И толкова. Това ли, значи, е престолонаследникът на великия султан Селим? Самата Ферахшад в момента имаше по себе си много повече накити и от него. Най-малкото, ослепителният пръстен с топаз, който свали от ръката на съпруга си в деня на смъртта му, за да го постави на своя пръст и да не се раздели оттогава с него.

Удиви се — къде тогава се криеше причината да изглежда толкова величествен още на пръв поглед? В оня висок калпак и в кафтана му ли беше скрита тайната?

Конят на принц Сюлейман сега правеше кръстосани стъпки и така, на една страна, започна да се приближава към нея. И тогава разбра заради какво младият принц изглеждаше в очите ѝ така величествен.

Заради стойката.

Принц Сюлейман седеше върху коня си като орел. Не, възпротиви се на Ферахшад вътрешният ѝ глас. Като лъв, готов да разкъса уловената плячка. Съвършено изправен. Лявата ръка — свита в лакътя, лежеше върху лявото му коляно. Юздата — в дясната. Главата — изправена, като стойката. Очите — пронизваха всичко, което се изпречваше пред тях, внушаваха респект.

Ферахшад опря едното си коляно в земята и се поклони. Сама се учуди — не беше ли още рано за поздрав? Всички обитатели на чифлика видяха от нея и се захлупиха на земята.

Конят на принца дойде и се спря точно пред Ферахшад. Тъй като господарката не вдигаше глава, видя само тънките глезени на животното.

— Господарю!

— Стани, жено!

Изправи се. Бавно вдигна глава. Принц Сюлейман, подпрян с лявата си ръка на коляното, се беше навел към нея.

— Приехме ти поздрава, обаче сърце не ни дава да позволим на жената, за която сме чували толкова много, да коленичи в прахта на земята.

— Принцът ни е удостоил с честта да дойде на посещение при нас, нима е голяма работа, че сме превили коляно в краката на неговия кон?

Сюлейман преметна крак и умело слезе от коня.

— Попаднахме тук на връщане от лов. Казахме си, я да отидем и да видим дали домакинята ще има по един тас студена вода да си утолим жаждата.

Този път Ферахшад му отдаде почит с поклон от кръста.

— Ако господарят нареди да се даде малко почивка, веднага ще направят айряни, сиропи.

Принц Сюлейман се запъти към верандата.

— Край басейна е прохладно. Ще си почина за малко там.

Принц Сюлейман още не беше седнал на мястото, което му посочи Ферахшад, когато Халил ага и Мюнире дотичаха с по един поднос. В този на Халил ага върху малка чинийка имаше мокра кърпа. Принцът я взе и с нея хубавичко си изтри ръцете и лицето.

— Това добре ме освежи. Напоили сте пешкира с жасминова вода.

— Много се радвам, че господарят обича аромата на жасмин.

— И само на жасмин ли! Обичаме всеки приятен аромат. Хубавото ухание разведрява душата.

Халил се оттегли, но Мюнире се поклони заедно с подноса пред принц Сюлейман. Ферахшад се почуди кога за толкова кратко време това момиче е успяло да извади от шкафа порцелановата чаша и да му я поднесе. Сюлейман я взе и започна да я разглежда.

— Не е тукашна изработка, нали, госпожо?

— Спомен е от покойния ми съпруг. Казваше, че е донесена от далечна страна. Направена била в Исфахан.

Принцът вдигна глава и я изгледа.

Сви вежди и чифликчийката моментално усети, че е направила гаф.

— Оттам ли е бил?

— Неее! — припряно възкликна Ферахшад. Сети се, че отношенията между Османската династия и Сафеви хан не са добри. — На млади години е ходил там с някакъв търговски керван. Касъм ага е роден и израснал в Сарухан.

— А вие?

— Вашата робиня е от Гермиян[13].

Принцът забеляза, че Мюнире още стои превита надве с подноса в ръце, но не реагира. Погледна с усмивка още веднъж към чашата. Като че ли нямаше никакво намерение да си сипе айрян от каната върху подноса.

— Чудесна е, много ни харесва!

Най-сетне Ферахшад разбра, че принцът чака друг да му напълни чашата: „Та няма синът на великия владетел сам да си налива айрян, я!“ — измърмори си наум.

— Простете, господарю! Толкова се зарадвахме, че ни почетохте, такава гордост изпитахме, че забравихме благоприличието.

Посегна към каната, но Сюлейман ѝ попречи. Хвана съдинката за извитата дръжка, вдигна я и си наля айрян чак догоре. Изпи го на две-три глътки, без да я оставя обратно на подноса. Не го засягаше, че покрай устните му остана тънка бяла ивица. Наля още айрян в празната чаша и чак сега върна каната върху подноса. Награди Мюнире с едва забележима усмивка.

— Вярно било това, което чухме.

Ферахшад настръхна. Какво ли можеше да е чул?

— Тъй като не мога да позная какво сте чули…

— Разправят, че много умело ръководите работите и в чифлика, и в домакинството. Който чуе името „Чифликът на Касъм ага“ и Ферахшад ханъм, не започва да говори, без да е отправил молитва за добро. Дойдохме и видяхме, че е точно така — нито по-малко, нито повече.

