преобърне в устата си. Вместо това размаха ръка във въздуха:

— Охооо! Когато иска, агата слага едно „а“, минава само с Ибрам. Друг път, като реши, прибавя по три-четири. Обаче ядоса ли се, „а“-тата стигат до девет-десет.

Сюлейман не помнеше в последно време да се е смял толкова много. Тук сякаш редът, протоколът, традицията, правилата — всичко това беше останало извън верандата. Този роб на неговите години не се притесняваше да говори, без да му мигне окото за всичко, което му минеше през главата. Умът на Сюлейман, привикнал още от детските години да търси скрития смисъл на всяка дума, на всеки поглед, изпитваше истинско удоволствие да разговаря откровено с някого, който не знае да чете и пише. Че беше роб, роб беше този Ибрахим, а въпреки възрастта си сипеше умни приказки. При това доста умело втъкаваше в думите и остроумие. Откакто се срещнаха, принцът не спираше да се смее — ту за едно, ту за друго.

— Жив и здрав да си, ти, богатият на имена човек! — възкликна развеселен. — Ей, Аллах, виждаш ли какви ги свършихме! Да ти дадем и ние още едно име! Така, откъде си?

Закачливият поглед на Ибрахим изведнъж се помрачи.

— Отдалече… — отрони едва чуто. — Много отдалече. От една страна… толкова далече, колкото е един цял живот.

— Нека. Ти все пак ми кажи. Откъде си?

— Вдигнаха ме от Парга. — Гласът му преливаше от тъга и гняв. — От Парга съм.

— Парга ли? Никога не съм я чувал? Що за страна е тази Парга?

Усети как нещо го жегна под лъжичката. „Не си я чул, а, османлия такъв? — занарежда наум. — Никога не си чувал за Парга, а? Тогава ще те накарам да охкаш и ахкаш! Така ще прославя Парга, че да не остане човек, който да не е чувал за нея и да не знае къде е!“

Очите му се загледаха унесено надалече. Видя наяве вълните, които се разбиваха в скалите на Парга. Подвикванията на надпреварващите се с чайките рибари. Усети мириса на Парга.

— Каква ли е, господарю? — продума. — Много красива. Парга е по-красива от всичко друго.

— Владение ли е на нашия баща?

„На баща ти ли? Откъде накъде ще е земя на твоя баща? Наша си е, на дедите ни.“

— Не. Не е османска. Но…

Гласът му преливаше от мъка. Ибрахим нямаше никакво намерение да я крие.

— Нашите брегове нямали господар. Така говореха рибарите. Тогава бях дете. Какво значи това, се питах. Че ние сме ѝ господарите. Но не било така. Попадали сме под властта на всеки, който ни окупирал. А който ни окупирал, завличал всичко, което намерел. И мене…

Гласът му секна от мъка. Опита се да продължи. Не можа.

Сюлейман се престори на весел, само и само да разсее мъката, изписана по лицето на връстника му.

— Парга, а? — продума доста оживено. — Ето ти още едно име, богаташо на имена! Според мен вече трябва да забравиш всички предишни.

— Да ги забравя ли, господарю!?

— Да. Открих името, което най-много ти приляга.

— Така ли? Мога ли да попитам какво име ми измислихте?

— Паргалъ! Паргалъ Ибрахим!


* * *

„Паргалъ Ибрахим“!

В един момент му се стори, че това име е повтаряно милион пъти.

„Паргалъ Ибрахим.“

Хареса му. Прозвуча му още по-ударно, още по-изразително от Паргалъ Александър.

Паргалъ Ибрахим. Откъдето и да го погледнеше, онзи Александър, който препускаше на дървения кон с дървения меч от победа към победа, си беше една детинска амбиция, в която просто се беше вкопчил с любов. Но това… Това си беше знак откъде е. Първо на първо, не беше от Македония, а от Парга. Жюстиниен от Парга. Но изведнъж Ибрахим му се стори много по-звучно от Жюстиниен.