Ето че беше станало това, от което се страхуваше. Явно принцесата епилептичка беше изпаднала в криза. Мислеше си само как час по-скоро да стигне до столицата и да прекара няколко нощи в обятията на закръглената кръчмарка. За момент си представи нейните знойни бедра и едрите ѝ гърди. „Аллах, дай ми търпение! — измърмори наум. — Сега ли му беше времето!“

Обърна се с гняв назад. Като видя, че хората му се струпват при стълбището, викна:

— А бре, негодници! Не се озъртайте такива сънливи-сънливи! Тичайте да намерите оня без космите, така наречения лекар!

Сам не повярва, че нареди да извикат Фехим Челеби — нали му беше забранил да се навърта наоколо. Изпитваше отвращение от него. „Що за човек е тоя! — говореше обидно зад гърба му той. — Да няма един косъм по лицето си!“

Вътрешният глас му се противопостави: „Голобрад-неголобрад, тоя е щастливец. Ти си стой тука, загорял за жена, а негодникът ей сега ще пристигне и ще влезе в стая, пълна с жени. Ооох!“

Писъците на Джевахир отгоре не спираха. Освен отделената за султанката голяма стая, имаше още пет. Всяка от тези врати се отвори, оттам наизлязоха другите жени и се втурнаха към стаята на Хатидже. Охранителят тъкмо беше решил, че щом е съобщил на капитана, вече си е изпълнил задължението, сега на бърза ръка се върна там, където дежуреше, за да види момичетата отблизо.

Капитанът също долови мириса на жени. Пое го дълбоко в гърдите си, напоен с топлината на току-що напуснала леглото потна женска плът. Чуваше тревожното топуркане на босите крака. За момент се поколеба какво да прави. Накрая реши: „Трябва да се възползвам от случая. Най-добре е да се кача и да ги погледам, вместо да стърча тук“. Напуши го циничен смях. „Така де, може да имат нужда от мъжка помощ!“

На три големи скока изкачи прогнилото стълбище на хана и се озова горе. Почернелите мухлясали дъски на коридора изскърцаха под тежестта на едрия мъж. На края на стълбите се спря да си поеме дъх и засука мустак. На лицето беше изписано сурово, но готово да стане приветливо изражение.

Вратата на султанката беше отворена. Едни от момичетата влизаха, други три или пет излизаха разтревожени и хукваха нанякъде. Очите на застиналия като камък дежурен се въртяха като пумпал подире им. „По дяволите!“ — изруга наум, като видя, че идва командирът, и трескаво побърза да прибере разтеглената си до ушите в усмивки уста.

Скърцайки по дъските, капитанът се насочи право към него.

— Дежурният! — надигна глас. — Какво става тук?

Дори не чу какво му отговори войникът. През пролуката на вратата видя Хатидже султан просната на земята в цял ръст. Пет момичета — но какви момичета! — клечаха до главата ѝ, плачеха и се удряха по коленете.

За да предизвести, че мъж има намерение да влезе вътре, извика:

— Дестуууур!

— Фехим Челеби, ти ли си?

Увисналите от двете страни на устните му мустаци щръкнаха от яд нагоре. Не прикри гнева си:

— Какъв ти Челеби бе, жена!

А наум си каза: „Откъде ще извади такъв мощен глас, като рева на лъв, онзи, голобрадият, дето няма и един косъм!“

— Аз съм командирът на охраната!

— На нас ни трябва лекар! — викна отвътре жена. — За какво ни е войник! Лекар! Намерете лекаря и го доведете!

Леле, леле! Каква оперена жена бе! Ей такива жени обичаше той. Като седнеше на приказка с приятели, казваха, че жената трябвало да бъде кокетка. Не, тя трябва да се опъва. Да хапе, да къса. А като ѝ удариш един шамар, да стене от похот. Какво ще правя аз с нежна жена в леглото. Никаква работа няма да свърша.

Жената вътре сигурно беше точно такава. Капитанът усети да му прималява под лъжичката.

— Изпратих вече хората си. Където и да е, ще го намерят и доведат.

Побутна лекичко вратата и прекрачи прага.

— Дестур! Идвам!

— Не влизай! — изпищяха отвътре и другите.

Спря се на прага.

— Не е позволено! — викна друга жена.

Нямаше намерение да се откаже така лесно.

— Султанката лежи на пода. Не ви ли е срам, не се ли притеснявате? Имате ли си представа, ако това стигне до ушите на господаря, как ще побеснее?

— Няма да можете да я вдигнете сами. Нека ви помогна да я занесем до леглото.

— Не можеее! — нададе вик оперената жена. — Болната не бива да се пипа, докато не дойде лекарят! Да не си посмял да влезеш!

„По дяволите! По дяволите! По дяволите!“ — изруга наум и отстъпи назад. В светлината на единствената запалена в стаята свещ той видя повече момичетата, отколкото принцесата, и направо си загуби ума. Замисли се: „Султанка-мултанка, какво да я правя?“ Хем болна, хем намусена. Видя я веднъж-дваж, и то отдалече, като слизаше от колата да си починат и като влизаше в хана. Нещо, потънало в сивия широк кафтан. И с това лице! Човек не бива ли да погледне към тези, които му слугуват и се грижат за него, а пък и да им се усмихне. Дори не ги погледна, нито им се усмихна. Но наложниците!? Чуруликаха като птички. А сега момичета бяха така, както са изскочили от леглата. Кажи-речи, голи!

