— Недей да се тревожиш, красива моя султанке! И лекарят ни следва.

Изтощена и зашеметена от люшкането при пътуването през целия ден и чак до вечерта, в ума на Хатидже се въртеше една-единствена мисъл: „Кога ще видя моя Славей?“

От подвикванията на войниците разбра, че са стигнали до място, където ще отседнат през нощта, и се оживи. Ето, тук щеше да види Фехим. Щяха да седнат един срещу друг край огнището, щяха да впият очи един в друг и да съзерцават в тях танцуващите отражения на жаравата.

Ханът беше предварително подготвен само за султанката и наложниците ѝ, а за войниците и прислугата от антуража — естествено, заедно с тях и за лекаря на султанката — се определиха места в къщата зад хана и в хамбара.

А великанът с рунтавите мустаци остана на пост пред вратата на хана.

След като се нахраниха, Хатидже, Джевахир и помощничките ѝ се оттеглиха в нейната стая, а мъжете от охраната — по определените им да дежурят места. Един — пред стълбата, която водеше към етажа със стаята на султанката, друг — на горната площадка, а трети застана почти пред самата врата на стаята. Човек като ги погледнеше изправени така, щеше да ги вземе за великани от някоя приказка. Половината от лицата им бяха скрити под шлемовете. Не си личеше очите им отворени ли са, затворени ли. Единственото нещо, което се набиваше на очи, беше това, че те до последната си фибра бяха нащрек. Нямаше съмнение, че при най-малкото подозрително движение щяха да се хвърлят върху убиеца и да го обезглавят.

„Сутринта! — утеши се Хатидже. — Сутринта ще го видя.“

Не го видя.

Фехим Челеби не се мяркаше никъде. Ако не беше преброила осемте коли пред плевнята, щеше да помисли, че той е напуснал кортежа.

Една дума се вклини в мозъка ѝ. Напуснал?

Добре де, какво му беше лошото да е в кортежа?

Все едно я прерязаха с нож в гърдите. Така де, беше видяла само една кола. Но не и Фехим Челеби да се качва в нея. Можеше ли човек да не се появява, щом отсядаха в хан? А не трябваше ли да попита как е султанката. Нали баща ѝ го беше задължил да се грижи за нея по време на пътуването? Това ли му беше грижата?

Ами ако всичко е лъжа? Ако всичко е нагласено така, че да ме измъкнат от Бурса? Защо ли Селим хан ще изпраща от бойното поле своя най-доверен човек и защо ли ще пожелае тя по спешност да напусне Бурса? Дали наистина наоколо се навъртаха наемните убийци на чичо ѝ? Или и това беше просто една измишльотина, колкото да я измъкнат? Добре, но защо беше необходима такава лъжа? Защо баща ѝ не искаше тя да бъде в Бурса?

На втория ден, колкото и да се стараеха, колата подскачаше по пътя от камък на камък и от дупка на дупка, а от това Хатидже започна да усеща болки в кръста. Момиченцето до Джевахир ту я подпираше с възглавници, ту ѝ правеше разни маймунджилъци, за да я разведри — но напразно! Не свършваха нито пътят, нито предположенията!

Нямаше никаква логика. Да не би Селим хан чак в Йенишехир овасъ да е разбрал, че чичо ѝ си има наемници? Като е искал да я върне в Истанбул, защо си беше затворил очите пред нейните преструвки и пред оставането ѝ за още известно време в Бурса? Какво се беше случило така внезапно, че трябваше моментално да се махне оттам?

Изведнъж се сети какво каза личният секретар: „Забравих“. Нима можеше да забрави за деветата кола и че в нея е Фехим Челеби?

Как нямаше да го забрави, след като Челеби не е бил там! Когато Хатидже го попита, той просто се престори, че изведнъж се е сетил, и каза, че там ще са Фехим Челеби и неговите шишета. Ето откъде изскочи лъжата.

Който и да е бил, бил е в деветата кола. Само че нейният Славей го нямаше. А може би колата да е празна? Но защо? Защо баща ѝ се е отказал да ѝ даде като придружител лекаря?

Ами ако… Хрумналото ѝ предположение я прониза право в сърцето. Дали баща ѝ не беше чул, че дъщеря му е влюбена във Фехим Челеби?

„Не, драга! — си каза Хатидже. — Откъде ще чуе? Откъде баща ми ще разбере нещо, което аз самата не смея да призная пред себе си?

Това я утеши за кратко време. Той беше Селим хан! На секундата го осведомяваха какво се говори по стаите на Сафеви хан, какви планове се кроят, каква е подготовката на Джанберли Газали, с кого Томамбай заговорничи, та нямаше да знае какво се случва с ума и сърцето на болната си дъщеря ли?

А може би наемниците, които споменаваше, не бяха на чичо ѝ, а негови, на баща ѝ. Те са го осведомявали за състоянията ѝ, за бързото ѝ оздравяване, за разходките в Градината на розите, а той се е разгневил: „Каква е тази работа!“ — и е изгонил Фехим Челеби.

Боже господи, ами ако…

Веднага пропъди от мислите си това предположение. Знаеше, че ако само за миг си представеше своя Славей обезглавен, сърцето ѝ щеше да се пръсне.

Опита се да потисне страха: „Такова нещо не може да стане! А и Фехим е невинен. Представа си няма дори какво изпитвам аз. Справедливо ли е да му вземат живота заради това, което изпитвам аз дълбоко в сърцето си?“

Изсмя се без глас. Справедливост ли каза, Хатидже? Справедливост, а? Питаш за оная справедливост, с която прерязаха гърлата на малките принцове — децата? За оная справедливост, с която решиха, че още ненавършилият седем години Емирхан е заплаха за трона?

