Сети се какво му каза Халил ага: „Кротувай си, Ибрахим! Не си сваляй гащите за грях. Жената ще я замерят с камъни, докато я убият. Не си въобразявай, че и ти ще се отървеш. Ще ти изтръгнат езика чак докато увисне на пъпа ти. Прелюбодейството завършва със смърт, така да знаеш!“

„Олеле!“ Душата му се оплиташе от тревога като в мрежите на паяк. „Това, което правим и ние, си е чисто прелюбодейство! А кой съм аз? Роб, който прелюбодейства със своята господарка!“

Щяха да пребият Ферахшад с камъни. А неговият език да увисне до пъпа му… Боже господи!

Ибрахим сякаш взе да се дави от помрачаващи разума му сцени на удушаване. Представи си другия Ибрахим, този, който беше вътре в него, как му се присмива: „Забрави тази жена, идиот такъв! Тя ще намери начин да се отърве. Ти гледай себе си!“

Щеше ли да се отърве? И как?

„Тя е богата. Храни цял куп хора. Ще измисли начин да се измъкне от тези неприятности. И като нищо ще обвини теб, че си я насилил например. Ще изиграе ролята на целомъдрена светица.“

Дали Ферахшад можеше да направи такова нещо? Според Ибрахим, не можеше, но един от нескончаемите съвети на Халил ага все му се въртеше из главата: „Не вярвай на жена, Ибрааам! Тръгнеш ли да си мериш крачките с жена, ще ти се стовари на главата нещо лошо!“.

Не знаеше защо му приказва тия приказки, но всеки път го обземаше чувството, че човекът има право. И забелязваше, че вече не е в крак С нея.

Все по-трудно прикриваха срещите си. Дори и за миг Ферахшад не сваляше очи от него. Още щом прочетяха вечерната молитва, тя хукваше към хамбара. Прибираше се у дома на разсъмване. Господарката беше убедена, че никой нищо не е усетил. Но не и Ибрахим. Дори ако не всеки, то поне Карадут знаеше всичко. Колко пъти беше хващал момичето да ги следи с погледи изпод вежди.

Естествено, имаше и друг вариант. Някой ден и Ферахшад можеше да пожелае да се отърве от него. Можеше дори да реши, че участникът в общия им грях трябва да изчезне оттам. И това щеше да е кафтанът, който щеше да му скрои заради тази работа самият Халил ага. Оня беше верен до смърт на господарката. „Ще го направи ли?… Като нищо! Дори няма да го усетя. Някоя нощ, както си спя, ще ми клъцне гърлото с изкривения като полумесеца лозарски нож!“

Ибрахим вътре в него пак му се изсмя: „Няма нужда от лозарския нож. Ще си свърши работата с една пепелянка!“

Ибрахим настръхна. Тилът го заболя да лежи все така неподвижно. Вслуша се в нейното дишане. Спеше безпаметно. „Това е краят, разбира се! — гордо изрече наум той. — Скъсах с нея!“

Ферахшад изведнъж се размърда. Изтегли преметнатото си върху Ибрахим бедро към слабините му. От допира отвори очи.

— Не се ли насити?

Господи! Ибрахим вече изпитваше отвращение от този въпрос. Ако кажеше: „Наситих се!“, реакцията ѝ щеше да е от ясна по-ясна: „Омръзнах ти!“ Ако кажеше: „Не съм!“, тялото му протестираше. Притиснат беше от две страни! „Трябва да се отървеш! — изкрещя разумът му. — Дръпни се и бягай оттук. Спасявай се! Връщай се към мечтите и целите си!“

— Ъ-хъ! — продума едва-едва. — А ти?

А в себе си се замоли: „Господи, дано да каже „наситих се!“ Да каже, че се е наситила и с това да приключи всичко.

Ферахшад го прегърна и залепи една гореща целувка върху гърдите му. С върха на езика си лизна от потта му. Ибрахим усети, че тя още трепти от желание.

— И аз!

Гласът на Ферахшад пак секна от страстта. Ибрахим обаче направи нещо съвсем неочаквано. С един замах стана от леглото.

— Трябва да тръгвам!

— Остани!

Ужас обзе Ибрахим. „По дяволите! — наруга се той наум. — Какви ги върша?“ Съвсем ненадейно я хвана за китката и я притегли към себе си.

— Остави ме!

— Не мога да ти се наситя!

— Да не би аз да мога!

— Довечера ще дойдеш ли?

Ферахшад замълча, вече се обличаше.

— Не знам.

Ибрахим се смая. „Абе ти какви ги вършиш? Допреди малко не беше ли оня, същият акробат, който се страхуваше да не падне в огъня?“

— Започнах да се плаша. Струва ми се, че всички вече знаят. Ако видя работниците да си говорят нещо, мисля, че клюкарстват за нас. Ако всичко излезе наяве, не знаеш какво ще ни се случи.

Радост трепна в сърцето на Ибрахим. Разумът му промълви: „Браво на нея! Вторият въжеиграч е решил да слезе от телта, преди да падне. Отърваваш се!“

— Напускаш ли ме?

Ферахшад се усмихна:

— Не ставай луд! Знаеш, не мога да те напусна! Не мога да живея без теб!

— Тогава… какво ще правим?

— Не знам. Мисля за известно време да не се виждаме.

— Ще можеш ли да издържиш?

В очите ѝ припламна и угасна пламъкът на предизвикателна съблазън:

— Да не би ти да издържиш?