Капитанът се престори, че притваря вратата и хвърли крадешком още един поглед навътре. „Направо да ти се пръсне сърцето!“ — си каза. Голи ръце. Под светлината на свещта непрестанно се движеха розово-бели бедра, червени пети.

Жълтеникавата светлина в стаята не му позволяваше да разгледа момичетата както трябва, но за пътищата на фантазията нямаше прегради, нали? И той си представяше как от пазвите на наложниците, които ту се навеждаха, ту се изправяха, през деколтетата на нощниците изскачат гърди.

— Дайте път! Дайте път!

Отдолу се разнесоха подвиквания и върнаха капитана от света, в който се беше пренесъл.

— Кой се дере там да крещи така? — избухна с колкото му глас държи. — Не знаете ли? Вътре има болна!

Първо видя главата на човека без сарък и си промърмори: „Дявол да го вземе! Взе, че дойде!“. Останал без дъх между двамата войници, Фехим Челеби прекрачи и последното стъпало. Капитанът изгледа с омраза тичащия право към него мъж. „Да не е гяурин? — му мина през ум. — Сигурно е точно такъв. Мюсюлманин ще тръгне ли да се мотае без сарък на главата? Или е арменец, или потурчен грък.“

— Раз-два, раз-два! — строи той двамата войници. — Има разрешение само за лекаря. Тук е забранено за вас!

Те се върнаха назад, без да прикриват издаващите прикритите им ругатни физиономии, а Фехим Челеби се втурна към него.

Внезапна надежда осени капитана. Реши още веднъж да изпробва шанса си. Ще се промъкне в стаята зад гърба на лекаря. А оттам нататък — вече божа работа! Отмести се встрани, все едно правеше път на лекаря, и бутна вратата навътре.

— Дестууур! Лекарят дойде!

Отвътре се надигнаха и разтревожени, и зарадвани женски гласове.

— Тичай, Фехим Челеби! — викна оперената жена. — Господарката ми си отива!

Капитанът набързо мина пред Фехим Челеби, застана на прага и видя едно от момичетата. Зави му се свят. Голи ли бяха раменете ѝ под тюла? Фехим Челеби го избута. Тъкмо щеше да влезе и той в стаята, когато момичето хлопна вратата под носа му.

„Проклетница! Душицата ти да извадят!“ Изреди всички ругатни, които знаеше. Каза си: „Каквото видях, все пак е нещо!“

„Редно ли е това, справедливо ли е! — заоплаква се на себе си. — Виж каква работа! Захлопват ни вратата под носа като на мръсник. А оня негодник без сарък, без мустаци, с женското лице!? Какъв бил той, моля ви се, като е лекар, не можело да бъде мръсник, така ли?!“

Стисна юмруци. „Ще видиш ти, голобрадко! Ако не ти направя живота на ад, да не ме викат Диметокалъ Хъдър!“


* * *

Хатидже видя през пуснатите си ресници как Фехим Челеби се промъкна в стаята ѝ и както си лежеше на пода, издаде леко стенание.

Наложниците зачуруликаха от радост:

— Жива е! Жива е! Султанката идва на себе си!

Никой друг, освен Джевахир не знаеше, че Хатидже припадна наужким. Посрещнаха приближаващия се до нея Фехим Челеби с радостната вест:

— Идва на себе си! Султанката идва в съзнание!

Хатидже чу едно от момичетата да казва:

— Дори самото ви появяване я излекува!

Безпределно ясно беше, че радостта на това момиче извира не толкова от подобрението, колкото от това, че вижда красивия лекар. Озлоби се от ревност така, както си лежеше: „Уличници! Хайде, ела още повече на себе си, та моят Славей да кацне на клончето от розата!“

Фехим дойде и коленичи сред момичетата, които се отдръпнаха на две страни само толкова, колкото да се добере до нея. Все пак беше рамо до рамо с наложниците. Наведе се над Хатидже доста разтревожен. Хвана я за китката и се опита да ѝ намери пулса.

Джевахир долови настроенията на момичетата и плесна с ръце:

— Хайде! Не може така! Отдръпнете се, отдръпнете се! Доктор Фехим трябва спокойно да прегледа султанката. Какво сте се струпали така! Дръпнете се, дръпнете се! Да има въздух за господарката!

Момичетата започнаха да се обаждат, да протестират.

— Има право! — обади се докторът. — Някоя от вас да отвори кепенците на прозореца. Няма ли друга свещ? Нужна ми е повече светлина.

Хатидже издаде още един стон. И си мислеше: „Ти, Славей мой, си светлината за мен. Нещо повече от светлина! Само ако знаеш как ми озари душата твоето сияние още щом влезе!“

Челеби се зае да ѝ мери пулса. Не беше зле. Постави длан върху челото ѝ. Нямаше температура. Видя, че една от наложниците палеше свещ.

— Донесете ми я!

Момичето тръгна към него с възторг, но Джевахир я пресрещна.

— Дай ми я!

Взе свещта от ръката на момичето и се изправи до Челеби.