— Замръзнахме на място. Дори конете ни нададоха уши към понесеното от вечерния полъх благозвучие. Питахме соколаря, питахме и тукашните хора да ни обяснят — никой не знаеше как се казва тази птица. Що за птица е това: ту стенеше тихо-тихо, ту внезапно се извисяваше нависоко. Колкото и да им разправяхме, че ни е трогнала до дън душа, нямаше полза. Кълняха се, че за пръв път чуват такова нещо. Това беше такова звучене, не знам как да го опиша. Невероятно! Не подлежи на описание. Може да се разбере само когато се понесе. Това е самата Божия благодат, вълшебство, дадено от Аллах!

— Това… — обади се Ферахшад, но Сюлейман я прекъсна.

— Такъв дъх, непресекващ. Подхванеше ли някакъв акорд, дълго-дълго го задържаше все в това звучене, след него без никаква пауза преминаваше в друг и го превръщаше в божествена мелодия.

Обитателите на чифлика на Касъм ага най-сетне си отдъхнаха. Те всяка вечер слушаха птицата с божествения глас, която принцът и ловците му не можеха да назоват.

— Ще я чуете, господарю!

Принцът погледна Ферахшад със светнали очи.

— Сигурна ли сте? По едно и също време ли се чува всяка вечер?

Госпожата погледна към кехаята. Халил ага отдавна беше разбрал каква заповед ще последва. Напусна верандата и хукна презглава. След десет-петнадесетина крачки по-натам започна да го вика:

— Ибрааам! Ибраааам! Щуро момче, къде си? Идвай, бързо!

Халил ага изчезна сред слънчогледите, обърнали глави към залязващото слънце.

— Простете ми, принце, ако съм прекалила! — продума Ферахшад. — Трябва да бъдете гост на трапезата на своята робиня и да си отдъхнете.

— Много сме. Да не ви затрудняваме.

— Да ни затруднявате ли, господарю! — изчурулика Ферахшад, зарадвана на спасението си. — Вие вдъхнахте живот на вашата робиня. Нека затруднението от нашия принц да понесем като венец на главите си.


* * *

Ибрахим беше в построената от него беседка насред лозята. Когато слънцето се скри и започна да обагря с червеното си зарево облаците, той се покатери върху беседката и кацна там като птица. Не обръщаше внимание на предупрежденията: „Не го прави! Някой ден гредите ще поддадат и ще си счупиш главата!“. Навик му беше привечер да седи не под покрива на беседката, а на него, отгоре. Така можеше поне за малко да е далече от разните буболечки и насекоми. Освен това усещаше по-добре полъха на вятъра, можеше да гледа по-надалече. И си даваше сметка, че на него му е необходимо да вижда много по-надалече от очертаните там хоризонти. Много по-надалече от чифлика, към бъднините в живота си отсега нататък. От деня, в който двамата с Ферахшад поставиха разстояние помежду си, в ума му се въртеше много повече бъдещето, отколкото настоящето. Все се питаше: „Какво ли ме очаква утре?“

Намери повод да стои настрана и от вечерните трапези. Изяждаше си вечерята върху беседката. После се прегръщаше с нощта, притваряше очи под звездите и се отдаваше на размисли и мечти.

Още не беше слязъл оттам, когато чу Халил ага да го вика:

— Ибрааам! Щуро момче! Тичай! Слизай бързо отгоре!

— Какво става, ага, за какво е тази паника?

Онзи се спря запъхтян пред беседката.

— Виж го ти него, че и пита още! Не си виждал ти паника! Ела във верандата на господарката да видиш какво значи паника!

Намръщи се, но се постара да я прикрие.

— Госпожата ли ме вика?

Ибрахим отново усети, че го обземат противоречиви чувства. Хем му се искаше тя да го извика, хем — да прекара нощта сам под звездите, може би да стисне цигулката под брадата си и да засвири от нежно по-нежно. Насаме със своите чувства и мечти. Мечтите го отърсваха от тегнещото на плещите му усещане на затворник. А за тях нямаше граница. Веднъж пришпорваше коня си към Индия, друг път — към Китай. Размахваше ятаган пред кръвожадни зверове.

Кехаята, вкопчен в дирека на беседката, вече си поемаше дъх.

— Не! — отговори. — Не госпожата! Очаква те синът на нашия повелител султан Селим хан, лъвът на лъвовете, санджакбеят ни принц Сюлейман!

Въпреки вътрешното си напрежение, Ибрахим му се присмя отгоре:

— Няма да дойда! Няма да се помръдна оттук, ако самият падишах не дойде лично да ме повика!

Изведнъж зърна какво изражение направи кехаята.

— Сериозен си! Не се шегуваш, нали?

— Виждал ли ме е някой аз да се шегувам!

— И сега ти ми казваш, че принцът е в чифлика, така ли?

— Казвам ти, че ако се помотаеш още малко, ще те заковат за ушите на стената.

Ибрахим скочи от беседката.

— Виж какво, ако отида там и те хвана в лъжа, не отговарям. Утре ти ще засаждаш захарната тръстика. Не е кой знае колко много, душко, хиляда и двеста калема.