— Най-добре аз да се изнеса в палатката — предложи Ибрахим. — И без това брането на гроздето наближава. Тази работа е мой ангажимент. Ако не се виждаме, дано…

— Дано. Да се държим малко на разстояние. Аз ще те извикам. Да издържим, доколкото можем.


* * *

Слънцето вече заливаше басейна с пурпурните си залезни багри, когато Халил ага дотича запъхтян на верандата.

Ферахшад се беше загледала унесено в набраздената от лекия полъх вода. И плътта, и душата ѝ жадуваха за Ибрахим. Искаше да я премазва под тежестта на цялото си мускулесто тяло. Усещаше устните му върху своите устни, представяше си как езиците им се галеха един друг.

Мюнире седеше на постелята в краката на господарката и я наблюдаваше с крайчеца на окото. По всичко личеше, че витае в някакви необозрими светове. А Карадут знаеше с кого са заедно там.

— Господарке! Господарке!

Тревожният вик на кехаята мигновено разруши магията. Ферахшад се отърси от света, в който витаеше, и се върна при басейна.

— Какво има, Халил ага? Какво става?

Възрастният човек се опита да продума, но така и не успя. Думите му потъваха някъде сред учестеното му дишане.

— Какво става, ага? Пази боже, дано да не се е случило нещо лошо!

Агата се усети, че все още няма как да отговори, и затова посочи с ръка нанякъде. В същия момент Ферахшад и Мюнире станаха да погледнат, накъдето им сочеше.

— Какво има там? Какво ни показваш?

— Идва! — успя да изстреля през устните си между няколко пъхтения поне тази дума.

— Идва ли? Кой?

Като погледна пак натам, където той сочеше, забеляза облака прах над израслите като човешки бой царевици и стъблата на слънчогледите.

— Конници! — изрече този път човекът. Дишането му беше станало малко по-равномерно. — Цяла кавалкада. Идват насам.

Наистина, облакът от прахоляк приближаваше. Чуваше се вече и топуркането на конските копита по меката пръст.

— Дано да е за нещо хубаво!

— Не можах да ги видя добре в прахоляка, но май има и войници, така ми се струва. Доста са.

В началото на черния път откъм дерето се появи първият конник. Още като го зърна, Ферахшад се смая. Прав беше кехаята. Войници! Този, който беше най-отпред, носеше униформата на кавалеристите от двореца на санджакбея. Усетил опъването на юздите, конят премина в тръс, после позабави още малко и вече като наближи до тях, взе самодоволно да люшка глава наляво-надясно.

След него иззад ъгъла изскочиха още двама. Те също отпуснаха юздите и конете запристъпваха наперено с красиви движения на главата.

— Хей, я погледнете натам!

Ферахшад и Халил ага отправиха погледи натам, където им сочеше Мюнире. Зад стъблата на царевицата забелязаха да стърчат три копия, по върховете на които се развяваха конски опашки.

— Отличителните знаци на хана!

Господарката се чудеше как да си обясни какво става, кехаята пък се притесни:

— Тугрите на принца! Пристига Сюлейман хан!

— Какво?

— Пристига синът на владетеля, господарке! Нашият санджакбей!

Халил ага се сбърка какво да прави от притеснение, само тичаше насам-натам по верандата и се чудеше каква заповед да раздаде по-напред.

Ферахшад излезе навън от верандата и препречи пътя пред първия конник.

— Дестуууур![12] — изпъчи се на седлото първият конник. — Дръпнете се! Дръпнете се! Дайте път на Сюлейман хан, сина на нашия владетел Селим хан!

Ферахшад не отстъпи. Въпреки че предният ездач насочи коня право срещу нея, тя не помръдна. Видя как двамата зад него реагираха светкавично с вдигнати лъкове. Не се трогна и от това, че издърпаха стрелите от удобно увесените по вратовете на конете колчани и опънаха тетивите си. Напротив, вдигна ръка нагоре.

— Стойте!

Предният кон като че ли се поспря.

— Няма от какво да се страхувате! — извика Ферахшад. — Аз съм собственичката в чифлика на Касъм ага. Излязох да посрещна Негово Превъзходителство принца и да попитам желае ли да пийне от нашия студен айрян!

Предният конник подръпна юздите и малко остана гърдите им да се допрат едни в други. Господарката усети парещ дъх да облъхва лицето ѝ, но не се издаде.

— Луда ли си бе, жено? — обади се ездачът. — Как така ще пресичаш пътя на принца и неговата свита? Като нищо щяхме да те прегазим!

На Ферахшад не ѝ остана време за отговор. Откъм ъгъла се зададоха конниците, които носеха тугрите на принц Сюлейман. След тях се появи и самият той.

„О, Всевишни! — възкликна наум тя. — Сигурно това е той! Това трябва да е Сюлейман!“

Яздеше дорест кон. И конят, и ездачът му бяха кой от кой по-величествени. Животното стъпваше толкова напето, сякаш съзнаваше каква важна личност носи на гърба си. Господарката направо се изуми. Принцът беше съвсем млад. „Я има, я няма годините на Ибрахим!“ — помисли си Ферахшад. Чувала беше, че на принцовете им е забранено да си пускат брада. И Сюлейман беше голобрад, също като Ибрахим. Носеше бял, богато скроен кафтан. Сигурно пешовете му бяха много широки, та покриваха целия гръб на животното. Ятаганът му висеше отляво до сбруята на коня. Изпод зелените шалвари се подаваха бели ботуши. А над главата му се издигаше голяма, бяла, копринена шапка.