— Господарят ни дари с щастие!

— Не, не сме много-много по комплиментите. Както сме го чули, така си е. Много ви обичат!

Много ви обичат!

Кръвта ѝ се смръзна. Толкова иносказателна дума. Какво имаше предвид принцът?

В сенчестата веранда принцът не забеляза как лицето и побледня. Ферахшад така и не чу нищо по-нататък от неговите думи. В ушите ѝ звънтеше само гласът му: „Много ви обичат. Много ви обичат. Много ви обичат. Обич… Оби…“

— И още едно нещо сме чули.

„Ооо! — нададе вик без глас. — Злочестата аз!“

— Главно заради него дойдохме, госпожо!


XIII


„Стана тя, каквато стана! — каза си Ферахшад. — Какво си мислеше, че хората са слепи и глухи като теб ли? Хайде сега си сърбай кашата, дето я надроби. Чак до ушите на санджакбея е стигнало какъв голям грях си извършила. Сега си плащай пред принца за грехопадението.

„Та той е още дете“ — реши да се оправдае пред себе си.

„Дете ли? — присмя ѝ се разумът. — Забрави ли, Ферахшад, ти се отдаваш на едно дете колкото него? Дете, а? Още повече, това не е роб, а принц! Хайде сега отговаряй на това дете: какво избираш — четиридесет мулета или четиридесет сатъра[14]?“

Ферахшад потръпна от яд. „Изчезвай! — викна тя на този човъркащ мозъка ѝ глас. — Хем ме подлудяваш, хем се прокрадваш в мислите ми да се подиграваш, така ли?“

— Няма ли да попитате какво сме чули, госпожо?

„Няма да попитам — си каза. — Не мога да попитам!“

Кехаята се разтревожи, като видя, че господарката му бави отговора. „Какво ѝ стана на тази Ферахшад ханъм? — зачуди се той. — Великият ни санджакбей я пита нещо, а тя мълчи!“

Принцът също изглеждаше учуден. Обърна се към един от придружителите си и му каза нещо.

Мюнире изпадна в паника. Лицето на господарката ѝ беше побеляло като вар. Карадут знаеше от какво се беше уплашила. Самата тя също се страхуваше. „Боже мой! — горещо се молеше наум. — Само доброта съм виждала от нея, ям от хляба ѝ, не искам да ѝ се случи нещо лошо. Само че това, което изпитва моето сърце, не е тайна за теб. Поне на Ибрахим не стоварвай този грях. Моля ти се! Аллах, ти ми даде сила и издръжливост да гледам този грях, но ако му се случи нещо, няма да го понеса!“

— Еее? Няма ли да попитате какво сме чули?

Кехаята вече не издържа. Хвърли се в краката на санджакбея и започна да му целува ботушите:

— Милост!

— Какво правиш бе, човек? Махай се!

Двама от охранителите, изплашени, че ще посегне на принца, издърпаха Халил ага настрани от краката на Сюлейман.

— С посещението си нашият господар така ни изненада, че всички си глътнахме езиците.

Сюлейман поглеждаше ту към кехаята, който на колене редеше горещи молитви, ту към Ферахшад.

— Като че ли изненадата ви е изплашила?

— Изплашила ли?

Гласът на Сюлейман още отекваше в главата на Ферахшад, когато отново на помощ ѝ се притече Халил ага:

— Да сме се уплашили ли, господарю? Че кой от нас, робите, които служат с чест под сянката на тугрите на нашия господар, бея на санджак от великата османска държава, се е плашил, та и ние да сме уплашени? Личи си, че онова, което сте чули, сигурно е за нещо хубаво, щом ви доведе чак дотук.

Принцът се загледа във Ферахшад, после се обърна към кехаята:

— Хубаво е, хубаво!

Ферахшад можеше да се закълне, че в този момент нещо в нея изсвистя. Все едно поляха вода върху разпалена жар. Запита се: „Нещо хубаво ли каза? Значи напразно се уплаших. Отървахме ли се?“

Опита да се съвземе. Не можа. Краката ѝ се подкосяваха. Нещо хубаво, а? Чул нещо хубаво?

— Господарю наш… — успя най-сетне да промълви.

— Слава богу! Започнахме да се тревожим да не сте си глътнали езика, госпожо!

— Господарю, аз… Аз изведнъж…

Усети как кръвта отново потече по жилите ѝ. Сякаш по цялото ѝ тяло полазиха мравки. Пръстите и краката ѝ изтръпнаха. Беше на прага да припадне от радост.

— Каквото и да е това, което сте чули, и го намирате за хубаво, нас само може да ни зарад…

— Малко е да се каже хубаво, великолепно е!

„Божичко, какво ли е това нещо, което е харесал толкова много!?“ — зачуди се Ферахшад.

— Дори ако кажем, че ни е „омагьосало“, няма да е пресилено.

— Нашият принц…

Не можа да продължи. С жест на ръката си Сюлейман ѝ даде знак да замълчи. Това означаваше, че е решил да каже за какво става дума.

— Онзи ден по това време се връщахме от лов. Внезапно чухме божествени звуци. Да кажем, че е славей, не е!

Ибрахим!

Ако не се беше сдържала, Ферахшад щеше да нададе вик с името му.