— Виж го ти! Абе казвам ти, че принцът те чака, а ти без срам и свян пред възрастта ми си седнал да си чешеш езика! Хайде, размърдай се, тичай! Вземи си и онова проклето цигу-мигу!


* * *

Още като видя отдалече верандата, Ибрахим разбра, че кехаята не го е излъгал. Вече се беше смрачило, но въпреки това там бъкаше от хора. Отвсякъде беше обкръжена с копия и ятагани. Горяха факли, цялата веранда беше залята със светлината на полилеите, които Ферахшад пазеше като зениците на очите си.

Щом видяха насреща им да тичат презглава двамата запъхтени и запотени мъже, охранителите заеха бойна позиция и насочиха копията си към тях.

— Отваряйте, отваряйте, санджакбеят нас чака! — обади се Халил ага.

— А вие кои сте, че да ви отваряме? — изръмжа един от тях.

— Аз съм кехаята на този чифлик.

— А онази върлина кой е?

— Той ли? — засмя се кехаята и пристъпи на крачка от копията. — Ами той е странната птица, която омагьосва принца със своите песни.

Охранителите им направиха път. Разбутаха хората, дошли да видят войниците и принца, и минаха навътре.

Госпожата беше опънала голяма трапеза точно срещу шадравана при басейна. Начело седеше с кръстосани на дивана крака един човек с огромна шапка. Бяха с гръб към мястото, откъдето идваха. „Този сигурно е Сюлейман — помисли си Ибрахим. Личеше си по шапката. Плюс това седеше върху най-великолепната постелка от чифлика. Карадут непрестанно обясняваше, че господарката не дава на никого да сяда на нея, а и нещо повече — не дава даже и да се погледне. „Значи задникът на принца е по-ценен от всяко друго нещо — измърмори си наум Ибрахим. — Виж го ти, не му стига диванът, ами и от три страни са го подпрели с възглавници!“

Ферахшад седеше точно срещу него на двете си колене и обслужваше гостенина. Тя първа видя, че Ибрахим идва. „Колко седмици стана? — му мина през ума в този момент. — Три ли?“ Още като я видя — тази жена, от която искаше да се отърси! — кръвта закипя в жилите му с нова сила. Долови и оня добре познат блясък в очите на господарката. Те преливаха от копнеж и желание. Тя хвърли поглед настрани, направи му знак от коя страна да дойде. Тъкмо щеше да се отправи натам, Халил ага го хвана за ръката и го дръпна към себе си.

— Онзи човек е принцът, нали разбра? Не стой като мотика насреща му! Захлупи се на земята и не се надигай, докато не ти каже да станеш!

В него започна да се надига потаен бунт: „Погледни, господи, към тези двама твои раби! Той ще стане падишах на Великата Османска империя. Ами аз? Роб на големия чифлик! Къде е справедливостта?“

Стресна се от страх да не извършва грях. Незабелязано се прекръсти и без да отмести поглед от купата му, коленичи пред своя връстник, който си сърбаше супа с лъжица. Видя как той присви очи в знак на потвърждение, наведе глава почти до земята и застина така.

Почака. „Ей ти, Голямата шапка, кажи ми да стана де!“

Не каза.

Чу тропането на лъжицата.

— Господарю? — Гласът на Ферахшад. До този момент никога Ибрахим не беше го чувал така стеснителен и плах. — Ще ми разрешите ли да ви запозная с някого?

По звука, който чу, Ибрахим разбра, че онзи е оставил купата със супата върху сребърната поставка.

— Можете да станете! От колко минути стоиш все така, сигурно кръстът те е заболял.

Гласът беше колкото чистосърдечен, толкова и зареден с нотки на шега, хумор, присмех.

Изправи се. Застанаха очи в очи.

Беше първият му поглед към престолонаследника принц Сюлейман, санджакбея на Сарухан.

— И аз тъкмо си виках — усмихна се Ибрахим, — че ако Негово Превъзходителство принцът след малко не ми каже да стана, ще трябва да ходя при къръкчия или чъкъкчия[15].


XIV


ХАН ПО ПЪТЯ КЪМ СТОЛИЦАТА

Писъците на Джевахир вдигнаха на крак не само целия хан, ами и всички от придружаващия ги кортеж. Дежурният пред вратата на принцесата изтича до стълбището и викна:

— Хей! Вие там! Тичайте да кажете на капитана!

— Вече съм тук! — отвърна му отдолу капитанът и се втурна към стълбището.

— Какво става? — вдигна разширените си от уплаха очи към надвесения отгоре дежурен.

— Не знам. Наложницата на султанката иска лекар!

„По дяволите!“ — възнегодува в себе си капитанът. Значи молитвите му това пътуване да приключи без инциденти не са чути. Единственото му желание беше да предаде в двореца по живо, по здраво тази, която му беше поверил султан Селим, и да се отърве от тази беда. Разбира се, беше дочул, че дъщерята на падишаха е болна. „Не можело да се предвиди кога ще я връхлети епилепсията, отваряй си очите! — му беше пошушнал началникът. — Случи ли се нещо лошо със султанката, и твоята глава няма да стърчи повече над раменете ти!“