„Да! — отвърна си гневно тя. — Говоря за същата справедливост. Дори справедливостта на баща ми не допуска да се отнема живота на невинна душа. Грехът на принцовете беше, че бяха принцове. А какъв би могъл да е грехът на един тъжен Славей, че да бъде посечен от ятагана на палача?“

Колкото повече път изминаваха, толкова повече тази мисъл я обсебваше. Вече беше сигурна, че някой наоколо е човек на баща ѝ. Добре, кой беше този мръсник? Трябваше да е някой доста приближен до нея. Който следи всеки неин жест, чува всяка нейна дума, споделя безсънните ѝ нощи, познава страховете ѝ, чува бълнуванията ѝ, който ѝ припомня вика, изтръгнат от гърдите ѝ на ръба на пропастта!

Вдигна глава като ударена от гръм.

Джевахир!

Всевишни, та кой по-добре от Джевахир познаваше в какво състояние се намира?

Джевахир видя бликащия от очите на господарката ѝ ужас и се стъписа.

— Искате ли нещо, красива моя султанке?

„Нима можеше някой агент да има толкова невинен вид. А и защо Джевахир да го прави? — опита се да оправдае своята наложница. — Заедно израснахме. От мен е видяла единствено доброта. Когато боледувах, тя по цели дни не мигваше. Защо да го прави?“

— Нищо ми няма.

— Гледахте гневно. Да не би неволно да съм направила нещо, което ви е раздразнило…

— Не си! — прекъсна я Хатидже. — А и защо да го правиш?

Но разумът ѝ начаса откри една причина. „Глупачка! Защо да го прави ли? Ами от ревност!“

„От ревност ли? Защо да ме ревнува? Аз съм дъщеря на падишаха. И да ревнува, какво от това? В края на краищата тя е една слугиня. С една дума мога да реша съдбата ѝ.“

Дяволът здраво ѝ обърка мозъка. „Ти, Хатидже, си сляпа! — изсъска през зъби. — Щом ти си успяла да накараш Фехим Челеби да се влюби в теб, защо да не го накара и друга?“

Цяла се вцепени.

Защо да не го накара? „Като нищо може да стане. За Фехим аз съм една непостижима любов. Но една наложница…“

Разтрепери се от глава до пети.

Джевахир се опита да я завие с нещо, но тя отблъсна ръката ѝ.

— Ти видя ли го?

Такъв въпрос въобще не ѝ беше хрумвал. Но ето на, устата го изтърва.

— Кого, моя султанке?

— Знаеш за кого говоря!

Сама се учуди колко враждебно прозвуча гласът ѝ. И Джевахир се скова.

— В последната кола е.

— Видя ли го?

— Неее! Откъде да го видя?

— Сигурна ли си, че е там?

Момичето погледна стреснато към Хатидже.

— Но нали вие…

— Изглежда, са ме измамили. Фехим Челеби не е в кортежа.


* * *

Хатидже сама не знаеше как осъмна. Какво ли не преметна през ума си. Мислено подложи Джевахир на разпит. Момичето се объркваше на кръстосаните ѝ въпроси, но наред с това ѝ отговаряше, без да ѝ мигне окото.

— Какво мисля за Челеби ли? Знам ли… Че наша работа ли е да си мислим за лекаря?

— Да речем, че е наша работа. Как ти се вижда например? Умен ли е?

— Ако не беше умен, нямаше да стане лекар!

— Малко е висок като че ли, а?

Джевахир усети, че султанката държеше под езика си съвсем други думи, но не смееше да я попита какво иска да каже.

— За бога, господарке! Изобщо не съм го заглеждала. Висок ли е?

Хатидже не успя да долови и най-малкия повод за подозренията си и от една страна, се поуспокои, а от друга, се раздразни. Можеше ли това момиче да ѝ играе номера? Можеше ли да остане толкова равнодушна към нейния Славей?

— Висок е, висок. И то доста. Няма брада, няма мустаци, това какво ли трябва да означава?

— Аз бих предпочела малка, грижливо поддържана брада.

„Виж я ти! — си рече Хатидже. — Малка, грижливо поддържана брада, а? Тя така ли си го представя Фехим?“

— Ами какво ще кажеш за очите му? Аз не съм се заглеждала много-много, но ми се струва, че са пъстри.

Очакваше Джевахир веднага да я поправи: „Зелени!“, но не стана така. Момичето само тръсна рамене.

— Така ли? Не съм обърнала внимание.

Най-накрая Хатидже вдигна бялото знаме. Остави момичето на мира и започна мислено да анализира думите ѝ, погледите, поведението. За толкова много години Джевахир не беше направила нито една погрешна стъпка. Не знаеше дали щеше да умре за нея, ако ѝ го заповядаше, но не беше такова момиче, което ще вземе да се влюби в мъжа, по чиито извити като полумесец вежди — толкова е очевидно! — копнее нейната господарка. „Бях несправедлива! — помисли си Хатидже. — Извърших грях към нея.“ Седеше сред мрака на ханската стая от часове и гледаше навън през прозореца, от който не се виждаше абсолютно нищо. Само някакво прошумоляване, някакво помръдване да беше усетила, веднага щеше да скочи: „Той идва! Моят Славей идва!“